Кувейт, Катар, ОАЕ, Бахрейн
„Апетитът идва с яденето.” - човекът, който е измислил тази поговорка безспорно е бил много голям мъдрец.
Отличните резултати от превозите Кувейт – Ирак родиха в нечии глави идеята за разширяване на дейността в региона, включително извършване на превози до и от Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ (Обединени Арабски Емиратства) .
Да, но по онова време беше изключено да се получат визи за наши шофьори и друг български персонал за Саудитска Арабия, а и за другите страни това също щеше да бъде проблем. Оставаше вариантът да се осигурят или чужди шофьори, които да пътуват с наши автомобили, или чужд превозвач да прикача наши ремаркета в Кувейт и след това да ги връща обратно, или пък да правим претоварваме в терминала ни в Кувейт. И трите варианта имаха много повече недостатъци отколкото някакви предимства. Освен това инфраструктурата в региона още не беше развита, климатичните условия бяха дори по-тежки от кувейтските, населените места бяха много нарядко, нямаше развита сервизна мрежа и още куп други проблеми.
С други думи рискът определено надхвърляше понятието за „калкулиран риск”. Затова и предложих, поне за момента, да се изостави идеята за превоз до и от тези страни. Но указанията „отгоре” бяха да се използва всякаква възможност за разширяване на дейността ни.
Нямаше как – за да не навлезем като първи глупаци в опасно блато, беше наложително на место да се осигури по-подробна и актуализирана информация. Във връзка с това от Кувейт трябваше да замина за Доха, оттам за Абу Даби. С мен Кутуб се разбахме с мен да пътува един неговите сътрудници - интелигентен млад мъж. Виза за Катар, както и за Емиратствата, разбира се, нямах, но Кутуб ме увери, че те имат възможност да уредят проблема на летищата и вече са предприели съответните мерки. Щом е така, да тръгваме. И без това не бях ходил в Катар и ОАЕ.
На летището в Доха ни чакаше човек от фирмата, с която трябваше да се срещнем, който безпроблемно ми осигури разрешение да остана в Доха за три ден, което ми беше напълно достатъчно. Настаняване в хотел... и т.н.
По време на вечерята проведохме разговорите, които ме интересуваха, но от тях ми стана ясно, че перспективите за значителни и то ефективни превози до и от Катар са направо никакви. Поне следващия ден разгледах Доха, а на по-следващия с моя кувейтски колега отлетяхме за. за ОАЕ.
Когато пристигнахме в Абу Даби, граничният офицер, след като разбра, че нямам виза, веднага ме върна. В това време пристигна човекът, който трябваше да ни посрещне, показа някакъв лист на офицера и въпросът беше уреден. Настанихме се в хотел “Шератон”, след което излязохме да разгледаме града. Няма да описвам този град, първо, защото не ми идва много отръки и второ, не това е предметът на този разказ.
Още същия ден вечеряхме с един богат емиратец, който имал транспортна фирма. Разговорът, макар и да беше интересен, ми беше достатъчен да разбера, че на особен резултат за СО МАТ не може да се разчита и в ОАЕ.
На другия ден с кола заминахме за Шаржа, център на друго емиратство, в което вече се довършваше голям и много модерен контейнерен терминал. Когато съобщихме кои сме и какво ни интересува, ни заведоха в една луксозна приемна, където след малко пристигна и завеждащ служба “Пъблик рилейшън”. Оказа се, че това е една млада и много интелигентна англичанка, която беше перфектно запозната със всички поставени от нас въпроси. Като я сравнявам със сегашните наши PR-и, просто ми става жал за нашите. На разговора ни с нея няма да се спирам, защото беше много професионален, поради което и ще бъде отегчителен за тези, които евентуално биха решили да прочетат написаното досега. В интерес на истината, информацията, която получих и това, което видях при разглеждането на терминала, беше много интересно и полезно за бъдещата ми работа. При строителството на терминала бяха взети предвид всички най-модерни тенденции в този бранш – оборудване, организация, логистика – всичко.
От Шаржа заминахме за Дубай. Настанихме се в хотел “Хилтън” и по телефона си уредихме среща с г-ца Аврора. Тя беше завеждащ бюрото за набиране на филипински работници и специалисти, предимно медицинско- помощен персонал и шофьори. Самата тя беше филипинка, но висока, стройна, хубава и определено интелигентна. Говорихме за евентуално осигуряване на шофьори за нуждите на СО МАТ, с чиято помощ да можем да извършваме превози до и от арабските страни от Персийския залив. Информацията, която получих беше професионална, пълна и интересна, още повече поднесена от такава очарователна дама.
Що се отнася влизането ми в Саудитска Арабия..., реших, че най-добре би било, да го прескоча.
Накрая се върнахме в Дубай, разгледахме града и околностите му, а на по-следващия ден с един “Лендровър” направихме много интересен излет в пустинята. Е, не за да правим някакви проучвания или нещо подобно, а просто да си заредим батериите.
Поизморени, но и доволни, се върнахме в хотела. Взехме по един душ и в ресторанта. Сутринта отлетяхме за Манама – столицата на Бахрейн. След кратък престой самолетът продължаваше за Кувейт, но моят колега успя да уреди с граничния контрол да остана един ден в Бахрейн.
За превози с наши автомобили въобще не можеше и да се помисли, още повече, че от сегашния мост от около 25 км.,свързващ Бахрейн със Саудитска Арабия още нямаше и следа. Това не ни попречи поне да се разходим из острова. Дори бяхме и на връх Духан висок цели 135 метра. То и в Кувейт има две „планини”, създадени при изкопите на телевизионните кули. На сутринта отново на летището и … в Кувейт.
“ - “
Възможностите за пазаруване в Кувейт бяха наистина много големи. Имаше много и то големи модерни магазини, в които можеше да се намери всичко, бутици за маркови стоки и т.н.
