24 jul 2013, 8:44

Легендата за Непознатият Воин Глава 3 

  Prosa » Ficción y fantasy
729 0 1
15 мин за четене

Глава 3

 

Съдба 

 

 

Ако човек е лишен от свободата си, той забравя кой всъщност е и защо всъщност живее. Хората, отричащи своята свобода, без значение колко са силни, не са нищо повече от нищожества, които следват сляпо правилата.

Урок без болка е безсмислен. Това е, защото никой не може да вземе без да пожертва нещо. Но чрез приемането на болката и преживяването ѝ ще притежаваш силно и ненадминато сърце. Човек може да стане наистина силен, когато иска да защити някой, когато обича или нещо, което цени. С цел да защитим хората, които обичаме трябва да превъзмогваме всичките ни конфликти. Само един човек има силата да направи толкова много. Ето защо аз ще защитя дори и да са малко хората, които са важни за мен. Имам поне малко надежда, че ще дойде време, когато хората ще се разбират перфектно помежду си. Но не може да има щастие в свят, където проблемите са захвърлени настрани с надеждата, че някой ще ги реши вместо нас. Един ден аз ще променя света.Тази мисъл винаги  се разхождаше из съзнанието ми. Не мога да се предам, не все още... Умолявам те... който и да си! Дай ми силата, с която да се бия и да защитя важните хора за мен. Но как ще се опълчиш срещу тази омраза, за да донесеш мир? Исках да чуя отговорът на този въпрос от някого, който има силата да промени този свят. Свободата е най-важното нещо за човек, но какво става когато бива лишен от нея? Още от самото начало знаех, че не мога да избягам от тях... И все пак, знаейки какво ще стане, аз просто скочих без да помисля.

 

Звукът от дрънченето на оковите кънтяха из долината. А слънцето биваше задушавано от черните буреносни облаци, които така свирепо бяха обвили небето. Тропота на конете и тежките стъпки на войните, покрити с брони, заглушаваха песента на щурците, а цветята трепереха в страх, несмеейки да покажат цвета си.

Две, потъмнели от страх, очи погледнаха към небето, което сякаш бе изчезнало. Червеният цвят сякаш бе заличен от шарката на мрачните чувства, които бушуваха дълбоко, дълбоко в душата на Тау. Познатата гледка за нея се откри – фалшивите, златни стени на двореца, в които бе израснала проблясваха съблазнително. Веригата се опъна, като един от войните, които държаха Тау извика и удари детето толкова силно, че то залитна и падна на земята. Ръцете, които биваха завързани зад гърбът ѝ, бяха извити назад и болка рязко прободе съзнанието ѝ. Веригата поставена на врата ѝ също бе опъната и леко започна да я души. Въздухът и спираше не веднъж .

Слабите ѝ крака бавно стъпиха отново в калта и продължиха да вървят. Силата ѝ с всяка стъпка се губеше, а мрамора бе толкова студен, напомнящ ѝ на студените нощи, в които Дариус ѝ помагаше да се стопли и ѝ разказваше за битките си. Но имаше нещо друго, което безпокоеше Тау..

„Защо не ме убиха още когато ме хванаха, а ме водят тук? Каква е целта им?“

Войните продължаваха да влачат Тау. Момичето се огледа. Видя братчето си, което сякаш не успя да я зърне. Гледаше напред със спокоен поглед сякаш нищо не се бе случвало. Другите деца само поглеждаха Тау и след това дълго се смееха. Това беше нормално за един човек, който не се вписваше в обществото.

Един от войните докосна огромна врата, която се отвори, а надолу огромни, бетонни стълби се откриваха. Мракът цареше, а тишината можеше да убие съзнанието на човек. Факлите горяха слабо и едвам огряваха пътят, който бе толкова самотен. И мрачен.

          Дрънченето на веригите отново прокънтя в черния тунел, по който стражите вървяха. Не след дълго те бяха опънати до край, оставяйки болезнена линия по врата на Тау. Слабите, порцеланови крака, покрити с огромните ѝ кървящи рани докоснаха мраморните стъпала, оставяйки червена диря след себе си, които водеха надолу и все надолу.

С всяка една стъпка надолу Тау губеше светлината. Студът сякаш докосна момичето по лицето и остави след себе си дъх на самота. Докато слизаше лек, светъл лъч прегори гледката над нея, разкривайки една ужасяваща тайна. Тялото ѝ за миг потрепери. Имаше навсякъде скелети, които протягаха ръка през решетките на килиите. Момичето продължи да върви със затворени очи, но изведнъж някой я хвана за косата и я хвърли в една от мизерните, решетести стаи. Преди да се изправи Тау чу звука на ключа, който заключи катинара на килията ѝ.

