‘And last night you were in my room
And now my bedsheets smell like you
Every day discovering something brand new’

Събудих се някъде по средата на песента и разтрих пулсиращите си слепоочия. Какво, по дяволите, бях правил вчера?! Побързах да изключа звука, мислейки си че е алармата. Обаче проклетото нещо продължи да праща шокови сигнали по измъчения ми мозък. Все едно Ед Ширан пееше не от телефона а директно в ухото ми. При това на максимален звук. Изругах и го проверих. Не беше алармата. Беше Алекс. Вдигнах. 

-    Пешо, къде си се запилял?! – развика ми се тя и аз се присвих.

Все едно някой пилеше всичките ми нервни окончания. Една от причините да мразя да се напивам като свиня. 

-    Моля ти се, Алекс, ти баща, ти майка, само не ми викай! – простенах в слушалката. 
-    О, махмурлук, а? – злорадо констатира тя. 

Нямах представа защо, но нямаше жена, която да не обича да издевателства на препилия мъж до себе си. Не че те не пиеха, просто нещо ги караше да те тероризират. 

-    Ъхъ – признах си аз. – Искам да си махна главата...
-    Няма време за това! Иван иска да говори с нас!

Погледнах си часовника. Не, нямаше начин да съм проспал цял ден. 

-    Кой ден сме? – попитах тъпо накрая. 
-    Не ми се прави на интересен, Пешо! – озъби ми се тя, та се зачудих какво съм направил изобщо. – След три часа ни иска на Пиротска... Ще ти пратя адреса след малко! Да си точен, ясно! 

Нямах време да потвърдя, защото ми затвориха. Мамка му! Обичам да пия, ама адски мразя да не си спомням какво е станало. Отидох в банята за редовния студен душ. Мамка му, как си мразя живота понякога... Ледената вода успя мъъничко да върне спомените ми, но за съжаление не успя да пречисти кръвта ми. Спрях водата, забърсах огледалото и се погледвах в него. Аха, типичен алкохолик. Торбички под очите, те самите кръвясали като на Ханибал Лектър или някой друг там виден канибал, изпит и слаб, малко жълтеникав... Не, това беше от скапаната крушка в банята. Все някога трябва да сменя тоя боклук, ама все ме мързи. 

Някак си, залитайки из апартамента, успях да се приведа в що-годе приличен вид и да намеря адреса. Оказа се, че това е толкова на Пиротска, колкото Руски паметник е на площад Гарибалди, но какво да се прави. Мястото се оказа адрес на парк. При това доста по-близо до Константин Величков, отколкото до Христо Ботев. Алекс вече ме чакаше с телефон в ръка. Докато търсех място за паркиране, ми звънна поне четири пъти да пита къде съм. Откъде у нея тая нервност, не ми стана ясно. Обаче размътеният ми ум нещо не искаше да разсъждава по въпроса. 

После ме хвана под ръка и ме поведе към една от пейките срещу църквата. На нея беше седнал мъж на средна възраст в строг костюм. Интересно, нали уж беше съученик на Алекс, значи би трябвало да сме набори. А приличаше на чичко. Прошарена коса, бръчки, строг поглед. 

Не си бях имал работа със СДВР, така че нямах никаква идея как се обличат. Честно казано, не щях и да знам. С Алекс се настанихме до него.

-    Амбициозен сте, млади момко – обади се мъжът без да ме поглежда. 

„Какъв момък съм ти аз?“ мина ми през главата в тоя момент. Та той можеше без проблем да ми е брат, поне на години. В крайна сметка далеч не бях на двайсет. Алекс превантивно ме сръга да не се обаждам. 

-    Не е лесна работа да загробиш човек като Пехливанов – продължи мъжът. – Обаче има начин. 

Той извади като фокусник голяма кожена папка и я отвори. От нея пък се появи плик пълен до горе с нещо. Отворих го. Оказаха се снимки. Десетки снимки. На въпросната мутра, на хората с които се среща, на разни места, на коли. 

-    Това какво е? – попитах накрая и внимателно набутах снимките обратно, откъдето бяха дошли. 

Току-виж после ги ползват да ми свалят отпечатъци. Вярно че бяхме в парка, обаче за беля навсякъде могат да се намерят кофти очи и уши. Мъжът кимна доволно и побърза да прибере плика. 

-    Това е нищо – отговори ми той и дръпна шумно ципа на папката. – Не сте го виждали никога.

Кимнах. Когато ти говорят такива неща нямаш други опции, освен да се съгласиш. 

-    Иване, престани да си играеш на Джеймс Бонд! – скара му се Алекс. 

Въпросният Иван просто сви рамене. 

-    Алекс, харесва ти, не ти харесва, друг начин нямаме. 
-    Иване... – започна тя, но той махна с ръка. 

Прехвърлях поглед от единия на другия като съдия на тенис мач без да разбирам за какво става дума. Май тези двамата ме бяха обсъждали преди да започне всичко това. 

-    Работата е там, момко – обърна се Иван към мен, - че има начин да загробиш Пехливанов. Обаче за да го направиш, трябва да си много мотивиран и да си готов да минеш през трупове. Отсега да си го знаеш! 

Изръмжах и стиснах юмруци. Как ми се искаше баш през трупа на тоя Пехливанов да мина... Няколко пъти. С Белаз, ако може. И след това пак да го убия, че да го направя отново. 

-    Той вече мина през един труп – изхриптях накрая. 
-    Наясно съм – прекъсна ме моят събеседник преди да започна да се кълна в кръвта на чичо Стефан, че ще го одера тоя мафиот жив. – Въпросът е какво си готов да направиш заради това. 

