Леденото хоро
- Не ставай смешен, това е нелепо! Как ще правиш такива неща? Зима е! – майка ми не спираше да повтаря, докато грижливо вадеше горещия кекс от чисто новата ни печка Раховец.
- Майко, решил съм го. Не можеш да ме разубедиш. Вчера изпрах старата носия на дядо, дано да изсъхне до Йордановден, че не остана. Искам да я облека за хорото.
- И за какво ти е да го правиш това? Ще вземеш да се простудиш, после ще се чудим какво да те правим. Вече си на 25 години и трябва да започнеш да се занимаваш с някакви по-сериозни неща. Виж братовчед ти как си намери работа в Комбината за цветни метали, че и замина да си дири късмета в Пловдив. Ти кога?
- Остави ме мен, майко. Аз съм друг човек.
- С тези твои големи сини очи, широките ти рамене, че и добра душа, не можеш ли да излъжеш някое мило момиче? Може да си е нашенка от Калофер, ама може и като братовчед ти някъде другаде да я дириш. Не ти ли се живее?
- Ох, живее ми се, майко, много ми се живее даже – казах аз и се изкашлях юнашката.
Излязох от стаята и отидох до двора, за да си почистя малко главата от еднотипните въпроси на майка ми. Тя за друго не говореше, но и не я виня. Не ѝ бях разказал. Всъщност на никой още не бях казал. Имах една упорита кашлица от няколко месеца, която напоследък беше станала направо раздираща. Пих всякакви билки и отвари, пих и лекарства, но подобрение – никакво. Баща ми работи като военен и има връзки на много места. С мъка и „подаръци“ - няколко килограма луканка и няколко литра ракия от нашата, той успя да ми запише час за преглед при един много добър лекар в София.
Заминах сам за столицата. Никога преди не бях ходил там. Пристигнах рано сутринта с първия влак. Перонът беше абсолютно празен в онази мрачна пролетна омара. Бяхме само аз и продавачката на вестници. Тръгнах към града като хванах от онези модерни електрически трамваи, за които говореха по радиото – „София 70“. Не помня кой номер беше, но ме отведе до ЦУМ. Щях да седна да пия едно кафе в някоя от наредените наоколо кокетни сладкарници с цъфнали мушката на первазите, но нямах време, защото бързах за прегледа.
Лекарят беше много мил с мен и ме посрещна с усмивка. На изпращане обаче, не бе така усмихнат. Нито аз. Оказа се, че имам сериозно заболяване на белите дробове, чието наименование не мога дори да произнеса. Хората с този вид болест не живеят много дълго, рядко дори прескачат 30 годишна възраст. Бях като попарен и не можех да повярвам на чутото. Няколко часа обикалях улиците на столицата без цел и без посока. Гледах хората около мен как се разхождат весели, усмихнати, щастливи, а аз бях посърнал и потънал в мрачни мисли. Какво ще прави клетата ми майчица, един син си има. Ами баща ми? Той няма да ме преживее никога.
В късния следобед на онзи мрачен пролетен ден си взех обратния влак към Калофер. Чувах отмерените монотонни звуци на вагона, който мазно се поклащаше ту наляво, ту надясно. Спиращи дъха гледки се преплитаха една след друга на прозореца и галеха нежно очите ми, пълни със сълзи. Всичко беше цъфнало и натъркаляно в едни огромни зелени поляни, сякаш природата беше хванала четката на велик художник и беше рисувала, рисувала, рисувала... Никога не бях виждал света толкова красив. Никога не ми се е живеело повече от онзи момент.
В купето бях сам, както и в живота. Не познавах женска милувка и никога не бях поглеждан с очите на влюбена жена. А толкова исках да създам семейство. Майка ми все казваше – „Ще ти освободим целия втори етаж, за да имаш място да свиеш свое гнездо. Ние винаги ще стоим долу и ще бъдем до теб, ако имаш нужда. Един ден ще докараш в тая къща една красива снахичка, пък ще напълните двора с детска глъчка. Ще е като в приказка“. За преброеното време, което ми оставаше, не вярвах да успея с всичките планове на майка ми.
