Глава 21

            Когато отворих очи, напускайки видението, Виктория тъкмо казваше нещо. Беше прекъсната от рязкото ми поемане на дъх, когато мисълта за леля ми и за плановете на Лидера изпълни съзнанието ми. Измести с трясък всичко от там. Виктория млъкна в средата на изречението си.

            -Видение? – попита ме тя, сивите й очи проблеснаха тревожно.

            Сърцето ми се разтуптя.

            -Трябва да спася леля ми! – скочих от ръба на леглото на Виктория и погледнах към учудената жена – господи, защо не се досетих? Оставили са я само защото не им бях враг!!

            Паниката изпълни душата ми като приливна вълна, също като жегата на Лидера и за момент усетих как за малко да изпусна нишката на контрола над нервите си. Преди да се усетя, дишах тежко и не можех да затворя очите си, да примигна въобще.

            Виктория се озова до мен за части от секундата.

            -Успокой се – гласът й прозвуча далечно и глухо за замъгленото ми съзнание – ще я спасим. Веднага тръгваме натам, с хеликоптера.

            За мой ужас не знаех дали видението ми беше от през нощта или от сутринта, тъй като не бях видял прозорците в стаята на Лидера, а той винаги беше в леглото си, независимо от времето на деня.

            Виктория тръгна през стаята си и аз я последвах, опитвайки се да дишам спокойно и да се уверявам, че имаме време, че виденията с Лидера бяха предварителни. Но едно ме тормозеше – предпоследното видение, онова, когато с Виктория бяхме избягали от залата за пресконференции. То далеч не беше предварително, то беше след като... след като бяхме избягали.

            Ами ако и това беше такова? Ако в момента Лидерът бе изпратил войските си да отведат леля ми?

            -Всички да се съберат! – извика Виктория в коридора, още докато слизаше на стълбите надолу. Гласът й беше твърд и заповеднически и екипът на Червената змия реагира мигновено. За пет минути всички членове бяха в хола, объркани от незнанието.

            Светлин и Георги гледаха към Виктория със смесени чувства, даже и малко неверие, но останалите бяха сериозни и готови за работа.

            Извадих телефона си и трескаво набрах номера на леля ми, докато Виктория обясняваше на екипа какво се случва.

            Тя вдигна веднага.

            -Кажи, Стани, какво има толкова късно? – попита тя. Гласът й не беше сънен, въпреки че знаех много добре, че тя обичаше да си ляга рано и със сигурност я будех. Сърцето ми продължаваше да препуска, неукротимо, но си наложих да звуча колкото се може по-спокоен.

            -Искам да напуснеш селото, веднага. Има ли автобуси, кола, нещо, което да те отведе оттам? – попитах я.

            Тя млъкна за секунда.

            -Не, Стани, не и по това време – отвърна ми, като аз вече знаех какво ще ми каже.

            -Добре, поне се махни от къщата. Вземи телефона си, скрий се в гората...

            Стреснато осъзнах, че както ние можехме да я проследим и намерим по сигнала на телефона й, така можеше и Лидерът. Погледнах с паника към Теодор.

            -Те ще я намерят по сигнала на телефона й! – казах уплашено на хакера – можеш ли да направиш нещо? Някак да го заглушиш или...

            ­Той тъкмо бе отворил компютъра си.

            -Не могат да я намерят с такава точност, Стан. Но най-добре да го изключи.

            -А ние как ще я намерим?

            -Ще й изпратя скрито съобщение къде да отиде – каза ми той – довери ми се. Затворете телефона.

            -Лельо... моля те... слушай ме – казах аз, уплашен да не би да подслушват разговора ни. Теодор ми кимна.

            -Затвори телефона – каза ми той.

            -Стани...

            Затворих й, дишайки тежко и стиснах телефона в ръката си. Пръстите ми трепереха. Не можех да позволя още някой да пострада от моите грешки, не можех да позволя да се издъня за пореден път.

            -Тръгваме – каза Виктория – Теди, Светлин и Ясен с нас. Стефани и Георги остават тук.

            Всички кимнаха. Забелязах, че никой не се беше облякъл за излизане.

            -Преоблечи се – рязко ми изкомандва Виктория – имаме една минута. Не можеш да тръгнеш по халата.

