Къщата на полето

                                                1.      

          Христо караше колелото си по дългата и тясна пътечка, но той не осъзнаваше това. Не и до момента, в който не се събуди.

          Над него грееше луната в празното, стотици километри поле. Пред очите му се намираше кръглата долчинка, към която водеше пътеката и където се намираше къщата на полето. Стоеше сама в средата на долчинката, заобиколена от голата пръст. Той постоя известно време, загледан в Къщата и подпрян на колелото си. За момент се обърна назад към градчето. Не помнеше кога бе дошъл до тук. Помнеше само как си бе легнал да спи с дрехите и как бе сънувал отново същия мистериозен сън, който сънуваше от няколко седмици насам. След това се беше събудил тук, възседнал колелото си и стоящ пред долчинката. Да, помисли си Христо, сънят най-сетне бе станал реалност. Като че ли го очакваше от самото начало и не бе предприел нищо. Не че имаше кой знае какво за предприемане. Кой би му повярвал, че всяка нощ сънува един и същи сън, свързан с тази къща. Беше споменавал нещо пред приятели и познати, но никой не му бе обърнал сериозно внимание и той реши, че няма смисъл да продължава да говори за него. На когото и да било.

          Сега гледаше към светлините на градчето в далечината и осъзнаваше, че никога не го бе харесвал. Винаги бе изпитвал неприязън към жителите му, независимо дали бяха старци, работещи или юноши на неговата възраст. И все пак, не това бе причината да реши да не се върне. Бе любопитен. Искаше да разбере, какво го бе довело до тук и каква мистерия обгръщаше къщата. Въпреки че бе сам и бе уплашен до немалка степен. Обърна поглед отново към нея. Възможностите за причината да бъде тук бяха две - или си бе загубил ума, или го теглеше нещо непознато и силно, което трудно можеше да се обясни в рамките на човешките представи. Като странното и непознато чувство, което изпитваше за него в този момент. Така или иначе смяташе да провери още сега, защото можеше да разчита само на себе си. Така, както е било винаги.

          Христо остави колелото на мястото, на което стоеше сега, и се спусна в долчинката.

                                                2.

          Тя не беше никак стръмна. По-скоро бе полегата. Особено от мястото, от където се свързваше с пътеката. Христо, за нула време, се спусна по нея и закрачи към верандата на запустялата къща. Колкото повече се приближаваше, толкова повече странното чувство се засилваше, но той не се отклони от пътя си.

          Някога тук бе живял един човек на име Антон Андреев, но един ден той мистериозно бе изчезнал. Не бяха открили никаква следа от него. Нито в предишното му местоживеене, нито в това градче. А всичките му вещи и документи за самоличност били в къщата. Единственото нещо, което липсвало бил... самият той. Полицията тогава открила разследване, но след няколко месеца го прекратили поради липса на улики. Прибрали всичките му вещи като веществени доказателства и къщата останала почти празна с изключение на някои мебели. Тя била обявена за продан, но никой не пожелал да я купи и с течение на времето тя си останала празна и хората постепенно забравили за нея.

          Така и никой не разбрал какво се случило с Антон Андреев.

          ,,Дали няма аз да разбера сега?", помисли си Христо, като изкачваше стъпалата на верандата. Стъпи на нея и се озова пред дървената врата. Посегна към дръжката, като в същото време си мислеше, че тя би трябвало да бъде заключена. Тогава щеше да има пълното основание да се върне при колелото и да си тръгне, понеже знаеше, че друг вход за вътрешността на  къщата нямаше.

          Но не беше.

