Кукувичи свят

Пишейки този разказ, искам да покажа на читателите, че животът е само миг – кратък и безумен. Изживявайте го, правете онова, което на вас ви харесва и не робувайте на последиците, колкото и фатални да са те!

***

Кабинетът на д-р Готон беше добре осветен. На бялата стена беше разположен старинен часовник, който хладнокръвно отмерваше отминаващите минути и на всеки точен час се появяваше кукувиче подобие, което можеше да те побърка с кресливия звук, който издаваше.

  На вратата се почука и от нея се показа четиридесетгодишна жена. Лицето й беше изпито, а под очите си имаше големи, кафяви кръгове.

- Вие трябва да сте Елза, нали?

 Не че не знаеше коя е. Докторът искаше да прекрати тази неловка тишина, която се появяваше често в общуването му с пациентите. Причината за това беше, че, въпреки дългогодишната си практика на добър лекар и специалист, този мъж, около шестедесетгодишен, не се беше научил да съобщава лошите новини на хората, които идваха при него. Толкова трудно му беше да ги гледа в очите, че се беше вкопчил в теорията първо да говори за времето, за живота и след това да премине на темата, като леко я засяга, но не и да говори директно. Този случай беше като всички останали. Жената пред него едва ли беше видяла много от живота, макар кафявите кръгове под очите й да и придаваха вид на изнемощяла и безпомощна се жена.

-  Да, аз съм Елза. – Отвърна несигурно тя.

Гласът й беше дрезгав и слаб. От време на време тя кашляше и стискаше очи, за да не изкрещи от болката, която пронизваше тялото й. Докторът виждаше това, но оставаше непричастен към болката й. Тайно й се възхищаваше за това, че се различаваше от другите му пациенти – колкото и да я болеше, тя не се оплакваше непрекъснато.

Когато преди месец се беше появила в кабинета му, тази жена имаше същият вид – суха и безсилна. Преди да направи рентгеновите й снимки, той разговаряше с нея. Питаше я къде е работила, омъжена ли е, има ли деца, дали е пушила, а тя с кратки отговори незаинтересовано  отговаряше. Като лекар д-р Готон знаеше, че не трябва да се привързва към пациентите си. Да бъде състрадателен и грижовен не беше част от задълженията му, но тази жена някак си го накара да я чувства по-силно от всички останали. През очите й виждаше целия й живот и правеше равносметка на своя. Какво бе направил в този свят и беше ли достатъчно…

-   Днес времето е хубаво, нали? Настоях кабинетът ми да има този изглед към улиците на града, защото поглеждайки надолу към събудилия се свят, аз ставам част от Париж и от неговите прелести. Животът е толкова просто устроен, а ние, хората, го усложняваме повече и си внушаваме, че имаме злочеста съдба.

-   Някои наистина имат! – отвърна решително Елза.

-   Да, вярно е, но защо човешкото същество не се научи да живее в настоящето, а не да търси грешките си там, където няма да може да се намеси и да го промени?

-   Болна съм, нали? Болна съм от нещо сериозно… Преди да кажете това, за което съм дошла, се стараете да ме подготвите добре. Желая да ми кажете истината, докторе! Не се нуждая от състрадание!

Жената пред него, колкото и безпомощна да изглеждаше, беше решителна. Не искаше да чака повече. Беше чакала с години наред събитията да се подредят така, както е редно. А кое е редно? Да отрасне в грижовно семейство, да учи в престижен колеж, да си намери годеник от висок ранг и да вдигнат голяма сватба, да си направят две деца и да ги отгледат в мир и любов, както са отгледали самата нея? Не, това не съществуваше! Нито тя беше отгледана в такава среда, нито пък можеше да си позволи дори да има деца. И кое е честното в тази ситуация? Нима съдбата е благосклонна с баща пияница и майка проститутка? Вечер ядеше поредната порция бой и заспиваше насинена и гладна.

-   Когато вие дойдохте при мен, се оплакахте от неща диагностиращи бронхит. Използвахме върху тялото ви визуални методи, поредица рентгенови снимки, които трябваше наложително да се направят. Оказа се, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат. - Докторът пое дълбоко въздух. Беше му тежко да продължи и то по този начин, но тази жена го гледаше с пламнали очи, които не желаеха да бъдат лъгани, защото в този случай добрата лъжа нямаше да помогне. - Вие имате белодробен карцином. Това е…

-  Знам какво е! – Отвърна Елза. – Рак на белия дроб.

