Проблеми      

   Насред прохладната горичка взе да ми става леко студено. Изядох повечето портокали. Отдъхнах си на спокойствие и лека полека започнах да се обувам. Чорапите, после кецовете. Увих дрехите по моя си начин около седалката и бавно се спуснах между дърветата. Озовах отново на шосето. За съжаление продължавах с глагола бутам, вместо както ми се искаше – карам. Зеленина отстрани, профучаващи коли, сега като стъпвах кракът по мъничко започна да напомня за себе си. Докато карах колелото не го усещах толкова. Късмет, какво да се прави. Продължавах напред, но доста по-изнервен на моменти. Признавам си че не го очаквах. Както и да е. След поредица от завои щастието най-накрая ми се усмихна. Насред зеленината се показа бензиностанция.

   Намираше се в ляво от пътя. Хубава, голяма, с различни видове колонки и супермаркет. Неин работник, младо момче, ми обърна внимание и напомпа гумата. Езика на жестовете за пореден път. Дано да не спаднеше. Все пак видимо доволен прекрачих прага на магазина за да видя с какво може да ми бъде полезен. Още с влизането усетих впити доста погледи в мен. Веднага разбрах че няма смисъл да пробвам, но не можех веднага просто да изляза и затова преди да го направя просто хвърлих по един поглед към рафтовете. Пълни с разноцветни видове опаковки с какви ли не видове храни в тях. Ослушах се отново и хвърлих по още едно око наоколо но прецених че ще е по-добре да не предприемам нищо. Взех байка. Подкарах го. Засега гумата държеше. Дано така да задържеше тъй като ми предстоеше много стръмно изкачване. Първо направо, а после наляво пътят катереше поредният склон, на върха на който се виждаха къщи. Първият завой, почти под прав ъгъл, след който наклона рязко ставаше много голям. Близо до билото шосето завиваше надясно и минаваше през селото.

   Още преди да се изкача до горе разбрах че тая гума няма да я бъде. Истински натъжен добутах колелото само за да мога да се спусна след това с него от другата страна на склона по нанадолнището. Но преди това го направих по една от първите улици в дясно за да разгледам. По голямата част на селцето се намираше от тази страна на шосето като стигаше почти до низината. Асфалт, бордюри и къщи. Нищо интересно, нито красиво. На края на улицата цареше оживление. Деца, родители, баби и дядовци. Старите седяха и гледаха как децата си играят. В тази идилична за селото всекидневна малка веселба изведнъж се появих аз. Един непознат бутащ колело, с разгърдена риза, която откриваше голямо татуирано разпятие. Веднага привлякох всички погледи. Досега не се бях чувствал неловко. Е, всичко си имаше своят първи път. Някак си чувствах че мястото ми не е тук. Хората явно бяха доста сплотени и открито показваха че не ме харесват. Чувството не е приятно но пък донякъде е за предпочитане пред престореното държание.

   Именно от един такъв дядка гледащ ме като извънземен си поисках цигара и огънче. Такива си заслужаваха пренебрежителното ми и нагло държание. След като за тях съм неприятен и явно човек под тяхното ниво, автоматично отвръщах със същото. Усещах че може да стане още по-неприятно и затова не мислех да се задържам и да разглеждам повече. За щастие имаше чешма, на която хубаво заредих резервоара. Сега вече нямах търпение да се махна. Започнах бавно изкачване по друга улица, почти успоредна на тази по която се спуснах. Наоколо все същата грозотия. Къщи, зидове и асфалт. Че аз декоративна градинка не видях та да не говорим за овощна. Е има и такива села какво да се прави.

    Както си бутах колелото нагоре и изведнъж не знам от къде се появи една хубава девойка и ме заговори на английски език. Нещо ново! Питаше ме някакви неща. Да си призная не се разбирахме лесно. Единият от въпросите целеше да разбере дали съм имал проблеми с полицията. Изненада ме и ме потресе. Мълва ли се носеше вече? Това не го очаквах. Естествено бързо я излъгах и отново пробутах историята с Американеца. Докато вървеше до мене мислеше върху думите ми. Имах чувството че е изпратена от селския съвет в ролята на бойскаут за да разучи каква птица съм. Направо не е истина. Къде попаднах?

    Както си вървяхме и я лъжех, по навик се оглеждах за някаква храна. Очите ми се фокусираха върху сергия с плодове и зеленчуци. Невъзмутимо по инерция си поисках от продавачката една ябълка. Езика на знаците и жестовете в действие. Тя ми даде, а момичето може би от неудобство или просто от възпитание я плати. Вода и ябълка – не е зле, плюс цигарка. Лично за мен си струваше неудобствата. Дори и разговорът, въпреки проучващото му естество, минаваше за приятно преживяване. Хубавото си е хубаво!

   Малко по-нагоре по улицата си пожелахме приятен ден и тя изчезна нанякъде. Най-вероятно отиваше да докладва каквото е разбрала. Нямаше как да не я излъжа. От това зависеше мисията ми, а и мразя когато ме мислят за много тъп. Но освен че ме вкара в размисли, ми помогна да осмисля някои неща. Усещах че времето на колелото наистина изтича. Вече наистина ме гонеше параноята.

   Изкачих се до главния път и го пресякох. От другата му страна къщите не бяха толкова много. Озовах се пред голяма сграда с градинка пред нея. Намерих си една пейка и седнах да си изям витамините. И тук както и долу при чешмата имаше доста хора. Майки с деца, младежи на групи и пенсионери. Хапвах си зелената ябълка седейки с лице към улицата и затова успях да видя патрулката. Идваше от посоката по която щях да поема и зави към селото, там от където бях дошъл. Ясен знак потвърждаващ подозренията ми. Гадните погледи, бойскаутката и сега полицейската кола отиваща право натам. Нямаше място за случайности. Веднага ми просветна какво се случва. Само както се бях появил и веднага бяха сигнализирали в полицията. Или може би просто съвпадение? Възможно е, но наставаше време да тръгвам. И то бързо!

Изправих се акуратно и видимо спокойно. Хвърлих огризката от ябълката в едно кошче за боклук. Качих се на железния си кон и дръпнах юздите. Макар и със спукана гума по нанадолното се придвижвах по-бързо отколкото ако ходех пеша. С облекчение оставях това село зад гърба си. След като се отдалечих достатъчно и наклона намаля, на един ляв завой запокитих байка в храсталака отстрани. Вече нямаше да правят асоциации с мен, като човека с краденото колело. Колелото благодарение на което успях да напредна значително към целта си. Не съм ги смятал, но със сигурност навъртяните километри са доста. Три дни и три нощи на гърба на „Пежото“. Нека въображението и логиката свършат останалото.