Прибрах се вкъщи и първото, което казах на родителите ми беше: „Всичко е наред. Докторът каза, че нищо ми няма“. Нямах силата да им кажа. Няколко дни се чувствах като пълен парцал. Спрях да си търся работа, спрях да се усмихвам, спрях дори да слушам любимите ми плочи на ABBA. Времето летеше, сезоните се сменяха, а моята кашлица се задълбочаваше. Нежните зелени треви на пролетта отстъпиха път на жаркото лятно слънце и неговите многобройни пчели. После топлината започна да намалява и да се топи в пожълтяващите пейзажи и умиращите листа, които падаха спокойно в река Тунджа. Навсякъде миришеше на ябълки и канела, а нашите започнаха да подготвят зимнината. Падна и първият сняг, който покри къщите с пухкаво бяло елече. Зачакахме новата година, всеки със своите надежди.
Вече бяхме преполовили месец декември, когато в един мразовит ден, реших че отдавна не съм ходил на църква. Вярващ човек съм, и аз и моето семейство. Почитаме всеки празник и постим на почти всички пости. Имаме няколко икони у нас и винаги им палим по някоя свещ, когато дойде деня на някой светец. Не сме вярващи хора, само защото имаме някакви предмети. Вярващи сме, защото живеем според християнските добродетели. Никога не съм крал и не съм сторил никому зло. Убеден съм и приемам, че когато вършиш добро – получаваш добро. Не веднъж съм купувал хляб за някой просяк на улицата. Не веднъж съм дарявал всичките си пари. Не веднъж съм помагал на съседа чичо Красен да си прекопае градинката. Не правя всичко това за някакви облаги. Не съм споделял на никого за моите тайни добринки и не искам нищо в замяна. Само да живея. Вярвам, че Господ има по нещо подготвено за всеки. И за всеки това нещо е прекрасно, независимо дали го осъзнаваме. „Всяко зло за добро“, както казва поговорката.
Майка ми стоеше смълчана на дивана, гледаше телевизия и пиеше следобедното си кафе с вафли. Точно бяха пуснали за първи път „С деца на море“ по БНТ. Целунах я по челото, облякох си якето и излезнах. Тя само се усмихна и продължи да гледа новия филм.
След 15 минути разходка в заснежения Калофер вече бях на църквата, която беше като излезнала от някоя картичка. Позлатеният величествен купол, завършващ с голям стъклен кръст, беше се завил с одеяло от чист и беличък сняг, който го караше да искри и блести като в приказка. Голямата резбована входна врата на храма беше широко отворена и ме посрещна с отворени обятия. Почувствах се поканен от невидима сила, сякаш Господ трябваше да говори с мен. Чудесно, аз точно за това идвах. Запалих една гояма свещ и поседнах на един стол. Взирах се в иконите и красивите рисунки неопределено време. Изгубих се в молитви и всичко беше спряло. Споделих много неща, които ми бяха на душата и сърцето, и се помолих пламенно хиляда пъти. „Господи, разбери, живее ми се!“.
Точно бях решил да си тръгвам, когато срещнах отец Антон, стар познат на баща ми. Той ми каза, че е забелязал колко време съм прекарал в храма и ме попита дали съм добре. Разказах му всичко на един дъх. Толкова дълго бях пазил тази тайна само за себе си, че наистина имах нужда да споделя за болестта си. Той ме изслуша внимателно и с усмивка ме погали по главата и ми даде съвет. Разказа ми за една нова традиция, която се провежда от няколко години вече, и то точно тук, в нашия град. Всяка година на Йордановден се събират мъже на реката, за да отбележат кръщенето на Исус Христос. Казва се молитва и се благославят хората и града. След това в ледените води на Тунджа се хвърля златен кръст, а придошлите мъже се гмуркат и впускат в търсенето му. Който пръв го намери и вдигне победоносно над главата си, ще бъде много здрав и ще бъде белязан с много късмет. След това се играе така нареченото „ледено хоро“ в замръзналите води на реката. Той ме посъветва да се включа в ритуала за здраве, пък Господ ще реши после какво да става с мене.
Идеята за мъжкото хоро и приказките на отец Антон се загнездиха дълбоко в съзнанието ми и реших, че няма да пропусна събитието за нищо на света.
