Увод
Следобедът се претапяше в здрач.
Прохладният Април беше разтворил крилете си от снежнобели облаци над земята и я пазеше от жаркия език на слънцето. Джуди Спринг, красива жена малко над трийсетте, седеше с кръстосани крака на белите стълби пред малката къща, а необичайно топлият вятър откъм морето развяваше косата ù с цвят на мед пред лицето и усукваше свободната тъмносиня тениска около леко закръгленото ù тяло. В скута ù спеше дъщеричката ù Лили, която само преди три седмици беше навършила годинка. Малката изглеждаше съвършено спокойна в съня си, само дългите ù мигли потрепваха едва-едва, когато вятърът погалеше лицето ù.
Джуди с умилена усмивка наблюдаваше съпруга си и шестгодишния си син, които се бяха покатерили на старата върба и се канеха да влязат в къщичката между клоните, която току-що бяха завършили. Любимата бейзболна шапка на Теди беше паднала на земята, но той беше прекалено развълнуван, за да ù обърне внимание. Джуди го чуваше как вика щастливо и подскача из малката къщичка – прекалено малка, за да се поберат четиримата вътре и да им е удобно, но достатъчно голяма, за да могат Теди и още двама-трима негови приятели да се съберат, без да им е особено тясно.
Внезапно снежнобелите облаци бяха прободени от светкавица и в миг посивяха, сякаш в знак на недоволство, че им развалят спокойствието. Тежки капки дъжд закапаха от сърдитото небе и Теди и баща му ловко се смъкнаха от върбата, за да потънат на топло в къщи заедно с Джуди и Лили.
А къщичката на дървото, къщичката, от която тръгваха така съдбовни пътища, остана празна под дъжда.
© Мария Todos los derechos reservados
просто Теди и Лили ми се изгубиха в ежедневието, станаха безцветни.
сори, Мишо