-Пич, ще го утрепя този малкия, казвам ти!
-Защо? – попитах аз.
-Нещо прави със Таня, знам! – отвърна Алекс.
-Защо го караш да стои с нея тогава? Пък и той е само на единадедест, няма как да прави нещо!
-Знам, че е на единадесет! Не ми казвай, че няма как! Викам го да я пази, защото тя не може да стои сама, докато ме няма! Страхува се!
-Защо я оставяш?
-Трябва да си ходя, пич! Стават тея моменти в месеца, когато... нещо изперквам. Трябва да съм далеч от нея тогава. Страхувам се, че ще я...не, не искам да кажа, а пък я обичам, не мога! Ти си умен, ще разбереш!
-Някой друг не може ли? Приятелките и!
-Приятелките ѝ са курви! – почти изрева Алекс. -Това пишлеме ми се вързва на акъла, ама усещам нещо, не знам!
-Внушаваш си – отвърнах му.
Знаех защо говори така. Знаех всичко. Той ме мислеше за умен, мислеше ме за приятел, не знаех защо, но за мен беше по-добре така.
Алекс беше едър човек, със сини очи, издължена муцуна, усмивката му беше като на кон, но беше много силен. Беше и тъп, но умееш ...