XV
Дъхът на лятото все още се чувстваше тук, където морето изпращаше вълните си към скалистия бряг. Сякаш не му бяха казали, че трябва да си тръгва вече, лятото упорстваше, беше уловило последните топли целувки на слънцето и ги раздаваше умолително, постлало беше цветните кърпи по мекия плясък, а сега обещаваше на морето розов изгрев рано сутринта. Но в момента залезът настъпваше, няколко влюбени двойки го очакваха на плажа, но повечето хора се прибираха вече. Предатели – мислеше си лятото; само то изглежда не разбираше, че битката вече е загубена. Хората се прибират, ето, есента се промъква неусетно, но сигурно, защото няма вечно лято тук. Обречено е да помръква плавно, дните му да се стопяват като недокоснати сладоледи, стопени не от друго, а от есенния хлад.
Сезоните се надбягват, боричкат и сменят, но морето си остава неизменно – вечно и безбрежно. Песента на вълните разказва на непознат език за тайните на дълбините му – потънали кораби, непрочетени писма в бутилки и удавени мечти. ...