Носията на дядо беше изсъхнала. Сутринта станах много рано и я изгладих. Облякох я и отидох до иконата на Богородица, за да запаля голяма свещ. Празникът Богоявление беше настанал и майка ми щеше да се събуди всеки момент, за да приготви погача и пълнено пиле. Излязох от вкъщи и завих по малката уличка, водеща до центъра на града. Повъртях се малко там, докато не стана време да отида на реката. Там се бяха събрали голяма група мъже, всички в бели ризи и със зачервени бузи. Някои бяха пили вино цяла нощ, за да сгреят телата си за ледените води. Аз също се бях подготвил – бях казал една бърза молитва пред иконата на Богородица. Имаше хора с тъпани и гайди, които не спираха да свирят. Имаше и случайни минувачи, които се спираха, за да видят какво се случва. Един поп с дълга брада прочете няколко страници от Библията и след това ни каза да застанем на брега на реката. Махнах якето си и застанах до другите мъже, които бяха дошли. Тялото ми се сблъска с ледения въздух, който сякаш го галеше, вместо да му пречи. В следващия миг зърнах майка ми насред голямата тълпа. Тя мислеше, че е глупаво да съм тук и нямаше представа защо го правя, но все пак беше дошла да ме подкрепи. Сияеше като ангел и ми се усмихваше широко. Стисна палци високо над главата си в знак, че ми пожелава късмет. В този миг попа хвърли кръста насред реката от високия мост над нея. Голямото парче злато разцепи въздуха като със секира и цопна звучно в ледените води. Всички мъже се втурнахме към него и започнахме неистово да пляскаме из водата в опит да го открием. Почувствах се странно, дори леко замаяно. Света наоколо сякаш спря и всичко заглъхна. Хората изчезнаха, изчезна и майка ми. Спрях да усещам студената вода по измръзналата си кожа. Станах напълно безчувствен. Всеки мускул по тялото ми, който се беше стегнал максимално, сега беше отпуснат и спокоен. Тунджа беше успокоила водите си и сега всичко беше като в замряла зимна картина. Изведнъж нещо започна да свети във водата. В началото като пулсираща точка, която започна да става по-голяма и по-голяма, докато не се превърна в огромно топче светлина, което направо ме заслепи. Инстинктивно се протегнах към него, сякаш това бе моята съдба. Ръката ми заопипа дъното и усети ледения метал да гали пръстите ми. Хванах го здраво и го извадих с всичката сила, на която бях способен. Бях намерил кръста. Всички бяха вперили поглед в мен когато отново започнах да ги виждам наоколо. Последваха щастливи викове и възгласи. Една бойна групичка мъже ме хванаха през кръста и ме качиха на раменете си. Понесоха ме из реката като някой светец, а аз не спирах да викам от щастие и да размахвам златния кръст. Последва леденото хоро, в което участвах с небивала радост, сякаш стъпвах по облаци, а не по дъното на студената река.
Не усещах крайниците или тялото си, но знаех, че това е най-щастливият миг в живота ми. Погледнах и майка ми, която стоеше горе на моста. Тя грееше като Богородица от иконата.
На следващия ден се събудих пълен с енергия и струяща от мен радост. На вратата се беше позвънило, затова побързах да си обуя чехлите и да слезна до долу да видя кой е. На входната врата ме очакваше красиво момиче с по-зелени очи от всяка гора, която някога бях зървал. Къдрава ѝ кестенява коса се стелеше по стройната ѝ фигура като морска вълна по брега. Каза, че работи за вестник „Работническо дело“ и че е дошла да ми вземе интервю за подвига ми на Йордановден, което да публикуват в следващия си брой. С радост се съгласих, защото никога не се бях будел в по-добро настроение, не бях и говорил с по-красиво момиче в живота си. През целия ден не се изкашлях нито веднъж. Тежестта от дробовете ми беше изчезнала и дишах свободно и спокойно, както дишах, когато бях дете.
Още на следващия ден пътувах за София с бързия влак, за да се видя с онзи известен лекар. Той ме прегледа и остана с отворена уста. Заболяването ми се беше изпарило. Нямаше и следа от този проблем. Тялото и дихателната ми система бяха като на атлет. Беше се случило чудо. Чудо на Богоявление. Лекарят не можеше да повярва. Попита ме какво съм направил, за да се излекувам, а аз просто се усмихнах и му пожелах приятен ден.