Въздухът в стаята все повече натежаваше и доктора се почувства неловко. Пациентката не изглеждаше разстроена и явно добре осъзнаваше положението, че туморът е в напреднала фаза, опасен и нелечим, но сякаш не се интересуваше от това. Пламъкът в очите й беше изчезнал още преди години и погледът й се рееше безцелно в стаята, като от време на време се спираше върху стенния часовник, който дори не беше красив, но излъчваше някаква странна енергия. Надписите му почти не се разчитаха, а стрелките му мудно отброяваха минутите, но въпреки това, защо този мъж беше решил да го запази и да го окачи на най-видното място в кабинета си? Нямаше ли да е по красиво върху белите ефирни стени да бъде окачен нов, красив стенен часовник, който да подхожда на останалата декорация?

-  Колко ми остава? – Неочаквано попита Елза, като искаше да чуе истината за живота си без заобикалки.

-  Много по–малко от година, може би месеци. Надявам се да ни съдействате, като ни позволите да използваме оперативно лечение, при което ще се опитаме да отстраним тумора, а заедно с него и част от белия дроб, но шансът е малък. Туморът е между 25 – 29 милиметра. Все пак имайте надежда, светът е пълен с чудеса.

„Чудеса? Колко странно звучи! – Помисли си доктор Готон. – Ако имаше чудеса, нямаше да умират толкова много хора.” Мъжът имаше своя теория за живота, а разбира се той включва и всички неприятни неща в себе си, като например болестите.

    „Преди около 4 милиарда години Земята е била райска градина за молекулите, а само преди 2 милиарда години са се оформили и половете. Тогава не е имало науки и никой не се е стараел да вникне в същността на света. Никой не се е запитал от къде идваме, на къде отиваме и защо сме тук. Новите видове са се дължали на мутации, които се случвали спонтанно. С израстването на човека и неговата същност, с осъзнаването на човечеството и откриването на разума, хората се учили как да използват една материя за да получат друга. Колкото повече използвали разума си, толкова по – сложни неща откривали. Стъпването на Гагарин на луната, създаването на първия телескоп, пишещите машини, компютрите... С развитието на технологията и използването й, започнало и появяването на всякакви вирусни инфекции, а именно от способността от една материя да направим друга. Но разбира се, колкото и неизчерпаеми ресурси да има, има също толкова изчерпаеми, без които човешкото съществуване е невъзможно. Колкото по–дълбоко навлизаме в ядрото на Вселената, толкова повече скъсяваме живота си, защото ние самите вървим срещу природата си”.

-   Ще ви предпиша някои лекарства и ви моля стриктно да изпълнявате нарежданията ми. Продължителността на живота ви зависи от самата вас.

 Докторът хвана бележника си и започна да драска нещо в него. В този момент кукувичата от стенния часовник се показа от скривалището си и започна силно да крещи. Беше 13:00ч. Колко много Елза приличаше на тази кукувица. Тя живееше в един старинен свят загубил своя перлен блясък, но макар и такъв, имаше желанието дръзко да крещи, сякаш се опитва да живее. Жената гледаше тази невинна стенна украса. Тя придаваше смисъл на този кабинет, не за това, че допринася информация за часа, а за това, че е самостоятелна, различна, индивидуална и по своему уникална като същност. Макар и доктора да знаеше, че е невъзможно този предмет да бъде винаги здрав, той го беше сложил там, срещу вратата и това не беше случайно. Изтърканите надписи приличаха на нейния житейски път и опит и макар стари, те все още се разчитаха, което означаваше, че Елза имаше за какво да живее, какво още да види, да изпита и да усети.

-   Не желая лекарства, докторе! – каза решително Елза. -  Ако ми е писано да умра, бих искала преди това да направя неща, които не съм се осмелявала да направя до сега, а именно – да живея. Да живея така, както на мен ми харесва без да се съобразявам с останалия свят. Искам да прекалявам с всичко, да имам от всичко по много, да се радвам на света и да го усетя във кръвта си.