          Вратата се открехна и пред него се появи мрачната вътрешност на коридор, осветен от лунната светлина на входа. Любопитството му се засили още повече, както и страхът. Неочаквано открехнатата врата вероятно би представлявала още по-сериозна причина да си тръгне, но Христо, за добро или зло, просто не беше такъв човек. Така, както се говори в клишето, че чувствата надделяват над разума, така и при Христо любопитството винаги надделяваше над страха. По същия начин той имаше и един, останал неизменим до сега, навик - да оставя разни неща по джобовете на дънките си. Едно от тези неща, колкото и съдбовно да изглеждаше в този момент, бе именно джобното му фенерче. Той го извади без да се колебае и го включи. След което пристъпи в коридора.

                                                3.

          Силно концентрираната светлина на фенерчето му заигра по дървените стени на коридора и по пода. Чудно, но Христо си отбеляза наум, че стените изглеждаха изключително запазени. Единственото нещо, което говореше за запустялостта на къщата, беше дебелият слой прах останал по пода с течение на годините. След което последва изненадващо и плашещо откритие на фенерчето на Христо.

          По пода имаше следи от стъпки, оставени в праха.

          И то не какви да е стъпки, а следи от стъпала, двойно по-големи от тези на момчето. Те завършваха с три огромни пръста, в краищатата на които си личеше следа от дебел, остър и извит нокът. Стъпалата сочеха с пръстите към Христо.

          Този път страха, който мястото бе събудило у него, бе започнал да нараства в ясно доловим ужас. И сякаш, за да го потвърди и усили, една огромна сянка закри лунната светлина, идваща от входа зад гърба на Христо. Сърцето му се разтуптя на бързи обороти. Той бавно, с нарастващ ужас, се обърна.

          На входа бе застанала фигурата на огромен исполин, с невероятни кръгли, светещи в зелено очи, без зеници. Той стоеше и се взираше в момчето. То с трепереща и потяща се ръка насочи светлината на фенерчето в тялото му. Жълтото петно освети груба и сива кожа, подчертаваща странната мускулатура на непознато същество. Христо, почти без да съзнава, насочи светлинката и към главата му там, от където се взираха в него зелените очи. Щом тя се спря върху лицето, го освети в детайли и показа колко ужасяващо нечовешки изглеждаше то. Носът бе като отрязан с две вертикални цепки, ушите липсваха, а устата се простираше почти по цялата долна част на главата, като се състоеше от две тънки и еластични ципи вместо устни. Между тях се намираха два реда къси и остри зъби - двойно повече на брой, отколкото  тези в човешката уста. Христо ги видя особено ясно, когато съществото нададе ужасяващ писък, щом момчето освети лицето му с фенерчето си. Писъкът наподобяваше такъв на няколко наплашени до смърт малки деца, надаващи го едновременно и в същото време болни от астма, затрудняваща дишането им. Този писък щеше да кънти в глава на Христо дълго време след това и многократно да го стряска в сънищата му. Както и много други писъци по-късно.

          Момчето свали фенерчето от лицето на съществото и побягна към края на коридора. Паралелно с това Христо го насочи натам. Светлинката освети бравите на три врати (една по средата и две в стените отстрани), с които коридорът свършваше. Зад гърба си момчето чуваше бавните, тежки стъпки на странния исполин по дървения под. Щом стигна до тази в средата, момчето стовари цялата си тежест върху дръжката й, като в същото време се молеше ключалката да е отключена.

