Глава 15 - Мисията

Сряда се очерта специален ден. Отивахме на  отговорна мисия в Солун. Ракия срещу лекарства. Светлин се съгласи да ни хвърли  с „Пежото" до там, и с дядо вървяхме из селото да събираме една по една поръчките. Всеки даваше списък с лекарства, които му трябваха и връчваше туба с ракийка. На мен цялата работа ми се виждаше  на шега и все си мислех, че е някакъв номер.

- Как ще направим  размяна? Става прекалено много от всичко. Имаме на разположение  една кола.

- Споко - отговаряше тренирано дядо и записваше нещо в тефтера. - Първо продаваме, имаме си човек, после купуваме. В една аптека в Солун директно се менка ракийка срещу лекарства. Собственикът държи  ресторант „Балканска среща", там в менюто се кипри „Домашна ракия от Македония". Разбираш ли далаверата?

- Трябва да е луд или прост,  ракиите са различни - пресякох го аз.

- Нито е луд, нито  прост. Слага им цвят и ги уеднаквява. Накрая сипва специфична  добавка...

            Смеех се с глас насред площада.

- Това дроб-сърма ли е? Какви подправки в ракия?

Дядо се почеса  по тила.

- Всяко нещо си има тайни. Прави той някакъв номер, но явно е на печалба, гърците са по далаверата.

- Само гърците ли, бе, дядо? - намигнах  заговорнически  аз.

- Всички балканци сме тарикати, затова сме я докарали до там.

Засмях се.  Дядо бе усвоил уроците ми перфектно. Надявам се, че и аз го представях подобаващо на негова територия.

- Една малка подробност - напомни ми Горан Старши - забравяш кой какво е поръчвал. И на огън да те пекат, казваш, че не си спомняш.

Погледнах го въпросително. Дядо отново спря.

- Ами, списъците са понякога странни. Знам кой къде го сърби и си затварям плътно устата. Защото иначе няма поръчки, разбираш, а така моите неща излизат без пари. Мазилките тук са скъпи. Ако си достатъчно дискретен, хората ти поръчват невероятни неща.

            Дядо отново се усмихна и направи недвусмислен жест.

-  Добре де, защо чак до Солун?

            На мен все още не ми беше ясно и питах като полу-идиот.

- Защото е хубав град - дядо се усмихна лукаво.

Оставаше да има и някоя хубавелка там и щях окончателно  да се гръмна.

Събрахме списъците с поръчки, проверихме всичко дали е изписано правилно. Теглихме ориентировъчно черта за сумата. Трябваше да не се налага доплащане. Което си беше печалба.

Сутринта се приготвихме рано. Изтупахме се, подредихме туби, шишенца и, списъците и ние, тримата мускетари - Дядо, Светльо и аз, потеглихме славно за Солун.

В „Пежото" бе удобно и меко,  имаше климатик и мъркането на мотора ме унасяше в сън. Гледах разсеяно как се отдалечавахме и мислех за последния разговор с татко, който  ме притесни. Беше потиснат, каза, че много му липсваме,  че мама била добре, отишла на парти с шефа. Това никак не ми хареса,  не беше за първи път. Майка ми обичаше да се прави на интересна, без да я вълнува това, че баща ми от нейните изпълнения страда.

На границата ни посрещна  опашка от изнервени шофьори  и аз вече  мислех как ще си отвисим тук няколко часа и ще ни хване жегата, когато Светльо слезе, каза няколко думи на митничаря и той ни издърпа напред. Никакъв подкуп - нищо, просто му каза нещо и оня махна с ръка да минаваме.

- Каква беше паролата - полюбопитствах  аз.

- После ще ти разкажа - смигна  той и се засмя.

Сега трябваше да сме много внимателни. Гърците умираха да се заяждат с преминаващите сутрин коли. Като те питат къде отиваш, ако им кажеш: "В Солун.", те връщат веднага назад. Трябва да кажеш „Тесалоники". Глупости, ако питаш мен, но ни бяха предупредили и ние спазихме процедурата. Обаче мен любопитството ме гризеше  и пак попитах Светлин, с риск да му досадя.

- Кажи  какво каза на митничаря?

- Че отиваме  по покана на Елени Пастис в Солун.