Доктор Готон усети прилива на енергия в тази жена. Сега повече от всякога й се възхити на смелостта. Повечето му пациенти ставаха истерични и непоносими, а тази жена толкова лесно беше приела факта, че ще умре. В същият момент изпита неприятно чувство в гърдите си.

      „Защо умират такива хора?" – се запита той.

-  Скоро ще се появят и по–силните болки, които ще затруднят движенията ви.  Възможно е да се стигне дори и до пълна парализа, вследствие на което ще е засегнат и главният ви мозък. Ще започнете да действате неадекватно и ще се наложи да се оставите на грижата на нашите специалисти. Клиниката е добра и ще положим усилия да улесним престоя ви тук. Това, което ще направя сега, не съм го правил никога в своята двадесет и пет годишна практика и мисля, че не е правилно, но принципите са за това, за да се нарушават.

Докторът извади от джоба си една визитка, като с химикал написа върху нея личния си мобилен телефон. Подаде я на жената срещу него с думите:

-    Моля ви, звънете ми постоянно! Ако е възможно, правете го всяка вечер преди да си легнете. Искам да следя отблизо вашия случай и да направя всичко възможно да удължа живота ви. Не се притеснявайте за часа. Не си мислете, че нахалствам или се натрапвам, а говоря като човек, който вижда във ваше лице дъщерята, която не е имал никога.

***

Леката кола се движеше с бавна скорост по улиците на Париж. Градът беше превъзбуден и това се усещаше дори във въздуха. Елза наблюдаваше израженията на хората, мимиките, действията им. Толкова интересни й се сториха изведнъж. Всички изглеждаха различни и уникални, но си приличаха по едно – безжизнени. Забързани за някъде, погледите им се стремяха към бъдещето и сякаш като на филмова лента виждаха живота си напред, спрели да мислят за мига и да му се наслаждават. Не се усмихваха, нито си кимваха с глави, бяха си напълно непознати личности, макар и с общи нужди и различни интереси. Всички допускаха една и съща грешка, грешка, която и Елза беше пренебрегвала до този момент, а именно, да се наслаждава на това, което има сега, защото „Утре” е твърде несигурно.

Елза също имаше теория за живота и за отношенията между хората, но никога не се беше опитвала да я прилага в действителност, защото се опасяваше, че ще я помислят за луда, но кой ли не е луд сега. Луди сме всички ние, които се опитваме да бъдем направлявани от последиците и не позволяваме на съзнанието и разума ни да достигнат по–силни емоции, а именно те заместват вечността, защото се запазват в съзнанието ни, дотогава, когато сме в състояние да контролираме действията си, или поне докато тялото ни е живо и функционира нормално.

„Дали съществува задгробен живот?"

Никой не можеше да отговори на този въпрос, но какво е значението му, ако, докато си жив, не направиш нещо, за да се чувстваш пълноценен, независимо колко ще продължи животът ти. Елза знаеше, че човек не е създаден единствено да руши и създава. Във всичко имаше смисъл, дори и в най–простите неща, които изглеждаха безсмислени.

Тя продължаваше да съзерцава израженията на хората, които вървяха по безкрайните булеварди. Беше горда със себе си, беше изпълнена със желание, беше силна, такава, каквато никога не е била. Цял живот трепереше над спомена за лошото си детство, за майка й, която и беше чужда и далечна и за баща й, който в действителност не беше сигурна, че й е такъв. Омразата, която беше изпитвала с години не успя да заличи болката в душата й, но сега, сега не изпитваше такова злобно чувство. Беше и леко и мислено прощаваше за всичките обиди от страна на родителите си. Вярно е, че вградения панически страх от обвързване в нея й попречи да има нормално семейство. Елза беше прекалено страхлива, за да се освободи от напрежението, което понякога я задушаваше и не я оставяше на мира. Бракът й с Анжело продължи едва две години. Той не можа да свикне с факта, че жена му понякога получава панически пристъпи на страх и за секунди не може да се овладява. Елза се възпротиви на това да влезе в лудница, защото знаеше, че не е луда, а всъщност е като вързано животно – цялата й същност копнееше за живот, но нямаше смисъл, който да я подтиква към него. Така, тя се оказа разведена, без деца, живееща на квартира. Родителите й не желаеха да я издържат. Малко след това разбра, че баща й е починал от алкохолно натравяне на път за болницата, а майка й е била убита от някакъв ядосан клиент. Отначало Елза се зарадва и сякаш й олекна, но после съжали за тези мисли. Не беше нормално да разсъждава така. 