Вътре беше толкова тъмно. Единственото, което детето виждаше беше слънцето, което залязваше. Малкото прозорче, което ѝ даваше една единствена гледка – небето, което сега губеше цвета си за нейните очи.

Детето бавно седна на студения под, като сви крака и бавно ги обгърна с ръце. Очите ѝ за секунди се затвориха, а след това просто се унесе в размисли. Косата ѝ падна, закривайки лицето ѝ.

„Безсилна съм срещу истинските воини. Какво си въобразявам? Сякаш бих могла просто да протегна ръка, гледайки към небето... И отговорът, който търся да падне пред мен. Не мога да избягам вече. Но защо, като знаех всичко това аз продължих да се боря и да се опитвам да спася живота си? Това инстинкт или просто егоизъм е?“

Една кристална сълза падна и се разби в земята. Детето бавно падна на студения и заспа. Умората бе превзела тялото ѝ. Но страхът беше белязал Тау дълбоко в нейната душа и съзнание.Червените ѝ коси бяха почернели от калта, в която лежеше. Онзи, червен цвят просто избледняваше сега.

Стъпките от тежките брони отново кънтяха в мрачния коридор за кой ли път. Бялата роба, покрита с финни бродерии и дългата златна коса на Тамаши, сякаш накараха това място за миг да придобие малко светлина. Сините му очи погледнаха падналото дете на земята, което едвам дишаше. Сухите му устни и почти хлътналият ѝ стомах говореха за това, на което е подлагана.

- Не е за вярване. След 3 дена тя все още е жива. Това упоритост ли е? Без храна и вода, и условия като тези човек не може да оцелее. Оставете я на същия режим, докато не умре, а след това я заровете някъде.

В следващия момент вратата отново се затвори. Но сякаш този звук вече бе толкова непознат за изтезаното съзнание на детето. Тау погледна през малкото прозорче. Очите ѝ вече бяха загубили цвета си и сега единствено бяха празни. Това бе причинено от глад и жажда. Няколко капки се стекоха по големите каменни блокове и след това се разбиха в земята. Тау бе протегнала ръката си, но истината бе, че сега тя не можеше да движи тялото си. Толкова беше жадна.

„Ден след ден усещам как умирам. Отново и отново... Толкова ли много исках? Просто да бъда свободна. Просто да мога да живея още малко. Да изпълня желанието на Дариус. Само това исках.“

Ръката на Тау бавно и плавно падна, като се сблъска със студения каменен под. Очите ѝ бавно изгаснаха, а погледа ѝ сякаш изчезна. Той казваше само едно. Клепачите ѝ бавно по бавно се затвориха, а сърцето на Тау забави ритъма си и накрая просто спря.

„Толкова е тъмно и студено тук...“

В останалите си мигове Тау просто искаше да гледа за последен път залеза. Но сега виждаше единствено мрачното пространство, което скоро щеше да я погълне. Нямаше чувства, нито усещания. Единственото, което знаеше, че скоро щеше да спре да вижда. Не можеше дори да плаче. Но усещаше огромният страх, който се бе запечатал в съзнанието ѝ.

„Това ли е чувството да си мъртъв? Нямаш усещания, чувства, не можеш да виждаш, но усещаш страха?“

Мракът рязко бе пропукан от тежки стъпки на брони, които проблясваха в тази копринена тишина. Момичето чуваше този звук отново и отново. Бавно обърна поглед назад, като косата ѝ се свличаше пред лицето . Студеният ѝ поглед погледна силуета, който се приближаваше. Зад нея стоеше висок и едър мъж. Косата му бе толкова ярка с цвят като на Дариус. Но тази коса ѝ напомняше за нишките на живота, с които хората се раждат и умират. Черните му брони обвиваха всяка една част от тялото му. Допълваха прекрасно фигурата му, но не бяха  черни. Сякаш нещо ги караше да блестят в цвят познат за нея. Дясната му ръка бе окована с дебела верига, която завършваше с огромна книга, покрита със златни орнаменти, а на самата корица лежеше огромен символ на непознат език. Косата закриваше лицето му. Тя беше прилепнала по него. Очите на  Тау бавно се издигнаха нагоре и видяха нещо, което я накара да усети отново онзи страх. Ръцете ѝ потрепереха, а погледа ѝ се заби в лицето му.

-Кой си ти? Защо... защо...

Мъжът престъпи напред към нея и вдигна книгата на височината на  гръдта си, отваряйки я. Детето продължи да го гледа, с поглед изпълнен със страх. Но нещо в нея казваше, че този мъж не беше обикновен. Криеше някаква тайна, някаква сила, която света не бе виждал. Червената му коса се отдръпна, позволявайки на Тау да види напълно лицето му.

-Защо ти нямаш лице?

