Понякога при дядо идваше някой познат и му казваше, че берат втора ръка и тютюнът е вече „на панагон”. Не разбирах израза, докато не отидох да помагам на един от съседите през деня.

      Дворът бе затрупан с бали тютюн. На плетена рогозина под лозата насядали жени, мъже и деца, въоръжени с метални игли, нижеха съсредоточено зеленото сочно злато точно в средата. Шегуваха се и си подмятаха пиперливи шеги. Всеки бе преметнал през рамо риза с дълъг ръкав и внимаваше да не наниже някой пръст на иглата. Ризите бяха в различен цвят и модел, някои стари, с кръпки или дори дупки, въпреки че личеше, че някога са били „за пред хората”. Явно съм изгледал озадачено модата, по която бях облечени всички „нижачи”.

   - Не гледай така - сопна се дядо. - Тютюнът лепне и катранът съсипва дрехата. Ако не направиш и ти като тях, ще горчиш целия. Измиване няма седмица.

    Подадоха ми синя риза с дълъг ръкав, модел преди 20 години и аз се приготвих да нижа до лелката точно до мен, но дядо ме дръпна.

    - Ние ще правим низи и ще ги носим под навеса.

    Гледах ръцете на дядо. Разнизването ставаше по точно определен начин. Трябваше внимателно, но изключително бързо, да преместиш тютюна от иглата на тънката връзка канап. Приличаше на низането на шипки, но тук иглата и низата бяха по-дълги. Необходимо бе да не са гъсти разнизаните листа, за да не се скъса канапът, нито пък редки, защото оставаха празни места. Усвоих метода на работа бързо и ме похвалиха за постиженията.

    - Ама хич не приличаш на софиянче – учуди се една пълна жена.

    - Че то си е наше момче - обади се Лудото Виле. – Ани нали ще му стане жена?

     Смях и закачки засипаха двора. Престраших се и попитах за израза, който често употребяваха селяните около мен:

    - Какво значи „на панагон”?

     Дядо посочи балата близо до мен. За разлика от всички останали, тя имаше свръх товар на гърба си. Беше издута отгоре, сякаш имаше втора глава.

     Когато свършихме с низането, дойде ред да се мием. Стори ми се странно, че прехвърляха скъсан чорап от ръка на ръка. Аз се търках със сапун като по-умен, но не се получаваше и чувствах ръцете си мръсни. Катранът се замазваше и почвах да се ядосвам.

     - Ето, опитай с това.

     Дядо ми подаде чорапа и затърках ръцете си с него. Катранът падна веднага. Това се казва откритие. Няма нужда да си Архимед, за да откриваш полезни неща. Има толкова тайни, които не знаем. Например кой е измисли думи като „на панагон” или Съдба. И кой може да накара тази прекрасна хитруша да свали поне за минутки товара от плещите на хората и да им подари щастие.

    Насядахме отново на рогозината, съседката донесе тава с нарязана диня, домашно козе сирене и току-що опечена питка, огромна колкото поставената на пода тава. Коричката ù бе леко препечена и златиста, от нея се вдигаше ароматна пара. Беше месена с мая от нахут. Вкусът бе прекрасен, ароматите на диня, хляб и сирене се омесиха и коремът ми засвири от глад. Бяхме поработили здраво. Всеки си вземаше и хапвахме. Лепнехме от сладост и смях, радвахме се на простата, дадена с голямо сърце храна. След няколко месеца точно тази естественост и простота щеше отчайващо да ми липсва, но сега се наслаждавах на очарованието на мига.

    На другия ден се прибрахме от късата нива и тъкмо си вземах душ, когато чух на улицата страшна кавга. Излязохме бързо с дядо. Двама мъже пред вратата си разменяха обиди и груби псувни.

    - Май ще ми трябва ножа – дядо се върна и взе шапката. – Стой настрана – ако стане напечено, вземаш по-слабия и го вкарваш зад вратата.

    Кимнах и излязохме. Мъже на около 60 стояха като петлета за бой и си крещяха взаимно.

    - Нивата е на майка от майка – переше се дребен мъж с износена риза в кафяво.