След няколко години започна работа в една малка фирма като счетоводител, изтегли заем и си закупи малка гарсониера в крайните квартали на Париж. Вярно, че не беше луксозна, но Елза не претендираше за нещо повече. С течение на времето и усвояването на знания и опит, Елза беше се изкачила с няколко стъпала нагоре – директор на фирма за рекламации. Биваше си я, но макар и издигната в обществото и в очите на хората, вместо да предпочете лукса, който живота и предоставяше, тази жена не смени малката си гарсониера. Единствено в нея се чувстваше добре, но въпреки всичко тя пак не намери смисъл за съществуването си. Струваше и се, че никога няма да изживее тръпката от това да се влюби, да страда по неосъществена любов, да изпита удоволствието да се наслаждават на тялото й все едно самата тя е скулптура – толкова нежна и чуплива.

Но сега, когато животът й се изнизваше и й оставаше неопределено време, Елза беше събудена за приключения, жива и сигурна в себе си. Не я интересуваше, какво биха помислили другите за нея. Може би щяха да кажат, че е луда, но какво от това, тази луда скоро ще се заличи, но, преди това да стане, искаше да изживее своя миг докрай.

В главата й се раждаха абсурдни идеи и образи от книги и научни филми, които беше гледала. Можеше да бъде като Жана Д' Арк – отхвърлена от обществото, изгорена жива на клада, но в действителност жива в историята. Заслужаваше си такава смърт, защото животът след нея е вечен. Сещаше се за Жан-Пол Сартр, който с философските си разсъждения изправя човешкото съществуване пред абсурдната му и нелека  съдба и сега си даваше сметка, колко е бил прав този философ.

„Къде е смисълът? Къде е? Може би той се появява тогава, когато човек е удовлетворен от самия себе си?"

***

Заведението беше тъмно, но ясно се различаваха образи на мъже и жени, които говореха шумно. Всички бяха усмихнати и весели. В ъгъла, където бяха поставени сепаретата имаше двойки, който не можеха да удържат страстта си и се радваха един на друг чрез жестове. В друг период на живота си, Елза би нарекла това „безобразие”, но точно в този момент, това й се стори толкова красиво. Двойките не робуваха на погледите и израженията на останалите, а се държаха егоистично – подхранваха собственото си удоволствие, без да пречат на останалия свят. Те не се срамуваха да изразят себе си и нямаше да се притеснят, ако някой им беше казал, че са долнопробни. Човек можеше само да им завиди за свободата и спокойствието, което изпитваха в душите си.

Елза седна на бара и си поръча мартини. Нямаше вид на жена, която пиеше алкохол, а по–скоро на жена, която не си е позволявала да го прави, но нали това беше идеята сега – да опитва от всичко, което не е. След няколко чашки болката в коремната й област намаля, главата й се размъти. Опита се да стане от стола, но тялото й не се подчини и вместо това тя се качи на бара, където разкъса част от ризата си и вдигна нагоре полата, която закриваше коленете й. Разкри се прекрасна гледка. Гърдите й се очертаваха - бяха големи, но стегнати, а бедрата й - дълги и гладки като кадифе. Тя не очакваше това от себе си и със страх следеше погледите на мъжете и жените, които я заобикаляха и вместо с присмех, те я погледнаха с възхищение и сякаш й завиждаха. Елза се усмихна и пусна вързаната си коса, която се спусна като водопад по раменете й. Колко красива беше, Господи …

-   Искам да бъда желана, искам!!!

Едни здрави мъжки ръце поеха тялото й. Тя погледна мъжа, който така дръзко се беше осмелил да прекрачи територията й. Беше красив и изящен, същински Аполон. Той я поднесе сред масите и я заведе в малка разхвърлена стаичка, служеща за офис. Коя нормална жена би пожелала мъж на такова място?