          И за негово огромно облекчение беше. Той я отвори и се озова в голяма и празна спалня. Лунната светлина я осветяваше през двата прозореца, намиращи се в отсрещните два края на спалнята, паралелно един на друг. Но Христо не можеше да излезе през нито един от тях, защото бяха заковани с по две, кръстово разположени една на друга, дъски. В същия миг, в който момчето влезе в спалнята и ги видя, се обърна и светкавично затвори вратата. В секундата, в която погледът му попадна на празния коридор, зелените очи на съществото се бяха приближили двукратно по-близо. Христо затръшна вратата и се опита да я затвори, но по някаква причина езикът не излизаше от вътрешността на бравата й. В изблик на ужас момчето се стрелна към голямото двойно легло, стоящо точно срещу вратата, и го задърпа с все сила към нея. То бе сравнително тежко за възрастта му, но подхранван, може би от завладялата го емоция на страх, успя да го помести на четирите метра, отделящи го от вратата и да я затисне с него. Точно когато тя бе започнала да се отваря от другата страна, Христо притисна допълнително леглото, като го избута отзад. Зад вратата съществото продължаваше опитите си да я отвори, докато издаваше звуци, подобни на онзи писък, но с далеч по-ниска амплитуда. Кой знае защо на Христо, в този момент, звуците му се сториха по-ужасяващи дори и от писъка. Съществото продължаваше да бута вратата от другата страна и си пролича, че то бе и много силно, защото голямото двойно легло започна да се отмества. Христо прецени, че няма много време за губене. Започна незабавно да изследва останалата част от спалнята със фенерчето, търсейки в буквалния и в преносния смисъл спасителна вратичка. И я намери. В дясно, близо до десния закован прозорец. Прекрачи към нея и я отвори. За щастие и нейната ключалка беше разбита. Но не след дълго Христо щеше да разбере, че въобще не беше за толкова голямо щастие.

          Сега се озова в гаража на къщата, зад спалнята.

          В него цареше пълен мрак, защото в това помещение нямаше прозорци. Светлината на фенерчето му все още бе включена и той потърси, с нейна помощ, някакъв ключ за осветление. Плъзна лъча около рамката на вратата и успя да намери такъв, но той бе изкъртен. Жилата на проводниците стърчаха настрани, а самият пластмасов ключ лежеше на земята. Момчето разбра това, след като го освети с лъча на фенерчето си. Така че Христо трябваше да изследва помещението само с негова помощ. Потърси гаражната врата и не след дълго я откри. Тя бе наблизо, вдясно от него, и представляваше две големи, дървени порти. Христо насочи лъча по средата им и успя да види, че през процепа отвън висеше катинар. Момчето стовари гневно крак на това място, но вратите само се заклатиха, което потвърди опасенията му, че катинарът бе заключен. В отсрещната стая се чуваха блъсканията на съществото, което се опитваше да помести леглото чрез вратата и Христо прецени, че то се справяше доста добре и съвсем скоро щеше да успее. Въпреки завладелия го страх, момчето продължаваше да анализира ситуацията. Бе повече от ясно, че нямаше как да излезе от къщата, без да се сблъска със съществото. А то беше сигурно трикратно по-силно от него и Христо не се и съмняваше, че то бе способно да му откъсне крайниците, като на комар. Единствената защита на Христо бе фенерчето, с което можеше евентуално да го заслепи и...

          Той напипа левия джоб на дънките си и откри нещо, което до някъде го успокои - джобното му ножче, с което днес бе дялкал колове за градината.

          Бръкна в джоба си и го извади. То не бе голямо, но беше много остро. Христо го отвори и докато го оглеждаше с фенерчето и крачеше напред-назад из гаража, кракът му изневиделица хлътна в нещо. Той едва запази равновесие и незабавно насочи лъча към пода, който странно защо се състоеше единствено от утъпкана пръст. На всичкото отгоре, върху тази пръст не бе пораснало абсолютно нищо, имайки се в предвид всичките години на запустялост. Така беше с пръстта и около къщата.

          И в тази пръст Христо съзря огромна дупка. Щом я освети допълнително с фенерчето си, видя, че в нея спокойно би могъл да падне човек.

