Когато и поставиха диагнозата, Лара не трепна. Знаеше, че от известно време я боли, но не желаеше да отиде на лекар.

Инатеше се като малко дете, предпочиташе да обгрижва семейството, отколкото да мисли за себе си. Винаги сериозна, отговорна, отзивчива, тя не обръщаше внимание на здравето си.

До онази нощ, когато навън вятърът носеше зимата, усети главозамайване и тежест в стомаха. Сърцето и биеше учестено. Изправи се на леглото и едва си пое въздух.

Повръщаше и се и бързо отиде в банята. Преглъщаше трудно. Закашля се. Всички спяха, съпругът й, децата. Само кучето бързо дойде до нея и започна да я ближе по лицето.

После не помнеше нищо. Бяха я откарали по спешност. Найден чакаше да я прегледат и нервно си играеше с пръстите на ръцете. Пушеше му се, но трябваше да чака. Някой го докосна по рамото. Беше сестра му Лили. Едра, малко груба за възрастта си, тя го прегърна от сърце.

- Найдене, спокойно, случва се, човешко е!

- Сигурно… - промълви едва, едва.

- Хайде да излезем на въздух за малко, те ще ни повикат.

Той тромаво се съгласи, нервите му бяха опънати.

- Вие ли сте съпругът? - попита мъж с бяла престилка.

- Да, аз съм докторе, кажете, какво й е на жена ми! - примоли се като скитник.

- Забелязвали ли сте нещо необичайно? Да я боли коремът, да няма апетит…

-  Не, докторе, всъщност не знам. Тя не обича да се оплаква. Но за два месеца отслабна, а уж се храни, готви отлично. Аз съм по цял ден на работа, имам и нощни смени…

- Разбирам - спокойно - ще я настаним в болницата, ще изследваме още, не се притеснявайте…

Сега сме й дали успокоително и спи. Идете да си починете, ще държим връзка.

- Бог да Ви благослови! - изрече Найден, но сърцето му бе свито като камък.

Децата на осем и четири години, бяха при баба си. Той мина с колата, за да ги види. Те спяха сладко.

Майка му също бе разтревожена. Прегърна го. Нареди му утешителни думи.

- Кураж, сине! Ще видиш, че има анемия! А и напоследък няма време да си почине. Говоря ви аз, оставете малко работата, идете четиримата във Велинград, пари се печелят, но здраве - не.

Найден щеше да заплаче. Ала се въздържа. Какво щяха да си помислят децата, ако се събудеха! Нали е мъж? Баща!

- Ела, да полегнеш на дивана, аз ще спя в хола - каза майка му.

- Не, мамо, ще се прибера вкъщи, там е и Роко, да го нахраня.

Вятърът полетя с песен. Студът носеше сняг. Наближаваше 2 часа през нощта.

Найден легна да дремне и не усети как е заспал.

Събуди го телефонния звън, стреснато вдигна. Беше сестра му.

- Найдене, ела в болницата, на втория етаж, в коридора съм, ще и правят операция! Бързо!

Навън валеше ситен сняг. Когато видя сестра си, целият трепереше.

- Открили са тумор, правят й лапароскопска операция, от половин час вече…

- Тумор? Но как? Защо? - промълви.

- Има тумор, разпространил се е до външната стена на стомаха, казаха, че няма засегнати лимфни възли. Има надежда!

- Ох, - изстена Найден и седна на стола - Но как така, откъде дойде й това, мила?

- Ще чакаме и ще се молим! Мама идва скоро, децата ще ги гледа съседката Роза, спокойно само!

Час, два... Мигът е вечност.

- Вие ли сте съпругът?

- Да, аз съм докторе!

- Спокойно, жена ви е вън от опасност. Отстранихме тумора, сега ще поспи, ще я следим и ще трябва време, за да се възстанови! Няма злокачествено образувание, има късмет!

Найден едва не припадна. Все още усещаше думите на хирурга, но беше в шок.

Зимата бе мека, студът някак щадеше населението.

Лара можеше да приема посетители, гушкаше децата си и плачеше от умиление. Задаваше се пролетта, птичките пееха като славеи, врабчетата гонеха трошиците хляб, а кучето си играеше с новата плюшена играчка.

Лара се прибра у дома. Там, където светът е само неин, където топлината и обичта носят светлина и покаяние.

Найден я целуваше по бузите и се смееше като бебе.

Възстановяването бе дълго, но семейството бе сплотено и заедно се справяха с нещастието.

Любовта огряваше синевата.

Лара бе отново щастлива. С Найден, Ваня и Симо.

О, и с кучето Роко.