Толкова исках да те докосна... Ако знаеш как протягах премръзнали длани към лицето ти и колко пъти имах усещането, че долавям дъха ти, от което ми ставаше по-топло и уютно. Поне в момента. После заблудата изплуваше победоносно и изтикваше далече встрани моите грешни видения. За да остана отново сама, с премръзнала душа и неясни надежди.
Защо ти разказвам всичко това? Вероятно, защото никога няма да го чуеш, никога няма да го прочетеш... Защото ти дори не ме познаваш – така, както е прието да се разбира едно познанство. Ти не знаеш как ухаят косите ми, защото си ги виждал само зад кадър или на снимка. Не знаеш колко е нежна кожата ми, защото няма как да я погалиш. Както не знаеш колко са студени дланите ми, които така копнеят да те докоснат. Защо ли? От студа, който почти винаги заобикаля душата ми. От честата отбранителна позиция, която тези ръце са принудени да заемат, оголвайки се, за да предпазят душата ми от ударите, насочвани толкова често към нея. Има ли смисъл да разказвам? Моит ...