          Исполинът продължаваше да блъска отсреща и Христо прецени, че съвсем скоро щеше да бъде в спалнята. Затова му хрумна нещо. Нещо което по принцип не би хрумнало на човек, изцяло завладян от страх и паника. Христо заобиколи дупката и изгаси фенерчето. Възнамеряваше да се скрие в тъмното и, когато исполинът влезеше в гаража, да го заслепи с фенерчето и по този начин да го подлъже да падне в дупката. Измести се в края на празното помещение и зачака. Оттатък отместващото се легло започна да скърца и в този момент Христо си помисли, че ако на негово място сега бе някой по-слаб духом, такъв човек отдавна вече да е изпаднал в паника. Момчето стоеше и чакаше, в едната ръка стиснал фенерчето, а в другата-отвореното джобно ножче. Започна отново да долавя странните звуци на исполина. Положи всичките си умствени усилия за да запази самообладание. От това можеше да зависи животът му. Което му попречи да отбележи факта, че съществото вероятно бе свързано с тази дупка. Христо чакаше и не след дълго чу изместването на леглото, и тежките стъпки, по дървения под на спалнята. След няколко секунди силуетът на огромния исполин закри и малкото лунна светлина, идваща от прозореца в спалнята. Целият бе в сянка, с изключение на блестящите очи, които се взираха точно в мястото, където сега се намираше Христо. Страхът му отново нарасна, но момчето успя да запази самообладание. Във всяка от двете си ръце стискаше джобното ножче и фенерчето. Тези две неща и тъмнината бяха единствените му оръжия срещу непознатия. Който вероятно принадлежеше към някакъв съвсем друг биологичен вид. И Христо имаше късмета да е откривателят му. Ако оцелееше да разкаже след това на хората и ако, естествено, те му повярваха. 

          ,,Стой спокойно и чакай"- каза си наум момчето. Исполинът прекрачи бавно към него. Христо забеляза, че той правеше няколко крачки като човек и няколко крачки като маймуна, редувайки ги. След това се спря пред дупката и приклекна. Очите му все още бяха приковани в Христо и изведнъж момчето усети нещо, което трудно можеше да си обясни. Нещо като чувството което изпита, когато приближаваше къщата, но това бе десетократно по-силно. Чувстваше го около и вътре в главата си и му се струваше, че то влиза в нея като сонда. Изпита болка и в следващия момент пред очите му се появиха видения. Първото започваше със Земята, гледана от космоса. Тя постепенно се приближаваше, докато скоростта на приближаване се ускори. Той видя Европа, която се уголемяваше и не след дълго се очерта до Балканския полуостров, и скоро след това до познатия релеф на България. В последния момент, преди това, от което наблюдаваше Христо, да се сблъска със Земята, той видя градчето си. Всичко около погледа на Христо гореше и последва сблъсъка. След което тъмнина. Минаха няколко секунди и пред очите му се разкри дупката от метеорита. В дъното й пушеше някакво парче скала със странен цвят. Приличаше на металически и блестеше, но всъщност бе черен. Изведнъж скалата се разцепи на две части. От вътрешността й цъфна нещо подобно на огромно цвете. То беше в сив цвят и се състоеше от десет, разпрострели се на страни, стебла завършващи с големи, овални краища. След известно време  краищата започнаха да се пукат. От тях потече странна, зелена слуз и след това от вътрешността им се показаха някакви мънички фигури. Те разкъсаха изцяло краищата и една по една започнаха да тупват по земята. Приличаха на човешки бебета, но ясно си личаха недоразвитите черти на съществото, с което се срещна Христо. Всичко това ставаше на фона на залязващото слънце. Четири от тях умряха след падането, но по-голямата част, щом раздвижиха допълнително крайниците си, започнаха веднага да копаят в земята.