    - Нивата съм я взел на ръка - не оставаше назад другият, по-едър, със самочувствие.

    - Платил си на адвокатите, куче - малкият селянин псуваше с пяна на уста.

   - Ти пък си рядка пръдня - дебелият сложи ръцете на кръста и изимитира.

    Поглеждах неспокойно към дядо. Знаех, че трябва да им премине яда и ще се намесим само ако стане беля и се сбият опасно. За някаква нива от декар, а може би два, селяните се разправяха като за злато. По-едрият трепереше от яд. И понеже бе заможен, налиташе към другия.

    - Лазо, я малко по-кротко – обади се дядо.

    - Аз съм я купил нивата. Документ имам за нея. Ако трябва, ще си извадя два.

   - Тя е моя, разбра ли? Ще я садя, ако ще и да пукнеш, свиня. -       Дребният селянин пак бе придобил кураж и оправяше инстинктивно яката на износената си риза.

    - Нищо няма да пипаш, защото ще плачеш с кървави сълзи, пръдня.  

      Обидата дразнеше другия и той целият почервеня.

     - Нека да мине делото, ще видиш чия е нивата и кой е пръдня.

    - Ще мине. С твоите парички, ама ще имаш да вземаш. Наа!

   Селянинът показа пръст и се наведе демонстративно към своя противник.

   - Майка ти ми я продаде. Между другото, беше страхотна жена - другият му показа пръст също и недвусмислено го завъртя.

    Тук капката на търпението преля и двамата мъже се хванаха един друг за ризите. Дрехата на по-слабия изпращя и се разкъса на две при яката. Притежателят побесня и започна бой като в японски екшън. Стояхме отстрани, а те се търкаляха в прахта като луди. Боси, опитваха се да си оскубят косите и се удряха смешно като деца. Жалко беше да се изтрепят за парче нива.

    - Стига им толкова – дядо повдигна шапката и се наведе към тях.

    По-ячкият започна да налита и тогава стана, каквото стана. Аз се намесих, както ми каза дядо и започна страшна борба. Нито единият не отстъпваше. Започнаха да удрят и нас. Наскачаха съседите и ги разтървахме едва.

     На тръгване по-едрият се закани:

    - До утре ще плачеш, пръдня.

    Решихме, че са надувки и се прибрахме спокойни. Гледахме фантастичен филм с дядо, от който той сладко заспа. Станах и помогнах на баба да чисти сливи със счупена тъпа игла, за да нямат костилки, но да останат цели за сладко. После държах плика с плодове да ги накисне с вар, та да останат утре след варенето твърди. Много обичах това сладко. Щом свареше плодовете, баба пъхваше по една орехова ядка в тях. Слагаше и нарязани корички от мандаринка, или смесваше кора от лимон с портокал. Ароматът беше божествен. Покрихме тавата с вкусния плод на хладно и си пожелахме хубави сънища. Личеше, че е уморена. Целунах я по бузата за лека нощ, взех си поредния душ и веднага заспах.

     Около 1 часа през нощта тропане ни събуди по вратата, и викове като при наводнение или пожар.

     - Хора, излизайте, ще умра. Да ми оскубе тютюна целия, корен по корен от нивата до Марена. Всичката втора ръка. Синът е без работа в Петрич. Какво ще направя сега? Братко, Горане, помагай, ще го убия тая свиня. Ще го убия, змията му долна. Да ми оскубе тютюна, цялата втора ръка...

    Човекът още беше със скъсаната риза от вечерта, косата му стърчеше. Плачеше и крещеше по улицата като побъркан. Наизлязоха съседи от махалата.

     Стана ясно, че Лазо, оня, дето спори за нивата, отишъл и направил голяма беля на Ицо. Знаех, че втора ръка е тютюн, готов за бране в най-добрата му фаза, с най-хубавите големи зелени листа. Точно сега беше в силата. Ицо отишъл да полива, рекъл да мине и през другата нива и щял да умре на полето, като видял какво му е причинил конкуренцията. Лазо отишъл и оскубал до корен нивата на противника.

     Дядо и съседите се събраха веднага. Обсъдиха ситуацията като в генерален военен щаб. Селото сякаш изпълзя пред дома.