Тау отстъпи назад като преглътна тежко. Въздухът ѝ спираше и след това се губеше в този мрак. Той нямаше нито очи, нито уста, нито нос. Единственото, което имаше бе извивките на черепа и вместо очи имаше две огромни черни дупки, но нищо повече. Глас като тътен се разнесе. Груб като кората на дърво, но силен като стомана.

- Момиче, аз нямам лице, нямам глас, нямам душа, нямам и име. Дестин, това е просто нарицание, с което хората се опитват  да обяснят съществуването ми. Аз не съм човек, нито мираж. Аз съм миналото, настоящето и бъдещето. Аз съм неизбежното. Аз съм оковата, която държи всичко и всички. Аз съм закона, на които този свят се крепи.

Всяка една негова дума беше пълна с тежест и сила. Дестин в превод значеше съдба, но този мъж приличаше на войн в очите на Тау. Ако беше бог тогава дали щеше да ѝ отговори на единственият ѝ въпрос. Вече нямаше какво да губи.  Гласът ѝ прокънтя смело, изпълвайки мрака:

- Ако си бог, тогава ми отговори на един единствен въпрос! Защо продължих да се боря, въпреки че знаех какъв ще е крайният резултат? Повлякох живот на човек в моята алчна постъпка... Никога не разбрах защо всъщност го направих. Дори, когато ме заключиха смятах, че има начин да избягам и продължавах да се опитвам, да спася живота си, да се боря поне за миг, в който да мога да виждам. И все пак. Знаех резултата и не спрях, докато имах шанс да остана жива. Кажи ми... Защо го направих?

Мъжът леко повдигна погледа си нагоре към нищото и сякаш лека, носталгична усмивка се плъзна по лицето му. Детето се обърна към посоката на Дестин. Погледа му блуждаеше някъде в дълбокия мрак.

-Отговорът е инстинкт.

Очите му, които бяха създадени от чист мрак склониха своят поглед към нея. А след това силната му ръка, обвита в лъскавите-черно-червени брони, се протегна към лицето на детето. Тау дори не помръдна. Продължаваше да го гледа с онзи празен поглед.

-На какво си готова, за да промениш съдбата си?

В очите на Тау сякаш проблесна една, малка искрица надежда, но след това погасна. Леко затвори очи. Истината беше, че това време прекарано в мъки я накара да промени част от себе си. Ако можеше да живее, ако можеше да види слънцето отново. Тау затаи дъх. Вдигна ръката си и я сложи на сърцето си.

- Кълна се! Ще стана най-силния воин на тази земя! Ще накарам всеки мой враг да коленичи пред мен! Ще накарам боговете да се страхуват от съществуването ми. Името ми ще внася ужас и уважение в сърцата на хората! Името ми ще се превърне в легенда, която дълго ще ехти над ерите, които ще се менят дори след моята смърт. КЪЛНА СЕ! ЩЕ СТАНА НАЙ-ВЕЛИКИЯ ВОИН РАЖДАН НЯКОГА!

Дестин гледаше внимателно Тау в лицето, което му вдъхваше странно чувство. Може би това хората наричаха вяра. В това дете имаше нещо толкова странно и носталгично.

- Готова ли си да сключиш договор със Съдбата, за да продължиш да живееш?

Тау стисна ръката си в юмрук. Гласът ѝ отново прокънтя в мрака. Изпитанията през, които Тау бе преминала, оставиха белег, който да помни винаги. Белег, който да я кара да продължи напред по пътеката дори тя да е приключила.

- ГОТОВА СЪМ!

Мъжът бавно се обърна с гръб към нея. Косата му се развя бавно. Книгата, в която бе написана съдбата на всеки един човек се затвори, а стъпките му започнаха да начупват пода, който тънеше в мрак. Бавно затвори клепачите си, спирайки, а пода сякаш започна да пропада.

- Воин, който притежава сърце пълно със смелост не е воин. Живей живота,  който искаш, но знай някой ден ще се върна за своята част от този договор, който сключихме с теб. Запомни лицето ми ,Тау Крол.

Мъжът продължи да върви напред. Мрака бавно го обви, а след него остана единствено ехото създадено от неговите думи. Тау се обърна назад. Краката ѝ бавно стъпваха върху рушащия се под. Онзи красив кървав цвят започна да се завръща. Косите й отново пламнаха, очите отново прогаряха небосвода. Но този път беше различно. Всяко движение, всеки поглед, всяка въздишка бе изпълнена със сила.

Очите на Тау рязко се разтвориха. Белите ѝ ръце, покрити в черна тиня, удариха още веднъж земята достатачно силно, за да може отново да стъпи на слабите си крака. Решетките на затвора бяха начупени като кристали. Краката на малкото дете започнаха да се сблъскват със студения мраморен под, пропит с кръв.