          След това, тази картина изчезна и Христо се озова сред подземни тунели, където, вече пораснали, тези същества се разхождаха като маймуни. Погледът му проследи един тунел, който почти стръмно се изкачваше нагоре. Краят му се намираше в гаража и сега Христо отново се озова там, но явно двадесет-тридесет години по-рано. Този път той бе пълен със всякакви инструменти и уреди. А точно пред същата дупка стоеше един мъж, на около тридесет-четиридесет години. Той бе по пижама, погледът му беше отнесен и в същото време мъжът държеше лопата. Той я остави, облягайки я на стената, и в следващия момент скочи в дупката, пред погледа на Христо. Картината се смени отново и този път тя показваше съзнаващия и уплашен до смърт Антон Андреев, който стоеше с изкълчен глезен на дъното на дупката в тунела, а пред него стърчаха фигурите на други същества със светещи, зелени очи. Те се приближиха към него и го сграбчиха. Той опита да избяга, преди това, но изкълченият глезен му попречи. Един от тях го вдигна с две ръце и го задържа във въздуха пред другите. Антон започна да вика от страх и да продължава опитите си да се измъкне, но беше безполезно. Първият, който бе пред него, го ухапа по рамото. Човекът изкрещя от болка, по ръката му потече кръв, примесена със зелена слуз. Много подобна на тази, която Христо видя при падането на метеорита. След това още един исполин го ухапа, този път близо до врата. Последва трети, четвърти и накрая този, който го държеше. През това време Антон не спираше да крещи от болка и страх. Щом го ухапа и държащият го във въздуха, пусна тялото му на земята. Мъжът започна да се гърчи и да повръща някаква зелена пяна. След това припадна и съществата отнесоха тялото му. Следващия ,,кадър" бе как го слагат чисто гол в нещо като огромно яйце. Разкъсаха обвивката, която беше желеподобна, положиха го вътре и след това тя се залепи от самосебе си. То се намираше в някаква яма с размерите на много голяма вана. ,,Яйцето" бе пълно със зелена слуз, но в малко по-втечнено състояние. Щом  изпадналият в безсъзнание Антон се озова вътре, крайниците на тялото му се свиха и в този момент той заприлича на огромен зародиш. Последваха още няколко ,,кадъра", които показваха постепенното превръщане на човека Антон Андреев в едно от тези, заживели под земната почва, извънземни. Накрая ,,новороденият" сам разкъса обвивката и изкрещя в началото на новия си живот.

                                                4.

          Христо се върна в действителността, паднал на колене и изтървал ножчето и фенерчето си. Вдигна глава към светещите очи на съществото. Те все още се взираха в него, но той вече не чувстваше такъв страх от тях. Момчето прошепна:

          - Антоне!

          Съществото му отвърна със нечовешко съскане, което отново накара сърцето на Христо да се разтупти.

          В този момент от дупката се чуха нови писъци. И то не един, а няколко наведнъж. Изглежда притежателите им се изкачваха към гаража. Което увеличаваше до голяма степен вероятността Христо да се окаже в същата ситуация като на Антон преди години. Който сега вече нямаше нищо общо със предишното си съществуване.

          Той или то, във всеки случай съществото, което все още клечеше пред дупката, на свой ред наддаде вой към вътрешността й. На Христо му се стори, че чуваше ясно топурканията от тунела. Инстинктивно затърси ножчето и фенерчето си, защото въобще не бе сигурен в намеренията на Антон. След няколко секунди ги намери, междувременно съществото бе отклонило погледа си от него, по посока на дупката. Христо, от своя страна, насочи неговия към лунната светлина и отворената врата в края на помещението. Момчето осъзнаваше, че няма време за губене. Трябваше да разбере дали може да си тръгне, защото другите пришълци не след дълго щяха да са при тях. То стана, направи няколко крачки към стената отдясно и след това бавно се насочи към вратата. Съществото мигновено вдигна поглед към него и изкрещя. След което се изправи и се насочи към Христо.

          За него това бе достатъчно, за да предвиди намеренията му. Явно Антон изцяло се бе е предал на чуждия вид. Както тялото, така и мозъка, и душата си (ако въобще му е останала такава). В следващия момент и двамата се атакуваха, без да се докоснат. Съществото отново се опита да проникне в мозъка на Христо, докато момчето включи фенерчето си и насочи лъча точно в светещите (по-късно той щеше да осъзнае, че тези очи по-скоро блестяха, отколкото светеха) като зелени фарове очи. Съществото изрева и отмести главата си, а Христо изстена от болка в своята и се залюля. Но успя да запази равновесие. За съжаление, вследствие на залюляването, той отмести лъча към земята и пришълецът отново го погледна. Но очите му този път не блестяха. Зеленото си личеше все още, само че зад нещо прозрачно. Те почти бяха потънали в тъмнината наоколо. Момчето отново насочи лъча към тях, но съществото не трепна и продължи да се приближава към него. Той видя, е очите се бяха скрили зад нещо като прозиращи клепачи.

