ЛАТЕРНАТА
Не го помня. Тя винаги го рисуваше, говореше за него, размахваше с ръчички оживено, когато станеше дума за балерини и принцеси. А дори не знаех как да й обясня, че те не живеят в морето...
Ще трябва да призная, че малко ме е страх. Очаквах къщата да върне спомени; нещо повече - точно затова най-сетне реших да я продам. Мъжът ми винаги е твърдял, че миналото трябва да живее с нас, ала само до момента, в който сме сигурни какво искаме да следва. А аз съм сигурна. Той, децата, работата ми... за пръв път животът ми се нарежда и спокойно мога да твърдя, че аз нямам ни най-малко заслуга. Затова избрах да го послушам и в този случай. Да пусна. Но, както казах, нещо успя да ме изненада. Не вярвах, че сред кутиите ще намеря малка бяла латерна, сякаш от морска пяна. Истината е, че споменът за нея отдавна бе отшумял, оставяйки зад себе си една дупка в паметта ми от последните й дни. Бях подтиснала и това; дори това. Гледайки я сега, не мога да повярвам. Още ми е познато усещането от гладкото й дъно, липсата на равновесие, заради допълнителната тежест в лявата й половинка... цвета й. Този цвят вечно ще свързвам със съкровеното спокойствие, което намирах само в нашата стая край брега.
Страх ме е. Не помня мелодията, но знам, че ако я пусна... Ала как да не навия музикалната кутия? Как да остана на този таван, сред всички прашни кашони, пълни с куклите й, дрехите й, скиците, без да позволя на нежното й лице да изплува в ума ми?
Купувачите ще дойдат скоро, ако може да се има доверие на стария стенен часовник. А после... после ще си имам тях - семейството ми ще е с мен до края. Затова трябва... Остава ми само едно кратко сега, едно сбогом.
Още от момента, в който попадна в ръцете ми, бях започнала да навивам латерната. Пружинката глухо изскърца преди няколко секунди, оставяйки ме нерешителна.
- Аз... Сбогом.
Мелодията се излива като плах ръмеж. Приижда на сребърни вълни и си отива, скрива се зад хоризонта, трепва, и се гмурка към дълбините.
Мама вече бе тръгнала на целодневната работа в кръчмата до брега. Сестра ми точно навлизаше в дванадесетата си година, беше шести клас. Аз... не помня кой клас бях. Всъщност, почти нищо за себе си не помня. Освен колко обичах чайките и плодовия чай с лед на верандата. Оттам се виждаше всичко - плажа, крайречния път, върха на катедралата и едно безкрайно небе... или едно безкрайно море, с Дани винаги спорехме дълго по въпроса. Ясно беше едно - в рисунките й беше море. Въпреки че такива вълни никога не бях виждала в него. Десетки бели жребци с пенести гриви, които, разказваше тя, не умеели да цвилят, а издавали звуците на разбиващи се вълни. Върху най-едрия и най-снажния от тях не пропускаше да постави балерина, облечена от горе до долу в светлосиня коприна.
Момичето със синята рокля се върти в кръг като омагьосано. Фигурката е малка, ала толкова детайлна, че е досущ като истинска русокоса девойка. А движенията й са плавни, отмерени. Сякаш мелодията е била писана за нея или тя живее в мелодията...
Помня как веднага след като сестра ми се разболя, мама си взе отпуск за две седмици. Не бяхме я виждали да се задържи толкова дълго вкъщи през последните няколко години.
Дълго вярвахме, че е просто остра форма на анемия, но човек не губи зрението си от анемия. Докторите не можеха да дадат еднозначна диагноза. Дори последния път, когато посетих болницата, заедно с мама, продължаваха да търсят контактите на някакъв хирург от близкия окръжен град, който специализирал хирургия на ретината и можел да открие връзка.
Мен не ме интересуваха връзките, нито извиненията и съболезнованията, с които ни засипваха всеки ден. Знаех единствено, че не мога да спя нощем, че писъците на малката ми сестричка се чуваха и на верандата. Тя вече не виждаше морето. Но чуваше вълните. Чуваше как конете се покачват нагоре, как устремено се спускат в бяг към брега, а балерината танцуваше на своята песен. Мисълта за болката й ме пронизваше дори, когато бях навън, далеч от плача й. Блокчетата стояха празни, захвърлени в един шкаф във всекидневната. От миризмата на боички, с която бях свикнала да живея и която сякаш се бе пропила във въздуха у дома, нямаше и следа. А тя не спираше да ридае, нощ след нощ.
Понякога през деня ме викаше, ако се задържах по-дълго извън стаята ни, и започваше да ми разказва сънищата си. Описваше ми морето, идеалната стъклена повърхност и безплътната Луна, която вечно търсеше отражението си в нея. Докато слушах разказите, не можех да откъсна поглед от очите й. Бяха посивели, винаги тъжни, по-утихнали и насълзени. Като че ли самите те вече бяха предали историята си и онемели за думи.
Пареше. И после отново небето почерняваше и гласът й започваше да трепери, докато не се появи първата сълза. Нощ след нощ...
Вълните вече не се чуват. Движенията на фигурката стават по-бавни, по-плахи. И все пак е толкова красива. Толкова красива е сега пред мен.