     - Какво да правя, Горанеее! Какво да правя сега?

     Ицо седеше на улицата и си удряше главата ту с едната, ту с другата ръка.

    Дядо извади ножа и се почеса. Обмисляше нещо.

    - Кога го полива последно, казваш? – Ицо спря, като чу въпроса и погледна дядо с надежда.

     - Снощи, беше мокро, имаше много вода. Пуснах я да тече доволно, мислех да издържи няколко дни без поливане в жегата.

   Ицо стана от тротоара и без да го е грижа, че го гледат и че е мъж, като дете се разплака. Дядо го дръпна.

      - Ще го садим отново. Трябва много народ за операцията. Минали са няколко часа. Било е мокро, ще пуснем пак много вода. Няколко души ще пазят канала. Поне 15 мъже са нужни за работа. Само оскубан е или е мачкан?

         - Скубал и хвърлял в редовете, като свиня. Нямаше смачкано май. Аз и не го огледах добре. Само като видях нивата празна, сърцето ме заболяяяя...

          - Тръгваме. Вземай фенера, Горане! И гумените ботуши, водата реже през нощта.

           Баба излезе. Бе сложила едни дядови панталони в бързината, както винаги, готова да помага в беда.

         Горан Старши я изгледа строго. Мисля, че видя умората по лицето ù и я спря.

         - Оставаш. Ще отидем само мъжете. Там може да стане беля. Иди да помогнеш на Райка, ще трябва закуска за мъжете като приключим към сутринта. Има време, можеш и да подремнеш малко. Много си уморена, милата.

             Той се приближи към нея и я целуна по косата.

          Тръгнахме към полето – 20 мъже група се събра. Разделихме се на по-малки групи. Едни пускаха силна вода. Други подавахме, спирахме, трети садяха корените с ръка. Всеки псуваше Лазо до време. После, изненадващо за мен, дядо запя. Всички подеха „Море сокол пие, вода на Вардаро...”. Пеех с тях. Работата с песента тръгна по-бързо. За няколко часа свършихме. Трябваше да се молим на Господ за завали скоро дъжд. Половината да оцелее, щеше да бъде добре за селянина. Имаше не само надежда. Имаше Господ, и Ицо скоро го разбра, защото на другия ден заваля по поръчка. Но това още беше далеч, а ние не знаехме, и все пак се борихме да помогнем задружно на една бедна душа.

         - Ще му строша кокалите на Лазо - процеди Митаки с яд. – Цяла нощ да садим тютюн, вместо да си лежим до женичките у дома.

              Всички почнаха да се майтапят след справедливото недоволство. Стана весело и умората намаля. Разсъмваше се и небето бе чудно красиво. Кървави облаци предказваха раждането на деня. Над баира се появи светла ивица и огненото кълбо на слънцето сънено се прозя.

          Минахме през къщата на Ицо. Жена му чакаше на вратата, все още разтревожена от събитията през нощта.

               - Ще влезете непременно - тя настоя – аз съм се приготвила като за гости.

           Измихме се на чешмата сред двора. И тук, като във всяка къща от селото, имаше различни цветя. Седнахме около масата и като извади оная жена няколко баници с мляко. Ял съм като ламя. Ароматът излизаше от парчетата пухкава баница като дъх. Толкова неповторимо беше, че си спомням и сега оня вкус на утро и препечена баница. Червено-златистите корички хрупкаха. Мъжете пиеха студеното мляко и то капеше на някои по ризата. Беше прекрасно. С вкус на нова малка победа, с ново предизвикателство към нашата всеобща любимка, Съдбата. И с аромат на мъже, пеещи за любов и надежда в раждането на утринта.

            Какво стана с Лазо? Не го намерихме в селото. Поне докато аз бях на гости у дядо, така и не се прибра.

              Едва когато свалих дрехите и влязох в банята, усетих умората в дясната ръка. Умора, граничеща с болка. Бях доволен от това, което направихме. Благородството тук имаше други измерения. Но само то не можеше да удоволетвори плътта. Лежах изкъпан в леглото и мислех за Савчева, но нейният образ се размиваше с този на друга жена.