Беше два часа следобед и повечето хора в селото си почиваха след обилния обяд – нещо, което можеха да си позволят едва от три дена. Да уточня, става въпрос за обяда, а не за почивката. Те и преди си почиваха, ама предимно на гладно. Сега дори дървата почти никой не пестеше, с изключение на две непоправими скръндзи. И тъкмо тогава някаква непозната жена вдигна страхотна гюрултия, нарушавайки кроткото блаженство на селяните.
Жената беше възслаба, възрастна – някъде към седемдесетте; имаше грозно, набраздено от дълбоки бръчки лице и отвратителна брадавица на лявата си буза. Дрехите ù бяха много странни – торбест тъмнозелен копринен панталон, късо червено кожено яке и черна забрадка на бели цветчета. А погледът ù... той беше като на човек, който не си пие редовно хапчетата, предписани от психиатъра. Та тази жена блъскаше по дворските врати и крещеше с пълно гърло:
- Хора, хора, страшни времена идат! Прокоба, тежка прокоба тегне над селото! Грях, голям грях е сторен. Болести и смърт ще връх ...