Разболя се мамин Пешо. Ей така – от нищото. Просто се разболя. И взе да вехне и съхне. Не ще вечер да отиде в бар-вариете-ресторанта на бай Кольо, цяла нощ се върти и стене, все нещо зяпа в телефона, дето и майка му не може да види, сутрин с подути очи отива на работа.
А работата му беше трудна и добра едновременно. Като завърши на петата година земеделското училище, наричано помпозно „гимназия“, вуйчо му го назначи за главен специалист във фирмата си. Контролираше комай всичко, освен финансовите дела. Тях вуйчото криеше от околните – ни данъчни, ни сътрудници, ни жена му даже не можеха да надникнат в дебелите сметки, дето водеше в малкия лаптоп. Даже в тоалетната го държеше в едната ръка /другата заета/, а и при любовниците си не изпускаше от хватката. Опитен беше, пък и не бе толкова остарял, та непременно ръце да пуска…
А Пешо обикаляше полето, следеше с бинокъла кой какво работи, каква почивка си дава, дори закуската му от какво е. Щото, ако работникът носи хубава манджа – значи ня ...