СИНКОПЪТ*

     Когато ме заведоха в Бастилията, така ѝ викаха на гимназията, и ни строиха поред на паралелките, аз не познавах никого, освен баща си, който се отдалечаваше от нея, за да хване автобуса на обратно за село. Бяха ме напъхали нашите в един син костюм, под него в една бяла риза, на врата стегната като примка с червена вратовръзка, а остриганата ми глава потъваше в голямата фуражка, та само уплашените ми очи се виждаха как шарят и молят снизхождение. Съучениците ми бяха учили вече една година заедно, познаваха се и гледаха с градското си око пренебрежително пришълеца слязъл от планината. А като започнахме Омир – хоп!, лепнаха ми прозвището Терсит. Не им липсваше асоциативност, каквато ми се струва отсъстваше у съквартирантите ми, които бяха големи келеши и ме кръстиха Заек. Мода някаква наложила се от казармата, разказвана от бащи на синове, от големи на малки. Новобранец значи. „Заек донеси ми обувките! Защо не са лъснати? Заек, бягай за дърва, Заек, скокни до магазина за хляб, за цигари! Абе, ти, още ли си тука?” и т.н. С две думи – лошо ми тръгна. Не ми се ходеше в огромната каменна сграда, където ме бяха пратили на книга да се изуча, не ми се прибираше в квартирата, защото ме очакваха мутрите на самозваните бабаитчета. Не щеш ли и чичо ми, на когото ме бяха кръстили и много се обичахме, се помина внезапно след месец. Причерня ми, изправих поглед към небето и:

     – Това не се понася вече, Боже! Защо ме наказваш?

     – Не, не те наказвам. Стига си хленчил! Всичко ще мине. Ще видиш.

     – А дотогава?

     – Твоя работа. Аз каквото трябваше съм го сторил.

     И изчезна.

     После нещата взеха да се променят.

     Спомням си веднъж, от някаква бригада се връщахме с един раздрънкан автобус, беше след втора смяна, около 22 часа вечерта. Седяхме по трима, четирима на една седалка, пееха се песни, разказваха се вицове и тъй като нямаше учители, можеше да се чуят и по-разголени и закачливи. Когато пристигнахме в града, един от съучениците ми, вече с мустак, зализана назад коса, светещи очи и ярка усмивка ме дръпна за рамото:

     – Ей, Терсит, ти пиеш ли, бе?

     – Пия.

     – А пушиш ли?

     – Пуша.

     – Утре вечер си на терен у нас! Става ли?

     – Става.

     И стана. После видяха, че мога да играя футбол не по-лошо от тях, да решавам задачи, да пея, да мисля, да танцувам и дори да се влюбвам  пак не по-лошо от тях. Не мога да си спомня защо, но смениха прозвището ми от Терсит на Съдбата. Пак беше опит за шега, но вече звучеше топло и приятелски. И още на другия ден:

      – Съдба, искаш ли да се запишеш във футболната школа на юношите към градския тим?

     – Искам! Много искам!

     – Но в понеделник набират нови членове за училищната музика и училищния хор. Ако те хареса даскалът по музика – няма отърване. Искаш ли да се явим заедно аз, ти и Ванката? Маестрото ще проверява гласовете ни на пианото. Ако пеем фалшиво, ще ни се размине само с ругатни или най-много с някой шамар по врата. Ако ни приеме, ще ни скапе от репетиции и край със спорта.

     – Мисля, че ще се справя. Знам как се пее вярно, значи ще мога да пея и фалшиво.

     Речено – сторено. Отиваме в понеделника при маестрото.

     – Съдба, ти ще влезеш първи, защото миналата година не си учил тук, той не те познава и по-лесно може да го заблудиш. И както се разбрахме, нали?

     Нямаше как да откажа на такова високо доверие, пък и страшно обичах футбола и бях готов на всякакви жертви за него, почуках плахо на вратата на кабинета по музика.

     – Влез!

     Влязох.

     – Седни сега тука до мене, аз ще свиря на пианото, а ти ще повтаряш след мене мелодията с „ла-ла-ла”. Ясно?

     – Да.

     И започна.

     Мелодията, която излизаше от пианото, не само че ми беше позната, а до болка се беше сраснала с едно мое преживяване в час по музика на село, когато самият Инквизитор ни обясняваше синкопа: „ Ла (половин тон), ла-а (цял), ла (половин тон)”. Моят съученик, Тодор Черепанов, не обичаше пеенето, той всъщност не обичаше нито един предмет, се помъчи да го хване предвид надвисналата над черепа му опасност, но не успя да го изпее и изтактува от място след няколко трагически опита. Тогава даскалът го извика при себе си, хвана с огромната си рунтава лапа крехката още детска ръчица на невинния грешник и започна да тактува с нея върху подалия се над старата  маса гвоздей и зверски да реве: „Ла (дрън върху гвоздея), ла-а (издига ръчицата му и пак я стоварва върху пиронската глава), ла (вдига я нагоре). И пак, и пак. Всеки следващ път по-силно и по-гневно. Кръв пръска от дланта на мъченика, сълзите му се стичат като пороен дъжд по стъклата на прозорец, той плаче на глас, ние сме се втренчили и също плачем, но мълчаливо и без сълзи.

     Спомних си тази картина, можех да изпея упражнението не само с „ла-ла-ла”, а нота по нота. Можех да начертая петолиние с ключ сол на черната дъска и да напиша нотите досущ както са в партитурата на автора, но ме изби на плач и аз се разридах, точно като Тошко на времето.

     – Стига си ми цирлил! За нищо не ставаш! Махай се! Ще се обадя още днес лично на учителя ти по музика, да го попитам защо ти е писал шестица в удостоверението за завършено прогимназиално образование!

     – Но... аз... не знам какво стана... Да опитаме пак?

     – Не! Вън! Ти си пълен бездарник! Не искам да си тровя нервите с теб през цялата година! Следващият!

     Следващите обаче бяха чули ругатните и обидите, куражът им се беше изпарил от главите, те ги приведоха и маестрото отсече:

     – Ваньо – в духовата, Пламен – в хора! Следващия понеделник след часовете ще ме чакате пред кабинета ми. Ясно ли е! И без номера!

     Тръгнахме си заедно от Бастиона на науката. А Пламен:

     – Хич да не ти пука, Съдбичке! И аз няма да пея в хора. Баща ми беше футболист в градския отбор, любимецът на публиката, легенда, голмайстор. Той е приятел с треньора, ще му се обадят на даскала и готово. А ние с тебе утре ще отидем заедно на стадиона да те запишат при юношите.

     – А па вие да не си мислите, че аз ще му свиря в духовия оркестър? Бащата е кош ми ти коджа кмет в Чипровци, той командва парада, колко му е да завърти една шайба и всичко ще бъде о кей. Аз да не съм дошъл тука туби да надувам – изломоти със самочувствието на потомствен принц Ванката.

     – Е да, моят баща е миньор. И аз плюх върху рода си, като се направих на идиот преди малко. Дядо ми свири на кавал, вуйчо ми е кларнетист, а Съдбата – пълен музикален инвалид и бездарник. Пфу!

     – Но ще стане футболна звезда!

     Дълбоко в мене някой тихо проговори:

     – Кой знае... Колкото стана певец и барабанист. Ама все пак ще опита.

*синкоп – музикален термин