СИНКОПЪТ*
Когато ме заведоха в Бастилията, така ѝ викаха на гимназията, и ни строиха поред на паралелките, аз не познавах никого, освен баща си, който се отдалечаваше от нея, за да хване автобуса на обратно за село. Бяха ме напъхали нашите в един син костюм, под него в една бяла риза, на врата стегната като примка с червена вратовръзка, а остриганата ми глава потъваше в голямата фуражка, та само уплашените ми очи се виждаха как шарят и молят снизхождение. Съучениците ми бяха учили вече една година заедно, познаваха се и гледаха с градското си око пренебрежително пришълеца слязъл от планината. А като започнахме Омир – хоп!, лепнаха ми прозвището Терсит. Не им липсваше асоциативност, каквато ми се струва отсъстваше у съквартирантите ми, които бяха големи келеши и ме кръстиха Заек. Мода някаква наложила се от казармата, разказвана от бащи на синове, от големи на малки. Новобранец значи. „Заек донеси ми обувките! Защо не са лъснати? Заек, бягай за дърва, Заек, скокни до магазина за хляб, з ...