            Светлин ме погледна усмихнато и замълча.

- И коя е Елени н'ам коя си? - не мирясвах аз.

Никой не благоволи да ми отговори. Преди отново да си отворя устата, дядо предупредително вдигна ръка - митничарите идваха към колата на оглед.

И пак  стигнах  до въпросния култов въпрос след минутка. Светлин отговори с   усмивка. Митничарят се заяде за някакъв фар. Леле, как побесня адвокатът, започна да говори нещо толкова бързо на английски, че дори аз трудно схващах за какво иде реч. Митничарят пребледня, после презеленя, махна с ръка и побърза да отиде при следващата кола. Потеглихме благополучно към Серес. Мен любопитството пак не ми даваше мира и  отново зададох поредния тъп въпрос.

- Какво стана всъщност, господин адвокат - натъртих с ирония.

            Той само се усмихна и  завъртя  глава, уловил отлично подигравката.

- Какво му каза на оня? - повторих като грамофонна плоча.

- Откъс от Конституцията на САЩ.

Тримата се засмяхме неудържимо. Дядо  чак се задави, та се наложи да го тупам и да му давам вода. Успокоихме се и се умълчахме, очаквайки да стигнем по-бързо града.

Пътят бе прав и  спокоен. Разглеждах с интерес, сякаш за първи път виждах градинките пред селските къщи,  с толкова  свежи  цветя, въпреки лятната жега. Правеха ми впечатление  цветовете, умело подбрани при боядисването на сградите. Селцата, през които минавахме, изглеждаха подредени и чисти, прекалено спокойни в лятната мараня.

В Солун ни посрещнаха  лудница и жега едновременно. Пъстрите шумни тълпи нагнетяваха и без това претовареното движение. Гърците говореха високо, сякаш се караха. Тълпите с руски туристи допълваха с още звук и цвят картината.

Оставихме колата на платен паркинг и се запътихме до близката  аптека, където обикновено правеха бартер.  Гъркинята на гишето ни огледа високомерно, но щом Светлин заговори чаровно английски, големият ú нос сякаш се смали и тя  се усмихна  мило. Хубавите мъже и жени са ключ към  успешна сделка, ето това трябва да запомня завинаги. Тя се разтопи от удоволствие, когато адвокатът ú направи комплимент за  подредената с вкус аптека. Ласкай, ласкай, ласкай. Ако това не помогне да се отвори вратата, която искаш, още ласкай.

След малко се появи мъжът ú - Стелиос, който заговори на перфектен български диалект. „Тоя е грък колкото аз съм албанец", помислих  си веднага, като го слушах как спокойно  произнася  ш, ж,  и ъ. Просто не смее  да каже какъв му е коренът, за да не  го игнорират  в бизнеса. Започнаха да се пазарят с дядо, смятаха и пресмятаха, накрая си стиснаха ръцете.  Надявах се всичко да е вече готово, когато гъркът внезапно каза:

- Давате още 20 евро и сметката е напълно  чиста.

Дядо  стисна устни, нещо не беше наред.

- Имате скъпи неща, Горан, много са, виж сам.

            Размаха списъка и да показа цените на определени лекарства.

- И тук има криза,  инфлация, не само в България. Цените скачат всеки ден.

Светльо извади пари, кимна  сдържано и студено. Започнахме отмятането на поръчките. Първо купувахме общо, после седнахме в задната стая и разделихме медикаментите  за всеки по другите списъци. Натъкнах се на толкова интересни неща, че в един момент онемях. - Десет теста за бременност, ароматни презервативи,  масажен гел, лубрикант, хапчета „антибебе плюс", а между тях още един куп обикновени лекарства. Тези хора не си поплюваха.

Дядо видя как  съм зяпнал и ми се скара  галено.

 - И в селото правят секс и забременяват даже, какво си мислиш, Горане? Че сме маймуни  и живеем на клон в джунглата?

- Не, нищо - смрънках   в отговор.

            Истината е, че в началото си мислех точно това. Трябваше да мине време и да ги опозная, за да разбера, че не съм прав.

- Ние сме съвременни хора, гледаме дори телевизия - пошегува се той.