          В следващия момент Христо реагира инстинктивно. Така както би реагирал опитен войник в рискована ситуация. Момчето държеше джобното ножче в другата си ръка. Като малък дядо му го бе учил да мята ножове по различни мишени. Най-често това бяха горски дървета. На малкия Христо му беше харесало и той бе започнал да се упражнява редовно в близката гора, като добре осъзнаваше, че мятането на ножове въобще не беше шега работа и трябваше много да внимава. Особено, ако наоколо имаше хора. Така, както го бе учил дядо му. С времето упражненията му бяха станали като краста и той доби невероятно точен мерник. На моменти дори му се струваше, че ръката му се е сраснала с ножа и би могъл да го насочи по всяка траектория, във всеки момент. Дори без да е нужно да гледа.

          И тези умения, придобити благодарение на дядо му, бяха решаващи за неговото спасение.

          Пръстите му, за част от секундата, се приплъзнаха от дръжката към острието на ножчето и момчето незабавно го метна. В следващия миг гаража се оглуши от фрапиращия, болезнен вик на съществото. Христо отново насочи фенерчето към главата му и видя, че го бе уцелил точно в дясното око. То се бе пукнало и от него потече отново зелена слуз. В същото време с периферното си зрение Христо забеляза още няколко чифта зелени очи встрани от себе си. Насочи лъча натам и освети още три страшни лица, наизлезли от дупката,  като от ада. Те едновременно нададоха писъци към него и в този момент Христо си плю на петите. Докато минаваше, за части от секундата, погледна и към бившия Антон Андреев. Той бе рухнал и застинал на земята. Явно силата на хвърляне е била толкова голяма, че острието е засегнало мозъка му и го е убило на място. Христо като светкавица премина през спалнята и коридора и се озова отново крачещ по голата пръст, огряна от луната. С бяг се заизкачва по склона на долчинката. В края му виждаше колелото си, което в този момент му се струваше страшно далеч. Както и че страшно бавно се доближаваше до него. Но то си стоеше там недокоснато. Той най-сетне се добра до него и огледа пейзажа. Момчето се страхуваше да не се появят още от тези пришълци, крачещи по полето, но за щастие не видя други извън дома на Антон Андреев, щом се огледа във всички посоки. Христо за последно погледна към Къщата на полето. От вътрешността й не се чуваха никакви други писъци. Отвън и отдалеч тя си изглеждаше така, сякаш вътре в нея не се беше случило нищо. Просто една запустяла, самотна къща, потънала в тишина. И именно тази тишина накара Христо да настръхне повече и той незабавно потегли, с всички сили към светлините на градчето си.  Щом се добереше до там, първата му работа бе веднага да отиде при кмета и да му разкаже какво се случи. Независимо, че беше три или четири часа посред нощ. Сигурен бе, че кметът поне щеше да се усъмни в лъжовност на историята му, ако само го погледнеше в очите. Христо щеше да направи всичко възможно, за да постигне повече от това у кмета и у всеки друг човек, когото срещнеше.        От своя страна кметът трябваше да се свърже с армията и с МВР, защото хората в това градче (а може би вече и в други) бяха в опасност. А Христо, най-вече заради придобитите си познания за този вид, беше най-доброто им оръжие срещу него. И момчето щеше да направи всичко, за да ги накара да повярват в съществуването на тези същества. Защото, колкото и да мразеше хората, те все пак бяха от неговия вид.

                                      К Р А Й