    Дрехите й се стекоха като планински язовири от тялото й. Сега Елза можеше да бъде всякаква. Можеше да е скулптурата, която толкова копнееше или да е като Жана Д'Арк – горяща в пламъка на необузданата си страст. Този Аполон целуваше прелестите й, наслаждаваше се на тялото й. Тя го усети в себе си - твърд и силен. Всичко беше като мелодия, която усилваше темпото си и това й харесваше. Сега се чувстваше жива, не защото изпитваше физически екстаз, а усещаше, че е свободна. Макар и на четиридесет и добре запазена,  едва сега тази жена освободи завързаното в нея животно, което се превиваше като котка в ръцете на един напълно непознат. Кукувичият й свят беше придобил смисъл – да изживява момента докрай с всичките му рискове, без ограничения и задръжки.

***

Доктор Готон беше в кабинета си и четеше някакво списание. Често оставаше до късно в офиса си. Предпочиташе да е сред добре познатите си пособия за работа, отколкото у дома. Жена му отдавна беше починала. Синът му се беше запилял по света и не се интересуваше от баща си. Отначало му беше мъчно, но после свикна с мисълта, че все някой ден децата се отделят от родителите си и искат да са самостоятелни.

Едуард, както го наричаха малкото му приятели, мислеше за случая с Елза. Тя беше толкова крехка и нежна, чувстваше я близка, а всъщност беше непозната обречена да умре. Възхищаваше й се на смелостта и волята за живот, воля, която той никога не беше имал.

 Телефонът звънна:

-   Елза е. Докторе, аз живея! Жива съм, докторе!

-   Знам дете мое, знам …

     Елза разказа за преживяването си, за емоциите си, за това, както е почувствала, а Едуард внимателно я изслушваше. Нейното щастие сякаш беше заразително. Постъпките й, макар и необмислени, даваха смисъл за съществуването на една обречена личност.

***

    Изнизваха се седмиците. Елза знаеше, че не й остава много и скоро ще започнат болките, които никои лекарства няма да могат да потушат. Тя ставаше по-близка с възрастния мъж, който всяка вечер седеше усмихнат с телефон в ръка. Той беше станал част от живота й, бащата, който никога не бе имала. За толкова малко време тази умираща беше открила неща, които дори не беше подозирала, че има. Беше успяла да бъде щастливата грешница, събудена за нов живот.

    Вечер, когато се прибираше с колата си и караше бавно по булевардите, наблюдаваше хората, които вървяха за някъде. Усмихваше им се, без да ги познава, те отвръщаха със същото. Беше се любила с мъже, с които в нормални обстоятелства едва ли би предпочела, но пък те й доставяха удоволствието, че е желана и жива. Или може би тя ги любеше така диво и необуздано, така, както на нея й харесваше. За първи път в живота си се чувстваше пълноценна. Защо да се чувства гузна? Нима хората не сме животни? Всяко животно се бори за територия и оцеляване, без да се съобразява с останалите.

   Когато организмът й не издържа и започна да се бунтува срещу душата й, д-р Игор прие Елза в частната клиника, където тя беше под неговите грижи денонощно. Химиотерапията не помагаше и двамата знаеха, че рано или късно фаталният край ще настъпи.

    Имаше нощи, в които стените не можеха да скрият болката на тази умираща жена и нейните писъци се чуваха в цялата клиника. Стенанията й отекваха в ушите на Едуард. Сега нямаше как да не е съпричастен към болката на това момиче, което чувстваше като своя дъщеря. Болеше го, че не можеше да я спаси от прегръдката на смъртта.

***

След седмица Елза почина в клиниката.  В стаята, където беше настанена, още се носеше нейният аромат на маргарити, който се преливаше с този на смърт. Лекарите внимателно бяха изнесли безжизненото тяло. Доктор Готон седеше в кабинета си от часове, а погледът му се рееше в нищото. Мислеше си за живота, за изпитанията му, за всичко, което се случваше. Елза беше оставила дълбок отпечатък в мъжката му душа, а именно, че няма значение, колко дълго живееш, важното е как ще го направиш.

Стенният часовник неусетно беше спрял след смъртта на Елза. Колко много приличаше той на нея – привидно грозен и ненужен, а в действителност антика.