На връщане към гарата минах през църквата „Св. Неделя“ и си купих един едър златен кръст, който поставих на верижка около врата си. Никога няма да сваля този кръст и винаги ще вярвам. В Господ. В тялото си. В чудеса. В силата на човешкия дух. В доброто.
Сега ви оставям, защото едно малко зеленооко човече се събуди и трябва да сляза до първия етаж, за да го нахраня в кухнята на майка. Нашата, на втория етаж, в момента я ремонтираме и там няма как да стопля супичката. Жена ми е в командировка, защото пише статия за Врачанското земетресение и сега трябва да съм и мама и тате за малкото ни ангелче. Хайде, останете си със здраве, и вярвайте в чудеса, защото често те са толкова реални, колкото кръвта в нашите вени и въздуха в нашите дробове.
9 януари 2020
© Гергана Карабельова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Две години по-късно се завръщам към този разказ със същата емоция, ако не и по-силна. Има някаква вкопчваща сила, някаква магия в днешния ден и в мъжкото хоро.
-
Щураче, склонна съм да повярвам на подобна информация, щом е по сериозен канал като Дискавъри. Нищо чудно нещо в атмосферните условия да се променя и реално да оказва влияние на водата. Може и в крайна сметка да има някаква истина в разказа
А на другите коментирали - благодаря ви за отделеното време и написаните думи. Те са много много ценни за мен, винаги, независимо дали са някаква градивна критика или похвала за моя труд. Благодаря! -
Хубав разказ. А знаеш ли, гледала съм по дискавъри, установено е, че само три поредни дни, един от които е Йорданов ден, водата по цялото земно кълбо променя структората си и наистина оказва влияние. Даваха през някакъв апарат хората, преди да влязат във водата бяха в един цвят, а след като излизаха аурата им беше променена в лилаво.
-
Според мене ако авторът с цел да отправи някакво художествено послание иска да вкара творбата в определен географско-исторически контекст, то той/тя трябва да бъде последователен докрай в конкретната фактология, за да придаде някаква историческа или географска достоверност. Но аз не считам, че конкретният случай е такъв. Според мене това, че Гергана е споменала мимоходом за ЦУМ и АББА не е достатъчно основание да считаме, че тя търси някакво определено внушение на база исторически контекст. Освен това си мисля, че разказът не би загубил нещо от художествената си стойност, ако авторката беше пренесла действието и в някакво по-близко до сегашното историческо време. Макар и фабулата да изглежда лесно предсказуема, като цяло разказът ми харесва много. Впечатляват ме умелото представяне на вътрешния мир на героя по цялата хронология на сюжета и художественият стил - много образен и точен, от една страна, но премерен и балансиран - от друга. Поздравления, Гергана!
-
Давам глас за теб, защото си много искрена в изказа си.Пък и си много талантлива и завладяваща чрез словото си.Детайлите са важни за онези, които виждат гредата.
-
Хареса ми разказаната история.Образите са живи. Емоциите са предадени с чувство..Историческите неточности не правят историята по-малко убедителна.Успех!
-
В крайна сметка не съм написала никъде, че описвам исторически факти или реални събития. Не претендирам за истинност, нито лъжа, че съм живяла в онези времена. Текста не е исторически извор, нито е в учебник по история. Chill out
-
Имаш талант на добър разказвач, но историята която си разказала е невъзможно да се е случила през седемдесетте до степен на пълен абсурд. Евентуалните участници в ледено хоро на Богоявление щяха да бъдат арестувани заедно със свещеника преди да се случило самото хоро, само заради намеренията да се случи.Подобна проява преди политическите промени в края на 1989-та щеше да се квалифицира като "грубо нарушаване на обществения ред" съгласно действащия тогава Наказателен кодекс. Освен това, няма как момчето от разказа да е помагало на просяци, защото нямаше просяци, просията беше официално забранена и недопустима. Не че нямаше бедни хора, но и просяците ги арестуваха преди да се осмелят да просят. "Работническо дело" беше официален орган на БКП, която напълно отричаше Бог, религията и религиозните празници. Никой не се доверяваше на свещениците, защото беше общоизвестен факт, че те не работят за Божието дело, а за БКП...
-
Много хубаво и леко разказваш. Дванадесет минути четене хич не са малко, а ти не си написала една излишна дума. И неравности няма. И образите са ти пълнокръвни, че и доста емоции си предала. Това на първи прочит. Голяма лекота, наистина. За хорото, има леко несъответствие, точно заради онези "безбожни" времена, но така ти е дошло, така си го написала. Малка си, както виждам, няма как да знаеш, но много приятно ме върна в атмосферата на 70те. Учудващо направо.
-
Съгласен съм с г-н Порчев, ако има някакви факти, те трябва да са достоверни. Това е критиката ми.
Но... искрените похвали са много, много повече и категорично натежаващи: Има история в разказа (най-важното), леко и интересно разказване (и други приятели преди мен са го забелязали), интересни детайли (в църквата, вида на кръста), в малък разказ са показани няколко герои (майката, доктора, попа - като в нашите разказвателни традиции) и лирическият герой. Има и други достойнства, но не съм критик, само се опитах да аргументирам защо много ми хареса. -
Всъщност тази традиция възниква някъде през 90те. През 70те просто е нямало как да се случи. Милицията бдеше. А и колкото и да е затворено и свито момчето, няма как в едно малко градче това да не е достигнало до него.
-
Точно през 70те е възникнала традицията с леденото хоро, както прочетох от ред източници, и от там дойде решението ми да напиша разказа в онези времена. Исках настроението да е някак меланхолично и по-романтично, затова не го написах за днес - 2020-2021г. Момчето, което съм измислила, е много затворен човек, и както описвам "съвсем сам на света" - не излиза много, не познава хора, не общува, и съответно не е знаел за тепърва набиращия сила ритуал за Богоявление, макар и случващ се в неговия град. За вестника съм склонна да се съглася с вас, тъй като не съм живяла в онези времена и нямам идея какво са пуликували вътре и какво е било отношението им към религията. Благодаря за градивната критика, която със сигурност ще използвам за следващи разкази, развиващи се в онези времена
-
Добре разказваш. Но... плочите на АББА, новият филм "С деца на море" подсказват, че действието се развива през 70те. Само че по онова време не се правеше тържествен водосвет за Йордановден и не се хвърляше кръста във водата. Традицията беше възстановена през 90те. А пък журналист от Работническо дело да дойде за интервю по този повод... Абсурд! Официозът на партията заклеймяваше всякакви религиозни прояви. Не разбирам авторовото решение да развие действието през онези години. Има и малка логическа неточност. Отецът разказва на героя за новата традиция с хорото в реката, която е от няколко години. Калофер е малък град, няма начин момчето да не знае за нея, та да се налага свещеникът да му разказва. По-скоро може да го покани да участва
-
Радвам се, че разказа ми ви харесва. От няколко дни идеята се мътеше в главата ми и все беше една неясна и недостатъчно завършена за цял разказ. Вчера просто дойде и се изля от ума ми като мляко. Рядко пиша с такава лекота Иначе не знам кой излекува момчето - леденото хоро и кръста или момичето... всеки да си прецени какъв иска да е неговия завършек
-
Страхотен разказ Според мен основният извор на енергия и магия в ледената вода е била Зеленоокото момиче на Боян Иванов - 'То беше мъничко момиче, (али-гали) с очи зелени и добри (али-гали)'
-
Страхотен разказ! Искам да те поздравя, за чудесното перо и за лекотата, с която пишеш! Аз рядко гласувам за творби включени в предизвикателства, но тук с удоволствие ще гласувам! Желая ти успех! Вярвай в чудеса
-
За мое голямо щастие има цял куп неща за света, които не знам И с радост си ги гугълвам 😄
-
След кратко проучване в Гугъл на тема "какво е калорифер" стигнах до извода, че благодаря за комплимента
-
Какви мили думи и как само ми сгряха душата От сърце благодаря!
-
Прекрасен разказ и стил! Млад човек си, но се усеща, че пишеш отдавна. Успех ти желая!🌺
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