Телата на стражите лежаха безмълвни на студената земя, сякаш никога не бяха живял. След Тау оставаха единствено кървавите отпечатъци на крачката ù. Всяка стъпка оставаше все по видима следа. Стъпалата бавно по бавно биваха покрити с кървавите стъпки. Очите на момичето трепереха заедно със сърцето й. Ръката ѝ рязко хвана бравата на огромната дървена врата и я дръпна с всичка сила. Яркото слънце прогоря лицето ѝ, което бе покрито с мрак.

„Знам със сигурност, че аз убих всеки един, който лежи на този студен под. С моите думи те умряха, но в крайна сметка те си го заслужиха. Време е да се изправя срещу себе си. Трябва да узная мисията си в този живот. Какво ми е било писано да бъда и какво не. Каква и кой е причината за моето съществуване. Защо ще живея... заради нещата в живота? Или за славата? За хората, които ще ме последват? Каква ще бъда, когато напусна този свят? Ще бъда ли доволна от това, което съм постигнала? Ще съжалявам ли за нещо? Ще умра ли, усмихвайки се, докато други около мене плачат? Но знам едно. Всички искаме да живеем с щастието на другите, а не с тяхната мъка. Не искаме да се мразим и презираме. В този огромен свят има място за всички.“

Момичето продължаваше да бяга напред, стъпвайки в огромните кървави петна. Стотиците трупове на деца, мъже и жени лежаха в краката на Тау. Учителите ѝ, с празен поглед, се простираха напред. Това началото на нейният живот ли  беше? Или на нейната гибел? Тау се чувстваше толкова самотно. Отново пристъпи тази огромна порта, обвита в толкова красиви орнаменти, но пазеща такава жестока истина, каквато само тя бе разбрала. И тайни, които никой никога няма да разбере.

„Живота ни може да бъде свободен и красив. Но често губим пътя, по който да вървим. Но никога не е късно да се върнеш. Алчността на хората унищожава душите им и кара света да тъне в омраза. Подтиква ни към мъка и кръвопролития.“

Няколко капки кръв паднаха от лицето на Тау, а след това се разбиха в червените ѝ колена. Остра болка пронизваше всяка част от тялото й, а зад нея седяха „спомените“, които бе създала. Миналото, което захвърли.

„Често знанията ни правят цинични, а хитростта ни - безчувствени и жестоки. Мислим твърде много и чувстваме твърде малко. Нуждаем се от едно нещо -повече човечност, повече доброта и вяра. Без тези качества живота ще е жесток и загубен. Толкова ли бяхме различни? Цвета на очите, силата и начина на говорене толкова различни ли ни правеха? Никой не си избира родителите. Нашите прилики са повече от нашите разлики. Всички сме били малки, всички бихме били тъжни, когато някой любим човек, който ни е научил на нещо е загинал.

Един ден живота ни ще мине пред очите ни. Трябва да го направим така, че да си заслужава да гледаме, спомняйки си какви сме били. Срам е, когато не успееш, а въобще не си опитал да направиш нещо.

Време е да узнаем какво хората наричат любов. Това не е обичта между мъж и жена. Истинската любов е саможертвата. Любовта е да мислиш за друг преди себе си. Любовта е, когато рискуваш живота си за някого другиго - за майка, баща, брат, сестра и дори непознат, който ти е дал ценен урок...

Тя не отстъпва пред злото, не се слива с истината. Любовта винаги защитава. Винаги ще се доверява, винаги ще се надява и винаги ще запазва връзките между хората. Благодарна съм, че майка ми ме е родила. Благодарна съм, че баща ми, който не познавам ме е създал. Знам, че все има причина, за да ме изостави. Благодарна съм на учителите ми, които се опитаха да ме направят силна. Благодарна съм на Дариус, който вярваше в мен, когато никой друг не вярваше. Благодарна съм му, защото ме обичаше дори, когато не го заслужавах. Благодарна съм за храната, която ям. Благодарна съм, че съм жива и дишам, заради човека, който ми даде упора и ме накара да прогледна.“

Вятъра задуха силно и разтла червената коса на Тау. Очите ѝ седяха пуло затворени, но нещо я караше да продължава да бяга напред. Един гарван седеше на огромното дърво, което винаги висеше над портите, обвивайки ги в красивите си цветове. Черните му очи леко пробляснаха, а Тау се обърна и погледна запоследен път ордена. Очите и пробляснаха отразявайки светлината на този фалшиф орден.

 

„Благодарна съм на съдбата, която ми даде втори шанс.“

© ... Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • чудесен стил, именно такъв стил ми е много по сърце-ще потърся и други твои произведения. успех!
Propuestas
: ??:??