Погледнах го. Имаше кафяви очи и един такъв поглед дето те предразполага да му повярваш. Мразя подобни хора, защото имат способността да ти извадят душата с памук. А после да използват всичко, което са научили срещу теб. 

-    След като съм тук, на какво съм готов според вас? – отговорих на въпроса с въпрос и измерих ченгето с поглед. 

Издържа го, гадината. При това без изобщо да мигне. 

-    В такъв случай мястото не е подходящо за разговора. 

Иван от СДВР стана и ние станахме заедно с него. Вече ми идеше да го одуша. 

-    На какво прилича това? Разигравате ли ме? – просъсках аз. 
-    Нищо подобно – сви рамене той. – Чисто и просто разговорът, който трябва да проведем не може да се състои тук. 

Той погледна часовника си. 

-    Обедната ми почивка отдавна свърши. Алекс – обърна се новият ми познат към бившата ми колежка, все едно аз съм се изпарил някъде, - уреди нещата, моля те. Трябва ни терен! 

Тя се изкикоти кокетно и кимна. Аз изръмжах. Наложи се да си напомня, че те двамата се познават от много по-дълго време, отколкото ние с нея. Плюс това, защо изобщо се дразнех? 

Преди да успея да кажа нещо повече, въпросното ченге от СДВР се измете от парка и ни заряза двамата с Алекс да стърчим като пълни глупаци. 

-    Каква беше тая простотия? – попитах я аз ядосано. – Разкара ме дотук само за да се прави на велик ли? Копелето му с копеле... 
-    Пешо, престани! Стига си беснял! – тя сложи ръка на лакътя ми и всичко останало ми се изпари от главата. 

Погледнах я тъпо, а после и ръката й. Тя се усети и бързо я дръпна, все едно се е опарила. 

-    Извинявай! 
-    Не се коси! Кажи ми защо беше тоя цирк? – продължих аз и се огледах намусено. 

Валящите се до църквата наркомани поне имаха идея за какво са тук. А аз? Все едно някой си беше направил адски тъпа щега. Искаше ми се да разбия главата на въпросния Иван ей тук и сега. Да ме разкарва през половината град само и само да се направи на важен. Нее, пич, така не стават тия работи. Изпуках кокалчетата на ръцете си. 

-    Пешо, Пешо... – потупа ме тя по рамото. 
-    Какво? 
-    Я ела да се поразходим. Сигурно не си паркирал наблизо?

Кимнах. Как да паркирам наблизо, с тия скапани зони. Добре си ми е на мен в моя си район. След това просто се оставих да ме поведе по улицата. 

-    Какъв беше тоя цирк Алекс? – продължих да мърморя аз по пътя. – Твоят човек нещо за голяма клечка се мисли! На важен ще ми се прави! Ще ме разкарва напред-назад из София. Момче ще ме нарича. Ха! Че той ми е набор бе! Както аз съм момче за него, така и той за мен. 
-    Не е така Пешо – поклати глава тя и чак сега ми направи впечатление, че си е пуснала косата. 

Хубава беше, много. Зачудих се защо изобщо ми минават такива неща през главата. 

-    Кое не е така? Откъде-накъде ще ме прави на момченце?! – продължих аз. 

Алекс не разбираше, че с пубертета в живота на всеки мъж настъпва един много дълъг период от живота, когато адски мрази да го наричат „момче“. Щото нали вече си мъж, голям човек си, не може така. А когато този период свърши, вече си толкова стар и грохнал, че можеш спокойно да наричаш всички по-млади от себе си „момче“. 

-    Преди да влезе в СДВР, Иван беше в Афганистан. Снайперист беше – обясни тя. – Ти откъде мислиш така се е състарил? После го взеха за инструктор на младоците и тръгна да кара право вечерно, защото повече не можеше да понася това. 

Опулих се. 

-    Какъв снайперист, бе, Алекс? Тия в СДВР са писарушки!
-    Друг път! Познавам го Иван, не би ме излъгал!
-    Аха, както никой мъж не би ти казал, че си хубава, само и само да те изчука! 

Още недовършил фразата, и на бузата ми беше лепнат звучен шамар. 

-    Ако не престанеш с това, просто ще те оставя да се оправяш сам! – просъска тя. – Защо постоянно все на това го обръщаш? 
-    Защото ние, мъжете, само за това си мислим – отговорих аз и разтрих бузата си. – Твоичкият също, просто не смее да ти каже. Както му викат тийновете, френдзоунала си го. 

Кой знае защо, Алекс се изхили. Странно нещо са жените – в единия момент те бият, после се смеят на шегите ти. Въпреки че бях напълно сериозен, ама май тя още не го беше схванала. 

-    Алекс, ти се хилиш, а аз сериозно ти говоря, че му текат лигите по теб! – продължих да й наливам ум в главата. 
-    И това как го разбра от пет минути разговор? – продължи да се смее тя. 
-    Вижда се. От хеликоптер се вижда! – упорствах аз. 
-   Ако не се вижда от сателит, не се брои – тя спря и аз заедно с нея. – Пешо? – размаха Алекс ръка пред очите ми. – Търси си колата, какво гледаш? 

Тръснах глава. Наистина, май бях препил здраво. Затътрих се по улицата към колата и телефонът ми избръмча. „Сега пък какво?“ мина ми през ума и извадих машинката. 

Там се мъдреше SMS от Алекс:

„Довечера, на паркинга на 31вия километър“