Иронията и леката обида в гласа на дядо ме подразниха. Светлин  и той прихнаха да се смеят, а аз изпитах някаква смътна вина, не разбирах  добре.  Явно си имаха тяхна закачка, която  не схванах.

Натоварихме торбите с лекарства и аз умирах от любопитство да разбера какво има в торбата на Ваня. Знаех, че не е честно, но видях  нейното име, само дето  списъкът ú не се падна при мен. Трябваше нещо да измисля. Светлин беше повече от седмица  в село, всичко по продажбата и прехвърлянето на къщите беше приключило, а той  не си тръгваше. Беше изявил сам желание да ни вози до Солун, плати двайсет евро без дума да каже... Нее, тук имаше нещо. Дали някоя от специалните поръчки не беше за тях? Лубрикантите или масажния гел? Как ли го правят в леглото? Уж трябваше да не мисля за нея, а ревността ме гризеше отвътре и нямах мира ни денем, ни нощ. Сега разбрах, че ревността е опасна болест, по-страшна от СПИН и проказа, защото  те накара да вършиш  недостойни неща.

Седнахме в приятна кръчма близо до площада на Аристотел. Срещу нас потрепваше пъстър часовник, направен от цветя. Беше невероятна атракция за туристите.  Поръчахме студена бира  и започнахме да оглеждаме хубавите жени наоколо. На всички намирахме по кусур, а като минеше някоя хубавелка наистина, дядо отсичаше с гордост, че тази е с българска баба.  Нищо, че понякога се оказваше рускиня. Това ни забавляваше още повече. Главата леко ме заболя. Може би от мисълта за Ваня или от ревността, че не  избра мен.

Изпих бирата на един дъх и станах рязко.

- Май ме заболява глава. Ще взема лекарство от багажника.

Двамата ме погледнаха изненадано, но не казаха нищо. Подадоха ми ключа от колата и ми казаха да се връщам бързо. Изтичах до паркираното „Пежо" и нетърпеливо започнах да ровя торбичките. Намерих името на Ваня и преглътнах. Два теста за бременност. Така. Трябваше да поема въздух. Ако предположим, че  е трябвало да ú дойде преди няколко дни, значи може да е бременна от мен или Светлин. С разлика от около час се люби и с двамата, прекалено сигурна, че не може да има деца, а ние, естествено, я карахме на голата кожа. Пълна   безотговорност от моя страна. Сега  ще трябва да  платя висока цена. Имах нужда да седна за малко и да пийна  нещо студено и силно. Какво трябваше да направя? След няколко дни щях да стана на 18. Готов ли бях да бъда баща, ако  се окажеше истина или ако детето се окажеше мое? И мое ли щеше да бъде детето, или негово? Затворих багажника бавно и седнах на пейката пред аптеката. Жената от вътре ме видя и излезе да седне при мен. Може би бях пребледнял, защото  ме попита сърдечно:

- Добре ли си? Имаш ли нужда от  малко вода?

- Малко студена вода с лед, ако може.

След малко тя  изнесе чаша и седна до мен.

- Знаеш ли, понякога трудните дни свършват по-бързо, ако не мислиш  за тях и проблемите, които ти носят. Утре нещата могат да бъдат различни. Може да видиш смисъла там, където сега ти се струва почти невъзможно.

Погледнах гъркинята и се усмихнах. Носът ú сега ми се струваше повече от симпатичен. А усмивката - сладка и сочна. Самата тя дори ми изглеждаше доста симпатична като жена. Погали  ме с ръка през лицето, погледна ме в очите и ми каза мъничко тъжно:

- Една невъзможна любов се лекува само когато я замениш с друга - възможна.

Взе чашата от ръката ми и се прибра. После отвори отново вратата и  каза някак нехайно:

- Обади се на вашите да тръгнат веднага, планират да ви оберат.

Ръката ми  започна да трепери. Бяхме се разбрали да си звъним тримата само в краен случай. Роумингът беше скъп, но сега се налагаше да вдигна телефона. Още докато говорех, забелязах една синя кола отсреща, от  която  ме наблюдаваше странно сериозно  познато мъжко лице. Беше с тъмни очила, но тази физиономия  беше фиксирана в паметта ми. Ровех из нея, но не можех да я открия.

Дядо  и Светльо пристигнаха бързо, посочих им с поглед колата  и седнахме вътре.