Не помня след колко време се преместихме в тази къща. Един ден мама просто реши, че ако сме далеч от всякаква вода, от звуците, които толкова добре й напомняха какво й липсва, тя ще се оправи. Поне малко. И действително, откакто дойдохме тук, Дани не плачеше. Но не мисля, че беше особено щастлива, въпреки това, което твърдеше. Бе се затворила твърде и постоянно говореше как ни натоварва с мама и колко хубаво би било, ако нея я нямаше, за да затруднява живота ни. Нямаше нищо, което да исках да чуя по-малко, тогава. Убеждавах я, че няма нищо вярно в думите й, убеждавах и себе си. Ала изпитвах ужас. А майка ни работеше на някакво ново място, където я задържаха дори повече, затова нямаше с кого да споделя страховете си. Мисля, че нямах приятели тогава. Ако съм имала, то едва ли съм им отделяла достатъчно време, или пък те на мен. Всеки ден беше посветен на сестра ми. И всеки трябваше да бъда смела и за двете ни, да й давам надеждата, която вече липсваше на самата мен.
Тя се влошаваше. Вече не бяха само очите й, на моменти не можеше да стои будна. В съня си се давеше, а събудеше ли се, започваше да бълнува. Не разбирах какво казва, а се съмнявам и тя да си е давала сметка, тъй като рядко помнеше.
И един ден опасенията ми се оправдаха. Отново се давеше, докато спеше, но този път кашлицата се влоши. Когато подложих салфетка под устата й, за да не намокри одеялото, зяпнах от ужас. Това, което смятах за слюнка, се оказа пълно с кръв. А аз никога не съм разбирала от медицина, но...
След този ужасен ден откриха тумор в централния дял на мозъка й. Растял е й го е притискал все повече и повече, затова състоянието й се влошаваше. Лекарите не й даваха повече от няколко месеца. Щеше да доживее лятото, казваха.
Мама бе спестила достатъчно пари и напусна работата си, за да остане вкъщи с мен и Дани. Не знам как ходех на училище или дори по улиците тогава. Със сигурност съм отчитала нищо повече от телесно присъствие, ала сама се учудвах на стоицизма си. Може би беше, защото знаех, че не живея за себе си. Може би, защото тя искаше сестра й да следва история на изкуството, като порасне, и да се научи да рисува. А може би просто нямах друг избор. Точно така се чувствах - като затворена в клетка, без право на мечти, на нормални юношески години... без право на щастливо семейство. Толкова ми тежеше.
Един ден тя ме повика, докато поливах цветята в малката ни градинка. Гласът й звучеше по-бодро от обикновено, а очите й светеха, напук на убития и замръзнал цвят. Помоли ме да й намеря музикалната кутия, която държахме на някогашната ни веранда, докато двете с нея седяхме там. Сподели ми, че мелодията й й напомняла за морето. В този момент нещо в мен сякаш се счупи. Тя не бе споменавала морето, откакто се преместихме. От почти година. Аз действително вярвах, че и да е нещастна, чувствата й вече нямат нищо общо с него. Бях убедена, че не мисли за него, че може би е забравила какво е било...И ето че все пак е живяла с тази огромна липса в сърцето си, с тази празнота. Без с мама да подозираме.
Дадох си вид, че думите й никак не ме плашат, усмихнах й се и се качих на тавана, за да потърся латерната.
Колко нежно се слива песента с процеждащата се от прозореца светлина. И роклята на момичето се слива с лъчите и се изгубва. Позната гледка.
Преди да се върна с музикалната кутия, я бях пуснала точно под аленеещите следи на залеза. Всичко ми се струваше едновременно страшно познато и отдавна забравено и далечно. Като прилива и отлива. Като вълни.
Тя чу стъпките ми по стълбите и нададе радостен вик. Дори не дочака да й подам латерната, а я грабна от ръката ми, веднага щом се приближих до леглото. Помоли ме тя да я държи, но аз да я навия, както правехме едно време, докато чакахме плодовия чай да изстине.
Изпълних молбата й. Заедно пуснахме миниатюрната ръчка и мелодията изпълни стаята. Помня единствено усмивката й тогава, всичко останало бледнееше. Най-светлата, най-истинската, която бях виждала от началото на този кошмар. Топла като Слънцето, жива като най-дивия снежнобял кон... Господи, колко я обичах.
Пускахме песента отново и отново. Навън се стъмни, падна нощ и звездите обсипаха небосвода, но вътре беше обедно време на верандата. Чувахме ясно чайките, детския глъч, идващ от плажа, тихото ромолене на реката.
По някое време явно сме заспали. На сутринта се събудих от плача на мама. Беше средата на август, един от най-топлите дни в годината. Погледнах към протегнатата ръчичка до мен, която още стискаше музикалната кутия.
Бяха прави... доживя лятото.
Последната вълна се разбива с цялата си сила в скалите, а песента на чайките заглъхва. И балерината прави последния си пирует, след което бавно потъва надолу, а кутийката се затваря.
Вече го помня. Едва ли има нещо по-красиво от морето; нейното море. Но винаги част от мен ще вярва, че именно то я накара да се влоши по-бързо и накрая я погуби.
Ала на вратата се звъни. Трябва да са купувачите...
© Габриела Манолова Todos los derechos reservados