1.
Инспектор Френцов се беше отпуснал на една пейка до площадчето и наблюдаваше гълъбите. Не ги намираше за особено интересни, но беше точно по обяд, слънцето силно напичаше и наоколо не се мяркаше жива душа, освен птиците. Дори бездомните кучета се бяха скрили някъде в търсене на прохлада. Това беше един от малкото свободни дни на инспектора, в които той обичаше да се разхожда безцелно и да събира впечатления.
Изведнъж забеляза един силует да се подава иззад ъгъла на магазина за платове и да приближава бавно. Стори му се, че е Сергей Михов, но не му се вярваше да е той. Сергей не се беше появявал отдавна. В съзнанието на Френцов ясно изплува тъжната история на мъжа. Преди малко повече от година малката му дъщеричка – Изабела, беше изчезнала. Издирването беше продължило дълго, включиха се и много доброволци от Краище и от околните села, но детето така и не беше открито. След около две седмици в една изоставена, полуразрушена къща в края на града бяха намерени окървавените дрешки на момиченцето и куклата му. Изабела скоро беше обявена за мъртва, въпреки че тяло нямаше. След няколко месеца и майката на момичето се разболя тежко, не можа да издържи на мъката и почина три седмици по-късно. Сергей остана почти сам, единственият близък човек беше брат му, който живееше на горния етаж. Отслабна много и заприлича на призрак, блед и изпит. През тази година той спря да общува с хората и почти не можеше да бъде забелязан извън дома си.
Силуетът приближаваше и ето че се оказа, че това действително беше той. Спря пред Френцов и после седна на пейката до него.
И двамата мълчаха известно време.
-    Инспекторе, тъкмо Вас търся! Какъв късмет да Ви видя – каза Сергей без да погледне към събеседника си.
-    По какъв повод? – попита Френцов със заинтригуван поглед.
-    Получих писмо от нея. От Изабела...

2.
За миг Френцов си помисли, че човекът до него бълнува. Мъката явно го беше съсипала и погледът му подсказваше, че разсъдъкът му не беше съвсем бистър. Но Сергей бръкна в джоба си и извади един сгънат лист.
-    Ето! – каза той и го подаде на инспектора – Беше пъхнато в пощенската кутия. Няма адрес, нищо. Попитах днес пощальона, но той отрече да е носил писма на моя адрес през последната седмица.
-    Обадихте ли се в полицията?
-    Не искам да ги намесвам. Вижте и ще разберете...
Френцов разгърна листа. С очевидно детски почерк беше написано:

„Тате, довечера (петък) в осем в къщата на Лизи. Виновна е мама.“

Инспекторът изтръпна. Представи си малката детска ръчичка, която с болка изписва последните думи. Как ли бе събрала сили? Нима бе възможно това да е истина?
Реши да се съсредоточи върху останалата част от писмото.
-    Коя е Лизи и къде е това място? – зачуди се Френцов.
-    Лизи е куклата й – потвърди Сергей. – Не съм съвсем сигурен за мястото. Избела има в стаята си къщичка за кукли, но няма как да ми определи среща там. Реших, че става въпрос за къщата, в която бяха намерени дрешките и куклата. Преди трагедията понякога ходихме там, взимахме и племенника ми Стефан с нас. Изабела обичаше да си представя, че това е замък, а Лизи е принцеса и това е нейният дом, често играеше там. Знаете как е, една празна сграда дава воля на детското въображение.
-    Довечера? Кога го получихте? – попита инспекторът.
-    Вчера, в петък. 
-    Защо не ме потърсихте веднага? Какво направихте?
-    Отидох в къщата, надявах се, че тя ще е там… Но я нямаше. Ако знаете само колко болка ми причини това посещение, каква мъка беше за мен да стоя между тези полуразрушени стени.
Инспекторът кимна съчувствено.
-    Почеркът познат ли Ви е? Нейният ли е? – попита Френцов след кратко мълчание.
-    Не знам. Когато Изабела изчезна, тъкмо учеше буквите и все още не можеше да пише.
-    Ясно. Разкажете ми, нещо случи ли се в къщата?
-    Не, постоях около един час и си тръгнах. През това време не се случи абсолютно нищо, нямаше признаци в къщата скоро да е стъпвал човек. Но тя е жива, чувствам го! Трябва да ми помогнете, инспекторе!
После добави:
-    Когато се случи нещастието, имаше подозрение, че брат ми е замесен. Но не откриха никакви доказателства. Аз знам, че той е невинен, но всички тези обвинения ме съсипваха. Сега не знам какво да мисля за това! Дори не знам дали ми се иска писмото да е истина. От една страна ми дава вяра, че детето ми е живо. Но от друга, жена ми.....не мога да го допусна....
Френцов се колебаеше. Ами ако всичко това беше някаква лоша шега? Имаше ли право да дава надежда на този нещастен човек? Нима не беше страдал достатъчно? Бъркането с пръст в стари рани можеше да бъде изключително болезнено.
Все пак сметна, че надеждата е всичко, което Сергей има и всичко, за което той молеше. Реши, че ще помогне. Дори и Изабела да не беше жива, щеше да опита да намерят тялото й, за да може най-накрая детето да почива в мир, а баща й да може да я оплаче.