ГЛАВА ОСМА

-Така е, - говореше Христо на сина си. - когато не се допитвате до нас а вършите всичко на своя глава. - Ходеше нервно напред – назад нервно в стаята. Петко мълчеше. - Смятате се професори в политиката. Какво да правим сега? Вие и нас може да провалите. До колко е уведомен вашия Захари за дейността ни?

-Всички знаят, кои оглавяват околийската партийна организация, но с дейността ви не са запознати. Знаят това, което не се криеше преди преврата. В Захари съм сигурен. Той не би издал никого.

-Но как, как попадна в ръцете им? Ти самият разбираш ли до какъв провал може да доведе това? Не са малко провалите в страната. И при нас се започна.

-Разбирам, татко, разбирам. Взели сме всички мерки да се покажем чисти, ако последват нови арести. Не ми се сърди, но провали е имало и между най-умните. А вие, ако искате да се допитваме до вас, не ни дръжте настрана! Не сме деца. Това са все работници, студенти с твърди разбирания, всецяло отдадени на идеята ви. Мисля, че е време поне организаторите ни с най-голям опит и проверени качества да приемете в партията. Така ще можем да получаваме задачите от вас и координираме действията си.

-Имаш право. Този въпрос отдавна съм поставил и сега, когато се очаква заповедта за въстанието, тоя въпрос ще се реши. Вие му мислете добре, да не ни изиграете лош номер!

-Мисля, че няма да се стигне до там, но без афиши и позиви не може, а разлепването им е наша работа. Съгласи се, че колкото и да си предпазлив, може съвсем случайно да попаднеш на вълка в устата! С един, или двама заловени, дейността ни няма да спре, а и не бива да спира. Цанковистите трябва да видят, че съществуваме и не стоим със скръстени ръце. Освен това въстанието трябва да се пропагандира. То обхваща цялата страна и всички недоволни от режима и правителството. В него ще участват и политически неориентирани, и селяни, и интелигенция. Предполагам, че не смятате БКП да може да изведе до успешен край въстание със собствени сили.

-Не. В никакъв случай. - Христо се радваше за логическото мислене на сина си. - Ти имаш право, но...

-Какво „но“? Продължи мисълта си! - заинтересува се сина.

-Може би нямам право да ти казвам всичко. Какво от това, че си ми син?

-Щом не може – не може. Ваша работа. Ние да си гледаме нашата. А тя е обща. До кога ще ни цепите на наши и ваши?

-Докато съществува отклонение от правата линия.

-Винаги ще има отклонения.

-Може би, но трябва да се внимава. Провалите не стават само от случайно залавяне, а и от предателства. Сега нямаме право да грешим.

-Добре. Аз отивам, че ме чакат. Какво да им кажа?

-Нищо. Да внимават! Ние ще имаме сведения за поведението на Захари. Ще ви информираме.

Петко излезе. Баща му остана замислен да обикаля стаята. Така го завари Слав. Познаваше притесненията му и веднага заговори:

-За сега няма нищо страшно. Сведенията ми даде Тинчо. Нямат точни данни, че той е разлепвал афишите. И той отричал. Не е издал никого. Казвал, че е чакал приятелката си на кръстопътя и точно си тръгвал, когато го хванали.

-Говорих с Петко. И той мисли, че момчето никого няма да издаде. Интересуват ме други въпроси сега. Казвал съм ти. Когато ме извикаха в ЦК и ми възложиха да оглавявам като военен въстанието, им изказах съмненията си, че въстанието няма да успее главно по две причини. Първо – населението не е въоръжено. С голи ръце не се въстава. Второ – още е слаб съюза между работниците и селяните. От преврата насам положението се подобри, но все още не е на ниво за крупно мероприятие. Вече е време да се дадат точните разпореждания относно датата и провеждането му, а някакъв голям напредък нямаме нито по първата, нито по втората точка. Населението е ентусиазирано, но само това е малко. Знаеш – воювахме, войска, срещу войска, въоръжени и не успявахме. Желанието и духът са хубаво нещо, но съчетани с добро въоръжение и обмислена тактика.

-Аз имам опит, Христо. Не ме убеждавай. В Илинденското бяхме много по-добре въоръжени и пак не успяхме. Народът го иска. Димитров и Коларов смятат, че ще успеем, а ако не успеем, поне ще покажем на света, че България се бори срещу фашизма и буржоазните правителства. Това е така, но с цената на какви жертви ще бъде постигнато това? Не зная, дали само ние мислим така и имаме ли право да тълкуваме решенията, но си позволявам да правя забележки, които не биха били в ущръб на делото.

-Аз и ти разговаряме, Славо, мислим, разсъждаваме. Това не бих тръгнал да обяснявам на народа. Докато не се опари, той няма да ме разбере и не го обвинявам, но ако се провалим, хората ще се отдръпнат и ентусиазмът им ще стихне за неизвестно време. Жертвите ще променят мисленето им и те ще предпочетат да станат покорни. Ще останат озлобените, които не са добри помощници за идеята. Чудя се на подполковник Янков, как не взема всички тези съображения присърце. И той ли смята, че е по-добре неуспяло въстание, отколкото неизвършено? - спря и се замисли. - Няма време да мислим и спорим. Впрочем, няма и с кого да спорим. Плана на действията го имаш. Свръзките – също имаш. Обиколи ги! Утре вечер да се явят на отчет пред заседанието в 21ч. Отчетът да съдържа всичко – брой, боеприпаси, обекти! - заразхожда се пак по стаята. Мисълта му търсеше всички подробности, проверяваше ги. - Това е. Кажи на Василка да държи децата настрана! Дори да ги заведе в селото на Иванка! Тук ще бъде опасно.

-Ти си се чалдисал от това въстание. То всичките не сме в ред. Нали децата в други ден тръгват на училище. Къде ще ги води? А и само нашите деца ли са? Иван и Милен разбират, какво се започва.

-Точно защото разбират, трябва да се държат настрана. Те толкова разбират, колкото да направят някоя беля.

-Повече се страхувам, ние самите да не направим някоя. Прекалено открито се говори сред народа за предстоящето. Все ще се намери някой... Ония – горе не спят. Още вилнеят след преврата. Вярно, с разюзданите си постъпки подтикват народа към тази стъпка. Хората са възмутени и търсят правата си, но ще се намерят такива, които да докладват за замисленото. Предатели винаги се намират.

-Аз винаги съм бил на страната на военната тактика. - Христо седна. Погледна часовника. - Може още пет минути да поговорим. Винаги се връщам към Балканската война. Как ние за един месец успяхме да натикаме турците в миша дупка? - С добре обмислена тактика. Не съм уверен, че сега я имаме. Това не е армия, която можеш да водиш с очите си, да си изпитал силата й в учение, което не дава жертви, с внезапност на удара, когато не го очакват. Сега аз съм сигурен, че този удар се очаква с добре подготвени средства, с първокласно оръжие, а ние какво имаме – почти нищо. Дори не на всеки целта е ясна. Всеки иска някакво свое право. Това е съюз от разноцелие. Тук са обидените от властта. Тук са и политическите противници, вкупом с нас, които знаем какво искаме. Народа – селяни, работници са с нас, но дали и те знаят точно какво искат, каква е основната цел на това въстание. Тогава... врагът беше пред нас на длан. Можехме да го видим и разпознаем. - Сега можеш ли да определиш точно, кой е враг и кой не? Трябва да избягваш кръвопролитията по тази причина. Но на дали правителството ще ги избегне спрямо въстаниците. Ще изпратят срещу теб войниците – нашите деца. Ти трябва да убиваш, за да постигнеш целта си. Ще достигнеш ли до тези, които заслужават това? Не... Аз не вярвам в успеха... Разногласията унищожиха една такава голяма победа като тази, която постигнахме в Балканската. Нима сега сме сигурни в единогласие, което дори не можем да обхванем с умовете си и погледа. Не и не. Нашето е само опит и проверка на силите. Учение... Но може би гражданска война без него не може. Това е единственото, което ме води в нещо неприсъщо на офицерската ми съвест. Тук водеща е политическата съвест... - пак стана, намокри пресъхналото си гърло с глътка вода. - Ще опитаме. Ще видим... Учението ще покаже окончателно кой, с кого... Време е. Върви!

Слав тръгна. На вратата се сблъска с Велика и Иванка. Поздравиха се, но не си размениха нито дума. На него не му се разискваше повече нищо и с никого. Всичко му се струваше напразно умуване. Хората не искаха тяхното умуване, а действията им и те трябваше да ги поведат, независимо към победа, или провал.

Христо знаеше мнението на жена си и Иванка. С тях изобщо не можеше да спори. Те твърдо отстояваха мнението на народа, без да си задават въпросите, които той си задаваше. Стана му дори неприятно, като ги видя. Знаеше, че са си свършили добре работата и нямаше нужда от отчет. Изгледа ги, но сякаш не ги видя. Мисълта му още блуждаеше някъде. Търсеше нишката... Улавяше я... Те я скъсаха окончателно.

-Христо, - обади се Велика. - Ти виждаш ли ни изобщо?

-Виждам ви. Защо?

-Сякаш не съществуваш на тоя свят.

-Може и да не съществувам.

-Е... Не така де! Нужен си ни.

-На кого? На тебе ли?

-Може и на мен. - Жена му го прегърна. Тая прегръдка наистина го върна на земята. - На мен най-много и на първо място. На второ – на децата. На трето – на въстанието. Кой може да замени такъв умен и опитен комунист като теб?

-Там е работата, че не съм умен, нито опитен. Умен съм за други условия, а опитни няма въобще. Опита се добива, изпича се. Ние не можем да говорим изобщо за опит.

-Имаме опита на Ленин.

-Едно е Русия, а друго – България. Ние боравим само с теория и призиви. Ленин използва Първата световна война и войската за да постигне идейните си цели. С какво разполагаме ние? С едно пропаднало, неорганизирано войнишко въстание. Има голяма разлика. Теорията е добра, но делата ни куцат.

-Ние нали започваме с дела.

-Да. Именно – започваме. Не го забравяйте това и не се главозамайвайте! За да добиеш опит, трябва да минеш през огъня от край, до край. Когато преминем, ако доживеем, ще говорим и ние за опит.

-Ако не доживеем ние, ще доживеят други.

-Не говоря за това. Това е ясно. Само ви казвам, да не си правите илюзии! Хайде сега, казвайте до къде сте стигнали! Да си минем на въпроса без тези заобиколки.

Заговори първа Иванка, после Велика. Той ги слушаше и мислено доуточняваше празните места в плановете си.

На другата вечер, за по-добра конспирация, измениха мястото на съвещанието си. Христо бе предпазлив и знаеше, че клуба не е най-подходящото място за такава важна среща. Събраха се всички, въпреки проливния дъжд. Къщата беше на Кирил Йотов – един от ръководителите на въстанието в околията. Той постави сина си /връстник на Петко/ да охранява изхода. Наметнало антерията на дядо си, момчето се гушеше под ореха до самата порта. Отначало покривката от листа го пазеше, но дъждът се усили и водните струи започнаха да се сипят върху му. Намокриха го до кости. Поглеждаше крадешком към светещия прозорец и се ядосваше, че не е там – при другите, не заради дъжда, а заради това, което говореха. Струваше му се, че задачата, която му бяха поставили е дребна работа. Голямата е там... Поглеждаше и към пътя, но в това време кой би тръгнал? Така поне си мислеше то. Започна да не се вслушва и за стъпки. Плискащата вода поглъщаше всички шумове. Оставаше само монотонното шляпане в тротоара и тежките удари на капките в листата.

Христо седеше на централното място зад масата. До него – Кирил Йотов, Спас Гаврилов, Слав и Велко Мишев. Пред тях лежеше ръчно начертана карта на областта. С цветни моливи бяха защриховани местата за действие. Стрелки и чертички показваха пътя на отделните групи. Към центъра те се сливаха и насочваха към една единствена точка – града. Отделно имаше купчина от книжа с разработените детайлно планове за действието на всяка група по отделно и общо. Изслушаха представителите на групите. Доуточниха. Внесоха забележки във връзка с последните сведения и освободиха хората. Един, по един те се разотидоха. Остана само комитета. Велика, Иванка и Жельо също настояха да останат. Разрешиха им, но да минат в другата стая. Предполагаха, че няма много да се бавят. Всичко е уточнено. Остава да се хвърли още един поглед. Навесиха глави над плановете.

Йото усети стъпките до себе си. Подскочи, но нямаше време дори да извика. Нещо тежко се стовари върху главата му. Всичко потъна в мрак. Тялото му се просна до ствола на ореха. Дъждът се смесваше с бликналата кръв и напояваше земята. Четири ръце го сграбчиха и вързаха, но той не усети това. Сърцето му отброяваше последните си забавени удари. Младежкото тяло самостоятелно се съпротивяваше на смъртта. Последен гърч и душата се сля с парите от топлата земя. Орехът стана наблюдателна позиция на един от многото полицаи, които заобиколиха дома от всички страни. Това беше единствената сграда с входно антре, от което се влизаше в четирите стаи. В тази, която гледаше към пътя , бяха заседаващите. Отзад – в кухнята седяха под напрежение останалите заедно с Кръстена – жената на Кирил. Силни удари по входната врата хвърлиха всички в паника. Лампата отзад угасна. Христо събра набързо документите.

-Дай ми ги! - прошушна Слав. - ще избягам отзад. Вие – подир мен. - Натъпка всичко в джобовете си.

В антрето се сблъскаха с жените. Жельо знаеше, че не може да избяга и седеше вцепенен на стола. Чуха се викове:

-Отворете! Полиция.

Кръстена мислеше да отвори, чак когато всички избягат. Иванка ще остане с Жельо, сякаш са им на гости. Сянката на Слав се прехвърли през прозореца и стъпи на разкаляната земя. Чу притичващи към него стъпки. Искаха жив да го хванат. Стреля. Една от чернеещите се фигури падна встрани. Побягна, но краката му се подхлъзнаха. Полетя напред. Пистолета изстреля последния си изстрел, но преди да улучи полицая, главата на Слав бе пронизана от насрещен куршум. Паднаха и двамата. Дъждът заплющя по гърбовете им, сякъш искаше да ги изкъпе наедно, още преди да са се вкоченили телата им. Христо проследи в тъмнината трудно различаващата се сянка на побратима си. Видя падането му. Не можеше да бъде сигурен, че е убит, но едно беше в ума му – документите. Извика: „Прикривайте ме! И излетя към вратата на антрето. Жените бяха примъкнали някакъв шкаф, за да подпрат външната врата. Блъсна се в него. Отвори съседната. Разширените зеници съзряха бледата светлина на прозореца. Открехна го леко и се прехвърли. Не го забелязаха. Вниманието им беше отвлечено от стрелбата. Промъкна се лазешком покрай ъгъла на къщата. Достигна невредим до трупа на Слав. Пипна го. Разбра, че е мъртъв. Извади от джобовете му документите и запълзя встрани под прикритието на редките изстрели от двете страни. Близо до комшийския мутвак напипа тежка каменна плоча, повдигна я и пъхна документите под нея. Запълзя нататък. Търсеше пролука в оградата. Намери разклатени дъски от тарбата. Промъкна се, но отвън го забелязаха. Наредено им бе да не ги убиват. Трябват им живи. Сенките им се втурнаха към него. Разбра, че няма да се изплъзне. Изправи се и ги посрещна с изстрел. Единият се търкулна, но другият с още крачка бе до него. Христо не се двоуми. Жив няма да им се даде. Обърна пистолета и се прицели в слепоочието си. Полицаят хвана падащото тяло. Ръцете му се обляха с бликналата кръв. Почувства я по топлината. Пусна го с яростна псувня. Тялото цопна в локвата пред тротоара. Последната му мисъл беше: „Дано ние спрем това въстание! Много кръв предстои...“ За да видят от къде се стреля, останалите вътре другари ставаха добър прицел на куршумите. Раниха Кирил. Той се сви на прозореца. Най близо беше Велика. Хвана го да го отмести, но куршум парна и нея по челото. Смъкнаха се и двамата на пода. В този момент налетяха, успелите да отворят входната врата полицаи. Светлината на лампата обля присъстващите. За секунди всички бяха уловени и завързани. Един от полицаите ритна трупа на Велика. Кирил беше жив. Вързаха и него. Повлякоха ги навън. Дървения крак на Жельо изтрополи по пода и външните стъпала. Локвите поеха звука. Натовариха ги и ги закараха в участъка. Двама полицаи преровиха цялата къща, но не намериха нищо. Пребъркаха и убитите. Във вътрешния джоб на Слав намериха картата. Нея Христо не бе успял да вземе. Прибраха я. Това явно доказателство на първо време ги задоволи. По-късно разбраха, че е малко. На него нямаше имена. На тях им трябваха имената. Не търсиха други документи. Те не предполагаха дори, че съществуват. Търсеха нужното за тях при разпитите на заловените, но се срещнаха с мълчанието им.

Побоища, изтезания и... нищо. Комитетът бе разбрал, че документите не са при тях. Мушкаха под носовете им само картата и ги питаха за имената на останалите. Кирил не издържа още при първия разпит. Издъхна, когато го довлякоха в килията. Раната му беше много тежка.

Градът бе потресен от провала. Всички се питаха, кой е предателя. От куриер и от вестниците разбраха, че в нощта на 12 09 1023г. са заловени представителите и организатори на предстоящето въоръжено въстание в много центрове, включително и в София. Задържан е и ръководителя на военния комитет при ЦК Коста Янков. Въпреки провала ЦК реши въстанието да бъде вдигнато. Трябваше да се използва нарасналия гняв на масите.

/продължава/

Рано сутринта, когато си отидоха полицаите, съседът на Кирил обиколи двора му. Намери убитите. Направи му впечатление подместената плоча. Повдигна я. Там видя документите сухи. Взе ги и ги скри в дома си. Намери доверени хора и ги предаде. Никъде не възникна въпросът за предателство от вътре. Всички съжаляваха за жертвите, дадени от един дом.

Още щом разбра зловещата действителност, Василка загуби реална представа за удара, нанесен на семейството им. Сякаш природата бе отредила да не види смъртниците й. Лекар й направи инжекция, но това не отвори мисълта й. Вървеше след ковчезите, водена от Петко и Милен. Очите й горяха като живи въглени, които за момента поглъщат огъня на мъката, за да избухне той по-късно, когато мъртвите ще бъдат вече в земята. Градът се бе стекъл на това единствено по рода си погребение. Кордон от полицаи обграждаше шествието. Страхуваха се от гнева на възбудения град. Търсеха сред опечалените привържениците, но можеха ли да ги открият сред множеството? Слънцето бе спряло на небосвода и съпровождаше с поглед трагичното шествие. Целуна за последен път лицата на мъртвите. Повея вятър и разроши косите им. Грабна недоизказани думи и ги понесе след смълчания град. Плач ли чуваха, песен ли, заръка ли? Може би – в плача - песен, в песента – заръка. Мъката раждаше омраза, омразата – ярост, а яростта – хора, готови да стъпят в огъня за идеите, непостигнати от мъртвите, но взели живота им.

За погребението пристигнаха и осведомени за случая македонци. Прощалната целувка, положена на челото на Слав, за тях бе клетва, както се клеха някога пред трупа на Гоце и после на Ставри. Спомените оживяваха, сливаха се с пламъците на днешния ден и предвещаваха буря за утрешния. Под светлината на слънцето се надигаше гигански облак, който ще обгърне цялата българска земя. Светкавици и гръмотевици ще възвестят на света, че в историята е написана с кървави букви една страница от живота на БКП, че огънят горял в Октомврийската революция, ще разнесе искрите си по целия свят.

Военният министър Генерал Вълков дава нареждане да бъде пусната в ход директивата за взаимодействие на административните власти с войската и съюза на запасните офицери. Всички стратегически места в големите градове, железопътни и шосейни възли са заети от войската. Военните мерки са одобрени от царя. Плана за военните действия за въстанието в София е вече в ръцете на генерал Вълков. Два часа по-късно къщата, в която заседавал комитета е обграден. С изключение на един самоубил се и един избягал, всички останали са изловени. Въстанието в София се осуетява. Много други градове, в които ръководството е арестувано, също не предприемат мерки за отпочване на въстанието. Фактически те са обезглавени без ръководителите си. Към Врачанска околия се насочва 6-та пехотна дивизия на Подполковник Халачев. В утрото на 23-ти септември, по нареждане на Военното министерство 3-та Видинска дружина започва настъпление към Бойчиновци. Тридесет и пета пехотна Врачанска дружина също се отправя натам. Присъединени към Софийските и Плевенските, тръгват към Берковица и Фердинанд. Драгоманската дивизия се отправя по направление Ихтиман, Костенец, Саранбей, Панагюрище. Подготвени за действие са и шпицкомандите под ръководството на Полковник Маринков.

Въпреки взетите мерки от правителството на Цанков, въстанието избухва в много райони на страната. Някъде има стихиен характер и положението е овладяно от местни военни сили. Най яростно и най-организирано е в Ломска, Фердинандска и Самоковска области. Натам са отправени и най-силните части за смазването на въстанието. Някои общини са завзети от въстаниците и е обявена Народна власт. Водят се сражения, в които са разбити части от Плевенски, Шуменски, Врачански гарнизони. Разбита е и Видинската погранична стража. Властта беснее. Нямат ограничения мерките за спиране на народния гняв – убийства, кланета. Трупове покриват унижената Българска земя. И Дунав повлича своите мъртви Затворите са пълни. Чакат закона за санкциите против комунистическата дейност. Двадесет и първо обикновено народно събрание от 09 12 1923г. одобрява новия закон, който узаконява вече извършените престъпления и дава път на новите. България стъпи в жаравата. Първата крачка е направена. Тя ще изиграе докрай своето нестинарско хоро, поведено от българските болшевики, начело с Георги Димитров и Москва, както писа поета Христо Смирненски: „Москва, Москва, ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш, ти пак си огнено сърце...“

Не можах да открия точни данни за жертвите от Септемврийското въстание, но в различните източници те варират към 5000. Като прибавим убитите войници в сраженията цифрата ще нарасне. Но най-важното е че българи избиваха българи и България отново потъна в траур. Василкината съдба стана съдба на хиляди други съпруги, майки, деца. Ще изчезнат ли най после гръмовните облаци над тази разкъсвана, палена, убивана шепа земя? Ще се успокои ли душата й? Защо, Господи? Защо?