КЪСНА ЛЮБОВ

                                                  „Подобно на шарката, любовта е най-опасна,

                                                    когато идва късно в живота”

                                                                                  Лорд Джордж Гордън Байрон

         „Не, това не се случва с мен”, си помисли професор Карадочев, докато следеше приближаването на плочника, от  който започваха дългите крака на Тинчето.

        Почти две години вече, откак професорът слезе от катедрата и се установи на вилата си в Мухово. Занимаваше се само с градинката си, с два реда лози и с  трите кокошки за яйца. По едно време се захвана да пише мемоари, но нали отдавна беше парясник, творението му взе да заприличва на бройкаджийски тефтер и той го заряза.

        Създал си беше навик, сутрин като нахрани кокошките и изгледа новинарския блок, да се затътри в кафето на центъра на селото, да се настани с вестника под тентата  и до обяд да чете и наблюдава рядко преминаващите пред очите му хора, магарета и коли. И тъй, до едно време регулярно си течеше пенсионерският професорски живот.

        Нещо издрънча и изведе професора от унеса му. Той свали по-надолу вестника, за да проследи навеждането на Тинчето за изпуснатата кафена лъжичка и с разочарование регистрира скриването на кръшната  й фигура зад врата на кафенето.

       Има-няма година откак Цона-кафеджийката докара племенницата си да й помага. Нали си е село, бързо се разбра, че я е изгонил мъжа й, и че се казва Димитринка. Затуй, че беше чевръста и засмяна ли, за друго ли, но кафенето взе да се пълни.

     Макар и да отбеляза това доста неприятно обстоятелство, професорът започна да се заседява, да пропуска следобедната си дрямка и да прекалява с кафетата. Съселяните му го усетиха и взеха да го подбиват.

      На и днеска Митьо Семето му подхвърли през масите:

- Професоре бе, ти да не караш втора младост, че четеш вестника без очила и пиеш по три кафета до обяд и две до икиндия?

- Ти, Семе си гледай мастиката – сопна му се веднага професорът и се прикри зад вестника.

- Абе аз си я гледам и си я пия, ама ти с тия кафета няма да устискаш дълго,  да знайш – изпророкува Семето.

          Професорът се опита да му отвърне, но не можа. Репликата към Семето се смеси с мисълта му, че туй не се случва с него, а между дългите крака на Тинчето съзря тунела и изгряващата в дъното му бяла светлина.