Но какво би бил един ориенталски град, независимо какъв е той, ако няма сукове? Без тях не може. Това би било истинска гавра с традицията. Затова и в Кувейт имаше огромни сукове за зеленчуци, плодове, риба и месо, дрехи, бяла и черна техника и какво ли още не. Тогава в Кувейт митото за всички вносни стоки беше само 4% и цените никак не бяха високи. Истински фриишоп.
Естествено, целта на нашите хора в Кувейт, не беше да купуват луксозни стоки, а да спестят колкото могат повече за България, въпреки че не получаваха малко. Например моята командировка, обърната в долари, беше 40 $ на ден. Кажи- речи половин средна заплата в България по онова време, ако не и повече. С един динар можех да се храня два пъти на ден, например с пиле на грил и да си пия фанта, което и правех.
Въпреки това, нашите хора живееха много икономично и обикновено сами си готвеха. Ще направя изключение и този път няма да споменавам имената на някои от ръководителите, които почти изцяло се снабдяваха от България, с изключение на хляба. Даже картофи, боб, лук и т.н. получаваха от родината, въпреки че в Кувейт те струваха жалки стотинки. Пристигащите от България автомобили обезателно носеха нещо за ядене за нашите хора. Какво да се прави? Открай време, когато се отнася за собствените ни джобове, ние българите, сме пословични със своята пестеливост, докато ако е за чужда сметка...Който не вярва да вземе и прочете отново някои неща, да кажем от Алеко Константинов.
Все пак, в свободното си време, нашите сънародници обикаляха с удоволствие суковете. Любимото им място обаче беше така нареченият от тях самите “Овчи пазар” Това беше нещо като нашите битаци - огромен и на открито. Имаше всичко и то на невероятно ниски цени. Разбира се, и качеството отговаряше на цените. Много от стоките бяха едва ли не за еднократна употреба. Въпреки това, винаги беше пълен с гурбетчии от най-различни националности - араби, филипинци, индийци, пакистанци, бангладешци, турци, българи и т.н. На мен също ми беше интересно да посещавам този пазар, макар и да не купувах нищо от там. Просто се забавлявах с нескончаемите пазарлъци между продавачи и купувачи.
По онова време в Кувейт нямаше кражби, насилия и т.н. Подобни деяния се наказваха най-сурово, включително и със смърт. Имаше случаи, когато огромната двукрила порта на затвора в Кувейт, може би “случайно”, оставаше отворена. Това позволяваше на минаващите покрай затвора да видят люлеещите се на специално направената бесилка трупове на крадци, прелюбодейци и др. престъпници. Затова пък имаше ред и пълно спокойствие.
“ - “
При една от поредните ми командировки в Кувейт установих, че времето за товарене на нашите автомобили на пристанището значително се е увеличило. На въпроса ми защо това е така, нашите хора не можаха да дадат смислен отговор.
Оказа се, че новият български “началник” – Сурлеков (директор на филиала на СО МАТ в Пазарджик), който всъщност вече месец беше в Кувейт, въобще не е ходил на пристанището. Разбрах, че дневният му график е железен. Собственият му шофьор Илия сутрин го води с шевролета в бюрото, на обяд го връща в блока, където бяха настанени, сервира му сготвения от него обяд, след това сън и чак тогава отново в бюрото. На границата и по обектите в Ирак също не беше ходил. Само до площадката, където до изграждането на терминала, времено паркираха автомобилите и където беше настанено техническото ръководство. От Пазарджик си беше довел и лекар, защото...
Независимо от ужасната жега и оплакването му, че има високо кръвно налягане, заедно с Кутуб отидохме на пристанището. Веднага стана ясно, че при товаренето се дава пълно предимство на арабските автомобили, а и самата организацията по товаренето на автомобилите значително се бе влошила.
Помолих Кутуб веднага да уреди съвместна среща на место с ръководството на пристанището, шефа на тяхното бюро и представителя на Ирак, натоварен да съдейства за бързата обработка на автомобилите ни. Казах им, че при това положение ще бъдем принудени силно да редуцираме автомобилите, возещи за обектите в Ирак и че по този повод заминавам за Багдад, където ще поставя въпроса директно в министерството на транспорта, ако е необходимо и във военното министерство. Нещо, което и наистина направих. Това доведе до незабавен резултат и разтегнатото време за товарене на автомобилите се преполови. А иракският представител в Шуайба изчезна безследно.
Допущам, че някои хора като нищо ще приемат написаното като някакво самоизтъкване и т.н., нещо което силно и този път незаслужено ще ме засегне.
Не става въпрос за личността, а за изпълнение на конкретни задължения и поемане на отговорност. Всъщност бяха предприети бързи и ефикасни мерки, които дадоха незабавен резултат. Нищо необикновено, напротив – това си бяха обикновени рутинни действия. Всичко това можеше да го свърши и Сурлеков, но не го направи, въпреки че беше длъжен. И то не защото не се е сетил, не е имал възможност, или не знаел как, а просто… защото е решил, че е по-лесно и по-здравословно да не се товари с подобни “дреболии”. Е, след неговото завръщане в България чух, че разказвал как лично той... и т.н., но това вече не ме засягаше, защото заминах за ГФР.
Повече не съм ходил в Кувейт, но съгласно договора с „Ал Ганим Ал Кутуб Шипинг” къмпъни, пет години след подписването му, СО МАТ наистина стана собственик на големия и модерен терминал в Кувейт, без да плати и стотинка. За съжаление вече не е, защото още по време на първата „Пустинна Буря” беше опожарен. Но пък за щастие нямаше загинал българин.
Материалните загуби, колкото и да са големи, могат и да се възстановят, но загубен човешки живот никога...
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados