ЛЕГЕНДА ЗА ЦИГАНКАТА

                              (Втора част)

Огромните порти на Буюк чифлик бяха изработени от здраво черешово дърво и обковани с железа. Портите бяха високи до десет аршина, за да могат да влизат и излизат и най-високо натоварените сеновози по време на коситба и вършитба. Широчината им надхвърляше двадесет аршина. Портите бяха покрити с керемиди, а под стрехите им  лястовици бяха свили гнездата си. Нощем портите се заключваха точно в 10 и горко на онзи, които закъснееше след този час. Отвътре се подпираха с яки  колци. Редът и дисциплината в чифлика беше в ръцете на Хасан и неговите хора. Това беше вътрешната гвардия на чифлика. Дисциплина като в казарма, осигуряваше реда и сигурността на живущите ратаи, полски работници, вардяни, готвачи, всичко над сто човека. Вдясно от портите беше построена двукатната сграда на конака. Прозорците му гледаха на юг, към върховете на Рила, а до него бяха изградени многобройните конюшни, за целия табун от коне. Имаше коне за возене на товари, коне за езда на овчарите и ратаите, коне за кърска работа. Но имаше и един яхър за расовите атове на Мурад, които му струваха десетки хиляди жълтици. Имаше жребци от Ингилизко, от Дубровник и  Персия.  А белият ат, любимец на господаря, му беше подарък от  султана на Енина, който искаше да го жени за единствената си щерка. След конюшните следваха оборите за рогатия добитък, а срещу тях, опънати край северната стена, се намираха курниците, в които бяха настанени  стотици различни видове пернати. Имаше и зайчарник, но Мурад и дружината му носеха след лов толкова много  диви зайци, че рядко имаше възможност да се готви домашен заек.

Овцете и козите се отглеждаха в егреци и кошари, далеч в планината край тучните ливади. Само през зимата стоката слизаше  до чифлика и я настаняваха в оборите в дъното на двора. Там се намираха и  навесите за земеделски оръдия, за каруци и коли.

Но центърът на този огромен двор беше хамбарът. Изграден с огромни квадратни дъбови греди, хамбарът представляваше триетажна масивна  постройка. Когато остаряваха, тези греди ставаха по-твърди от челик, пирон не влизаше в тях и  придобиваха  красив тъмномахагонов цвят. Тук бяха житото, овесът, ечемикът, просото и всички други житни храни, които биха осигурили оцеляването на чифлика даже  след три сушави години или по време на война. То се пазеше денонощно от най-строгите вардяни, онези, които биха жертвали собствения си живот,  за да спасят хамбара. С други думи, да спасят хората от Буюк чифлик от гладна смърт. Отляво на  главната порта, срещу конака, се намираше магерницата или мутвака, както му казваха по тоя край. Това беше царството на стрина Севетка и старата Фахрие, които барабар с помощниците си от ранно утро до късна вечер не подвиваха крак, за да нахранят челядта си, както наричаха те всички живущи в чифлика.

Като се започнеше от традиционната овчарска попара, та до най-изпипаните баклави, кадаифи, ашурета, таук гьокси*, мухалебита, точени на ръка баници, тутманици и тиганици, минаваха през ръцете на двете неуморими приятелки. Стрина Севетка, като по-млада, уважаваше Фахрие ханъм, учеше се от нея,  не само да влага душа и любов и в най-простите манджи, но да уважава и хората около нея, без които не би могла да се справя с готвенето на такива огромни количества храна, необходими както за хората от чифлика, така и за кърските работници и овчарите по егреците.

          Устремът на двамината конници спря пред голямата порта, която за тяхна изненада стоеше затворена. Хасан скочи от коня и енергично потропа на  портата. Вратичката се отвори и вардиянинът, без дума да продума, посочи големия камък отляво на портата. Хасан се обърна и замръзна на мястото си. На камъка неподвижно седеше младата циганка, сякаш се беше сляла с огромния скален отломък. Имаше вид на статуя, изваяна от самия камък и неразделна от него. Мурад нервничеше пред затворените порти и не виждаше момичето, седнало на огромния камък. Хасан се приближи до нея и запита кого или какво чака. ”Чакам бея” - каза кратко тя и млъкна, обръщайки погледа си към Мурад. Едва сега, вероятно по интуиция, Беят обърна глава към големия камък и я видя. Тя седеше невъзмутимо и въобще не вдигаше погледа си към него.  „Хей, ти!” - викна той. Конят, уплашен от вика, се дигна на задните си крака. Мурад го обузда и се приближи до нея. „На теб говоря” - каза той. Амал седеше като закована на парчето скала и гледаше към  хоризонта. „Защо си дошла сега?”

Най после тя обърна глава към него и сухо каза: ”Искал си да говориш с мен.” „Защо не се подчини на заповедта ми да те доведат  при мене?”

„ Аз дойдох не по твоя заповед, а по мое желание. Но ако искаш да разговаряме, трябва да слезеш от коня.” Хасан изтръпна, очакваше да се случи най-лошото. Не само че не беше виждал някой да говори така на бея, но даже не беше чувал. Собственият  му баща не си позволяваше да говори така на Мурад, макар че беше строг човек.

Тъмен като облак, без дума да продума, Мурад скочи от коня и разкрачен застана пред нея, като удряше с нагайката си по конча на десния  ботуш. „Е, и?” - остро изсъска той. Тя за пръв път вдигна глава, стана от мястото си и гледайки го право в очите, тихо  каза: ”Тук на улицата ли ще говорим? Това ли е прочутото турско гостоприемство?” Гласът ù не трепваше, изричайки думи, които можеха да ù костват живота. Това беше Мурад хан, бейът на Буюк чифлик и никой не можеше да си позволи да му говори така. Амал, младата циганка, го правеше и Мурад още не беше я застрелял, даже не беше нашарил красивото ù лице с бича, който държеше в ръката си. Хасан беше загубил и ума, и дума, не искаше да става свидетел на такова убийство, на един неравностоен двубой. Но не можеше да отрече смелостта на циганката. Тя си играеше на ашици със смъртта,  явно го съзнаваше и вероятно се страхуваше. Мурад се беше вцепенил от последните думи на циганката. Той присви очи,  почеша слепоочието си с дръжката на нагайката, погледна я право в очите и тихо изсъска:  „Да вървим!”

Въпреки вцепенението си, Хасан побегна към портата, удари силно по желязното мандало и  портите се отвориха пред  Хасан, господаря и неговата „гостенка”. Мурад вървеше отпред,  а след него крачеше Амал, тъй като Хасан беше забавил крачките си, за да бъде по-далеч от  мястото на очакваните кръвопролития.

          Когато стигнаха до подножието на широките стълбища, водещи към втория кат на конака, Мурад не  само не забави крачките си, за да изчака циганката,  напротив, с два скока се изкачи до чардака и влезе в голямата одая. Амал пристъпваше  бавно, с гордо вдигната глава и със самочувствието на царица. Това, че този ден можеше да се окаже последният от живота ù, никак не я смущаваше. Поне не си даваше вид, че я смущава. Изкачи стълбите  и когато стъпи на чардака, се  обърна  и хвърли поглед  към далечните планини. Денят беше ясен и се виждаха горите на Рила, обгърнати от синевата на хоризонта. Така, загледана в далечината, постоя минута-две, след което бавно се запъти към своето неясно бъдеще.

          Покрай  четирите стени на одаята  бяха разположени широки миндерлъци, покрити с пухкави ръчно тъкани покривки от снежнобяла мека вълна.  Огромни  разноцветни възглавници, нахвърляни върху тези покривки, не само внасяха живот сред тази белота, но и създаваха удобство и уют в одаята. По стените бяха окачени  голям брой оръжия – пушки, пищови, ятагани, кинжали и други, всички с много скъпа изработка. Мурад беше седнал на обичайното си място под часовника с голямото махало, изработено от най-сръчните венециански майстори резбари и инкрустирано със  седеф и сребърна нишка. Бичът все още беше в ръцете му и той си играеше с него, за да имат ръцете му занимание и да скрият нервността му. Когато Амал влезе в одаята, погледна го и без да чака покана, седна на отсрещния миндерлък. И двамата мълчаха, и двамата чакаха другият да започне. Във въздуха имаше такова напрежение, че направо миришеше на барут. Бавно Мурад измъкна от пояса си двата пищова, чиито дръжки представляваха ювелирни изделия, инкрустирани със златен филигран и слонова кост, и бавно ги положи до себе си. Младата циганка го следеше с огромен интерес и без никакъв страх в големите ù сини очи, в чиито дълбочини можеше да се удави и най-смелият плувец, ако не познаваше водовъртежите и пропастите, които те криеха.

„Защо дойде? - попита Мурад, - не те ли е страх?”

„Защо да ме е страх? Та аз не съм извършила никакво престъпление. А и ти не си кадия, та да ме съдиш. Моите хора изпълниха заповедта ти и се махнаха от „твоята” ливада - натърти тя на думичката. - Сега трябва да си доволен. Но аз дойдох не за това. А за да получа „твоите” отговори на зададените от мен въпроси - каза тя, наблягайки отново на думичката „твоите”. - Слушам те, говори, „господарю”. Последната дума прозвуча толкова подигравателно и предизвикателно, че за първи път Амал почувства страх. Беше прекалила. Бързо се съвзе и го погледна в упор, очаквайки гърмежите. Но изстрели не последваха.  Той я гледаше и не можеше да повярва, че тя все още е жива след наглото ù държание и думите като стрели, които се забиваха право в сърцето му. Никога не беше срещал такъв смелчага, а още по-малко жена, една хлапачка, която да му говори като на равен. Какво я караше да бъде толкова смела? Безразличието към живота? Та тя беше толкова млада. Да разчита на неговата милост? Изключено, всички познаваха суровия му и безмилостен характер. Какво тогава?

          Мурад реши да хитрува и каза, че не помни въпросите ù. „Повтори ги” - каза вече спокойно той.

          „Ако не ги помниш, защо изпрати хората си да ме доведат тук? Или ти е толкова къса паметта?”

Това беше вече прекалено. Трябваше да даде заслужен урок на тази малка циганка, та да знае къде ù е мястото.

„Тази земя е моя, всичко, което виждаш по нея, е мое. Всичко,  което е във въздуха над тази  земя, е мое. И всичко под тази земя също е мое, разбра ли?”

Тя се изправи, приближи се до него и се изсмя.

„Щом всичко е твое, тогава кажи на орела, който се вие над курниците ти, да си отиде от чифлика.”

Той я изгледа недоумяващ. „Ще го убия твоя орел” - каза той, скочи от миндерлъка, грабвайки пищовите.

Тя го спря. „Успокой се! Няма никакъв орел над курниците. Но и да имаше, единственото, което можеше да направиш, беше да го убиеш. Виждаш ли,  ти не си му господар, иначе нямаше да има нужда да го убиваш. По твоя заповед орелът  просто щеше да отлети. Добре,  че го няма.”

          Мурад бей стоеше по средата на огромната одая с  пищови  в ръцете си  и не можеше да повярва на ушите си. Тази хитра циганка го беше изиграла. Беше го надхитрила. И сега се усмихваше доволна. А усмивката ù беше чаровна. Белите ù зъби се открояваха върху мургавото ù лице, загоряло от слънцето и вятъра по пътищата. Като се усмихваше, от двете страни на лицето ù се образуваха две трапчинки,  толкова очарователни, че човек можеше да загуби ума си в тях.

Бейът седна на мястото си, плесна с ръце и на вътрешната врата се появи един от прислугата му. Каза му да донесе две кафета и го отпрати.

Мълчанието им не продължи дълго. Когато двете кафета и две чаши вода бяха сервирани, той се усмихна и каза: ”Буюръм”.

          Тя го погледна и отсече: ”Аз никога не пия кафе, водата ми стига. Благодаря!” И добави кротко „Сега мога ли да си тръгна?”

          Мурад не знаеше какво да каже. Беше се объркал. Историята с орела го извади от релси, направо го обезоръжи. С едно-единствено изречение тази малка хлапачка му беше дала хубав урок. Хем беше бесен, хем в дъното на душата си чувстваше, че тя е права. Естествено, никога и пред никого нямаше да го признае.

          „И като тръгнеш, къде ще отидеш” - се чу да пита той и не можеше да повярва на ушите си, че именно той беше произнесъл тези думи. В действителност той не искаше да я пусне. Умът му работеше с бясна скорост, за да намери повод да я задържи в чифлика.

          Тя стана от миндерлъка, поправи полите си, тръсна дългите си черни коси и с усмивка се запъти към вратата. Мурад  скочи, приближи се до нея, погледна я в очите и каза: ”Нощта е паднала, навън е мрак, къде ще отидеш сама в този късен час? Опасно е.”

          Тя направи още няколко крачки към  тежката врата на одаята и смеейки се, каза: „Най-голямата опасност е тука, в конака ти, господарю.” Но този път това не прозвуча  подигравателно. Беше казано искрено.

          Застанал до нея, Мурад усещаше мириса на прясно окосена трева, аромата на цветята, сред които бе прекарала деня. Чуваше бързия бег на моминското сърце и виждаше блясъка в очите ù,  две сини морета, в които се плискаха свобода, волност и приключенски дух.

          Не усети кога каза: „Бъди моя гостенка тази нощ, а утре ще ти върна свободата”  - заложи капана си Мурад.

„ Прав си, нощта е тъмна, а моите хора са вече далеч. Ще остана, но знай, че не можеш да ми върнеш онова,  което не притежаваш  и което може би никога няма да притежаваш.”

Мурад се усмихна многозначително, извика Хасан и му нареди да приготвят малката одая за гости и вечеря за двама тук, в голямата одая.

Хасан очакваше трупове и кървища, очакваше всичко друго,  но не и гости и вечери. Нещата отиваха на зле. Неговият инстинкт никога не го лъжеше.

          Вечеряха на светлината на дебелите свещи, доставени чак от Персия. Стрина Севетка беше опекла набързо няколко яребици с малинов сос, любимата гозба на бея. А под връшника бе опекла вита баница с месо, с много лук и меродии, чиито миризми се носеха чак до отсрещния баир. Мурад предложи руйно вино, но Амал пи само вода, даже чай отказа. След вечерята беят нареди да му донесат наргилето, дръпна няколко пъти и из одаята се понесе ароматът на южните тютюни, подправени с гюлова вода и канела. После взе ута** и засвири тъжна мелодия, която напомняше на Мурад майчините песни.

Залисан в свиренето, Мурад не беше забелязал,  че  Амал беше станала и танцуваше, все едно,  че беше сама в одаята.  Под звуците на песента гъвкавото моминско тяло се виеше като млада тополка при силен вятър, ръцете ù, вдигнати над разпилените смолисти коси, изписваха красиви и сложни фигури. При всяко завъртане широката ù пола се издуваше нагоре и откриваше невижданата красота на изваяните  ù крака.  Бледосинята риза се беше вдигнала нагоре и откриваше  пъпчето на  Амал, а неголемите ù гърди танцуваха свой собствен танц. Захласнат от толкова неочаквана красота, Мурад беше спрял да свири и със  зяпнала уста се наслаждаваше на  магическия цигански танц.

Имаше чувството, че Амал не беше забелязала спирането на  музиката  и продължаваше да танцува като изпаднала в екстаз самодива. Последно силно завъртане  и полата на танцьорката се вдигна до пояса, за да открие пред мъжа цялата дива моминска красота, недокосвана и жадна за ласки.

          Мурат беше прехвърлил тридесетте. Висок,  добре сложен, с къса къдрава черна коса и малки хитри очички, се харесваше на жените. Беше имал немалко  мимолетни задявки с красиви вакарелки, но никоя не беше му легнала дотолкова на сърцето, че да се откаже от бекярлъка.

          В околностите нямаше други турски чифлици, само в Хановете живееха 2-3 турски семейства, които се занимаваха с дервентлък, т.е пазеха главния път между София и далечния Истанбул. Е,  от време на време отскачаше до Филибето, където момичетата на Мадам Сузи го глезеха  няколко дни и после се връщаше в конака,  където водеше почти монашески живот.

 Амал   каза едно смутено „лека нощ” и се спусна бързо по вътрешните стълби към одайчето. Мурад поседя замислен над случилото се и бавно стана, за да се оттегли в стаята си. В голямата одая останаха само свещите, ута и мириса  на прясна окосена трева, ароматът на свободата, излъчвана от танцуващата циганка при всяко свое движение.

          Тази нощ и двамата не склопиха очи. Тази нощ и двамата сънуваха, без да затворят очи.

Циганката беше бясна за това, че беше позволила да бъде победена от огнения характер на народа си  и бе станала да танцува пред този надменен  мъж, който до преди малко държеше пищовите си насочени към младата ù гръд. Чувайки  старинната мелодия, изтръгвана умело от  неговите  пръсти,  инстинктивно  беше  започнала  огнения танц. Кръвта и тялото  следваха  мелодията, без съзнанието да го желае. То беше безсилно пред порива на вековната традиция, пред силата на циганската кръв, която караше младо и старо да се хвърля във вихъра на танца още при първите акорди на музиката. За сметка на това утрото беше вече напъпило. Скоро слънцето отново щеше да огрее горските поляни и тя,  свободна и щастлива,  щеше да танцува босонога по   тучните ливади, къпещи се  в  утринната  роса. Накрая заспа с мисълта за  новия ден.

Мурад хан лежеше в широкото си легло под балдахина, а мисълта му летеше към дивата красота на този спонтанен танц. Тя   го беше накарала да забрави кой стои пред него. Младата жена го беше омаяла с дивата си циганска кръв и той не беше изпълнил дълга си на господар. Беше се поддал на нейния чар и със сигурност тя му беше направила една от онези магии, с които бяха известни от памти века всички циганки. Макар и сам в стаята си, той я виждаше с цялата красота на това младо моминско тяло, виждаше  омайващите движения на снагата ù, вълнуваше се от  поривите на плътта, които замъгляваха съзнанието му по време на танца. Мурад си спомни  финала на танца и кръвта му кипна. Нима той я желаеше? Нима желаеше тази, която беше  готов да убие само преди  3-4 часа? Тази, която го надхитри и която унижи господарската му гордост. Но това не можеше да трае дълго, още утре той щеше да сложи край на тази игра и господарят пак ще стане господар. Навярно беше моментна слабост. Отдавна не беше ходил до Филибето. Но така или иначе тази нощ Мурад бей не затвори очи и утрото го завари буден в огромното му легло.

Когато слезе долу и отвори вратата на одайчето, там нямаше вече никой. Птичката беше отлетяла. В одаята за гости беше останал само ароматът от смолистите ù коси и няколко дълги косъма на възглавницата. Изтича до конюшната, метна се на белия си кон и запраши  по  посоката на вятъра. Настигна я на пътя към Бърдо. Грабна я, качи я пред себе си на коня и запрепуска накъдето му видят очите.

Инстинктът му го заведе към дълбокия дол на реката. Спря край   вира под воденицата. Тук обикновено жените идваха да избелват вълната и тъканите кенари и платно. Водата беше  студена и бистра като сълза. Вирът беше дълбок не повече от два  аршина  и човек можеше и да се освежи  през горещите дни на лятото. Спря коня до една леска, скочи на земята, метна поводите през чатала на дървото и свали Амал на земята. Действаше, без да мисли. Беше хипнотизиран не само от красотата ù, но и от огъня, който го гори цяла нощ. Грабна я в обятията си и впи устните си в нейните, които инстинктивно  се разтвориха, за да  му дадат  възможност да проникне по-дълбоко в нея.

Стояха слети и замаяни от страстта, която ги беше обладала внезапно, както и от скоростта на събитията. Разсъблече я, като почти разкъса дрехите ù, хвърли своите на  тревата и я повлече към водата. При допира със студената вода потрепераха, но това беше само за миг, след което отново се вкопчиха един в друг, с необузданото желание да се слеят в едно. Границите бяха паднали. И двамата голи, като от майка родени,  се отдаваха само на инстинкта и желанието. Тук вече нямаше господари и рая, имаше само страст и бурни чувства. Особено за нея. За Амал те бяха първите, бяха нещо съвсем ново,  неизпитано досега. Съзнаваше,  че иска нещо, но не знаеше какво. Не знаеше нито как да го поиска, нито как да го вземе. Само се притискаше все по-плътно и по-плътно към него, впила устните си в неговите. Той я вдигна на ръце, изнесе я от водата и я положи на тревата. Тук тя  образуваше дебел пъстър килим под голите  им тела. Когато  я облада, пръстите ù се забиха във  влажната почва под тревата, а устните тихо промълвиха името му. Зад тях бяха бистрите води на вира, а над тях тясната ивица синьо небе. Високо в синевата плавно и царствено се виеше орел. Единственият звук, който нарушаваше тази девствена тишина,  беше песента на сойките и полъхът на хладния въздух в това дълбоко усойно дере, чиито стръмни брегове бяха обрасли с бук, габър и диви круши.

          Хванати за ръка, отново нагазиха във водите на вира, плискаха се и смееха, като палави деца, избягали  от родителите си. Отново вплетоха телата си в  причудлив възел. Устните им не се разделяха нито за миг и  се впиваха жадно и все по-страстно един в друг. Ту на тревата, ту във студената вода, те се отдаваха на новото чувство, забравили даже  кои са. Бяха забравили, че има ден, че има нощ, че има пролет, че има зима, че има хора и диви зверове, че на голямата поляна все още цветя украсяват дивата природа на този край.

          Облякоха се, възседнаха белия ат и  щастливи и уморени потеглиха към чифлика. Пред очите му премина целия вчерашен ден, всички неочаквани превратности, мислите, които прогониха съня му през цялата нощ, магията на нейния танц, дългът му на господар. В душата на Мурад забушува буря, бореше се със самия себе си. Едната му  половина му казваше „забрави”, но другата по-жестоката, казваше „не можеш, нямаш право да забравяш”.  Отминаха чифлика и се отправиха към Бърдо, към високата планина, където всред скалите живееха само орлите и ястребите. От там се виждаше цялата околност като на длан. Гледката беше величествена и неповторима. Оттук слънцето изглеждаше по-голямо и само да протегнеш ръка, ще го хванеш и ще изгориш ръката си. От тук цветята приличаха на пъстри точици, а голямата поляна беше колкото чембера  на вакарелка.

          Тук, на високото, над острите зъбери на скалите,  небето беше по-синьо, песента на птичките се чуваше по-ясно, светът изглеждаше мирен и  щастлив за всички. Тук нямаше господари и рая, тук господари бяха само орлите. Това беше тяхното царство. Но не беше ли измамна тази красота? Като че ли  очите виждаха това,  което им се искаше  да видят. Погледнати от  вакарелския рид, нещата губеха реалните си очертания. Магията на високите скали действаше само тук.

          Слязоха от коня. Прегърнати се приближиха до ръба на скалата. Гледката беше главозамайваща. Това можеше да съществува само в приказките. Мурад я прегърна още по-силно, впи горещите си устни в нейните, погали нежно дългата черна коса на младото момиче, току-що станало  жена. Погледна в сините ù очи, подобни на дълбоки езера. Видя в тях отражението на собствените си очи, видя колко горда беше тя с победата си и господарят в него отново заговори. Вътре в него бушуваше необикновена буря, бореха се две чувства, които не познаваха компромиса. Борбата им беше на живот и смърт. Хамлетовският въпрос „да бъде или да не бъде” висеше отново във въздуха. Но този път не край незнайния гроб, а на високата скала. И в ръцете на Хамлет-Мурад не беше  черепът на един придворен шут, а съдбата на една жена, на една млада циганка,  красива като природата и горда като орлите над тази зъбери.

          Целувката му стана още по-страстна, прегръдката още по-плътна,  притисна я в обятията си, погали отново красивото мургаво лице и смолистите коси на циганката, но този път не я погледна в очите. Страхуваше се. Сега той беше този, който се страхуваше. Страхуваше се от самия себе си. Мурад охлаби прегръдката си, направи крачка назад, протегна ръка и тя полетя като орлица от скалата, без звук, без вик за помощ, без всякаква надежда.

През една лятна вечер с бай Атанас седяхме на чардака на старата ми селска къща,  която се намира на рида „Циганка”. Попийвахме от неговата джанковица и се вслушвахме  в  тишината и песента на щурците. Тогава тогава той ми разказа тази легенда. И днес този рид се казва „Циганка” (Чинге на турски), така се споменава и в много географски съчинения на наши и чужди пътешественици и автори.

Старите хора разказват, че Мурад никога повече не посегнал на жена, умрял само няколко години след срещата с Амал. Починал от силно заразна болест и хората изгорили и последната сламка, останала от Буюк чифлик, царството на Господаря Мурад бей. Сега там растат самo шипки, бурени и дребни храсти. Това е единствената поляна на рида, където не расте нито едно цвете, нито една гъба.

Неговото име хората споменават,  само когато разказват легендата за Циганката.

 Мурад вече го няма, бай Атанас също си отиде, но Ридът „Циганка” е все още на мястото си, за да разказва вековната легенда на хората.

          Някой ден и мене няма да ме има, затова исках  да ви я разкажа, та да я разкажете на вашите деца и внуци, а те да я предадат на своите,  и тъй до края на света. Много от нашите деца смътно ще си спомнят за Вакарел, още по-малко ще са чували за „Циганката”. А някои от нашите внуци  не само че няма да знаят къде се намира това село с  неговите 24 махали, но трудно ще намират и България на картата на света. Хората изчезват,  но легендите остават и живеят вечно.

* таук гьокси – сладкиш, приготвен от бяло пилешко месо;

** ут – лютня, струнен музикален инструмент, подобен, но по голям от мандолина, със силно издут гръб.