- Оня кратунчо от кръщенето - процеди дядо през зъби.

Чак сега  познах  мъжа, с когото флиртуваше Мая. Как беше разбрал, че сме тук... Естествено, чрез мъжа на онази българка с бебето. Нали  трябваше да се видим  с нея на връщане, за да вземем  подарък за майка ú.

Светльо запали колата и започнахме да се гоним с онези като в рали. Засичаха ни почти непрекъснато. Започна да ми мирише на бой. Спряхме на един светофар и Светльо внезапно каза:

- Имам позната в полицията. Обаче е малко кофти ситуацията. Бивша студентска любов. Но нямаме избор.

С дядо кимнахме. Ясно беше, че трябва да се направи  на влюбен, за да се откачим от онези.

Паркирахме пред  сградата на полицията и Светлин се обади на Елени. След десет минути тя слезе при нас. Още щом се появи на вратата  на външния пропуск, тримата си отдъхнахме шумно. Жената бе невероятно красива, но определено бременна.  

Седнахме на кафе наблизо и адвокатът ú обясни положението. Тя се засмя и поговори с някого по телефона.  Имаше красиви ръце с малки китки, също като Ваня. И очите ú напомняха нейните. Явно и Светлин е търсил заместничка поне малко да прилича на нея в годините, когато е лекувал рани от нейния отказ.

Елени затвори телефона и се усмихна успокояващо. За полицейски служител имаше прекалено мило излъчване.

- Ще ви придружи наша кола  до границата. Дано не носите забранени неща.

- Никакви - направи честен кръст дядо.

Аз не бях много сигурен в  искреността на последните думи, но замълчах благоразумно. В торбичката на доктор Савчева имаше прекалено много успокоителни. Но това не бе моя работа. Може би нямаше да проверят точно нея.

Елени помоли Светлин да я изпрати до кабинета, за да му покажела някакви снимки от сватбата и ние търпеливо изчакахме.

Когато младият мъж се появи до колата и седна, с дядо се спогледахме.

- Как е, приятел? - дядо го погледна нервно.

- Няма проблем,  отървах се само с  целувки.

Запали двигателя на колата, но ръката му лекичко потрепери. Труден ден  беше за всички, особено за господин адвоката. Дано поне завърши спокойно.

Полицейската кола вървеше пред нас и ние спокойно поехме към границата. Още на първия светофар полиция спря преследвачите, като беше от ясно по-ясно на кого го дължим. Стигнахме до въпросното село, в което живееше българката, и  когато тя се появи с  бебето и  пакета за майка си, дядо вбесен изсъска на младата жена:

- Не знам за чий... си дошла чак до тук, но мъжът ти е рядка пръдня. Планирали са с негови верни другари да оберат лекарствата на цялото село. Помисли си добре заслужава ли си да дремеш тук и да си жена на такава свиня. Същите си ги имаме и в България.

            Младата жена онемя. Сълзите се стичаха по лицето ú. Трябваше да живее с човек, който не знае какво е чест.

Взехме багажа за майка ú и  нямахме търпение да стигнем до границата. По пътя спряхме в магазина на Янис и изпълнихме последните важни поръчки - узо, маслини, зехтин. Натоварихме ги в колата, а Янис ни изпрати до  вратата, канейки ни да го посетим пак. Беше мил човек, с бяла коса и  сини очи и с нещо напомняше дядо. Това бе едно от многото различни лица на Гърция. Заради такива като него и аптекарката си струваше да се върна някой ден пак.

На границата Светлин извади пари за момчетата от ескорта, но те отказаха категорично:

- Елени ще ни откъсне главите, мерси. За нас беше чест да помогнем на нейни приятели.

Тогава дядо измъкна една оцеляла бутилка с ракия  и им я даде - за здраве.

Колко различни са гърците, точно толкова, колкото нас. Истината е, че на Балканите сме  всички еднакви. За един ден срещнах хора, които искаха да ни причинят зло, и хора, които, макар непознати, погалиха душата на едно непознато момче и ни направиха добро, без да поискат нищо в замяна. Балканите сме един шарен свят. И скоро няма да  ни направят едноцветни, ако ще да ни присъединят  към сто и един съюза.