            Загледах я, но нямах време да споря с нея, затова хукнах нагоре по стълбите. Разбира се, че можех да тръгна с халата! Защо да не можех? Облякох кожените дрехи, които те ми бяха дали за по-малко от 30 секунди и се втурнах отново долу. Всички вече бяха готови да тръгват. Втурнах се навън от къщата и всички ме последваха.

            -Ти ще шофираш – каза ми рязко Виктория – Теди, опитай се да разбереш подробности! Тръгнали ли са вече, къде се намират?

            Хакерът се метна на задната седалка на колата, все така с лаптопа си, а Виктория седна до мен. Ясен и Светлин се сместиха от двете страни на Теодор, а аз не можех да чакам всички да са се настанили удобно, преди да запаля двигателя и да форсирам синия Ситроен по спокойната улица.

            -Изпрати ли съобщение на леля ми? – попитах стегнато, докато ускорявах по извънградския път. Отивахме да вземем хеликоптера, който бе скрит на друго място след компрометирането на базата ни, но все пак не далеч. 30-тте минути, които обаче имахме до там с кола щяха да строшат нервите ми на парчета.

            -Да. И тя отговори.

            -Къде я изпрати?

            -Пратих й маршрут. Казах й също така да извади сим картата, затова вече няма да можем да се свържем с нея.

            -Господи... – тихо възкликнах. Лидерът. Този долен, подъл, мръсен убиец!

            След дълги, агонизиращи 20 минути пристигнахме близо до хеликоптера. Теодор ни беше уведомил, че следи хората на Лидера и ми беше казал, че имаме големи шансове да стигнем преди тях. Качихме се на хеликоптера, без почти да си кажем и дума, и когато отлетяхме от земята, Теодор ми подаде малката радиостанция.

            -Трябва да държим връзка, ако се разделим – каза ми хакерът. Ръцете ми продължаваха да треперят и ми беше малко трудно да пъхна устройството в ухото си, но се справих. Леля ми не можеше да стане жертва на Лидера. Нямаше да позволя той да й стори каквото и да било, дали да я отвлече или по погрешка убие, никога нямаше да го позволя.

            Докато пътувахме си позволих да затворя очи и да се опитам да се съсредоточа, за да успея да вляза в главата на Лидера отново. Само че този път не се получи и добре си дадох сметка, че тези видения не бяха подвластни на моята воля. Въпреки това не исках да спирам да се опитвам, изпадайки в пълна медитация. Но умът ми си остана празен, а аз си останах в хеликоптера.

            -Всичко ще бъде наред – прозвуча гласът на Теди в слушалката ми. Отворих очи и срещнах поглед с кафявите очи на хакера. Той все още държеше лаптопа си, отворен в скута, и ми се усмихна леко. Кимна ми и аз стиснах очи.

            Сърцето ми щеше да се предаде от всичката болка и стрес и не след дълго напълно бях загубил медитативното състояние на ума си. Не можех да се отърся от мисълта за леля ми и как трябваше да спра това. Този безкраен кошмар.

            Кацнахме недалеч от една гора – никога не бях идвал тук и красотата на българската природа и на планините напред не успя да ме впечатли. Не и сега. Теодор ни поведе през гората, като оставихме Виктория при хеликоптера, за да е на разположение и готова да ни отведе.

            Нямах идея дали леля ми ще е стигнала до мястото на срещата, което Теди й беше изпратил, но не можехме да я оставим проследима, затова и ние трябваше да страдаме от това. Наклонът в гората и стресът се отразяваха на дишането ми и не след дълго изкачване покрай клони и храсти, по неутъпкана пътека, започнах да се затруднявам.

            -Добре ли си, пич? – попита ме Ясен. За моя изненада той все още беше със слънчевите си очила, но този път носеше пушка през рамото си. Светлин също бе въоръжен, а Теодор ни водеше с лаптопа си напред по предварително начертан маршрут на екрана му.

            -Да – казах му – всичко е наред... Не съм във форма, това е.

            Чувах далечен звук от хеликоптер, който бързо се усилваше и аз вдигнах очи към черното небе и ясните звезди, които никога не се виждаха в София. Два хеликоптера прелетяха с оглушителен шум ниско над върховете на дърветата и сърцето ми замря.

            -Те са тук – казах напрегнат.

            -Хайде, богаташче. Малко остана – повика ме Теодор, няколко стъпки по-напред от мен. Зарязах мисълта за хеликоптерите и отново поех по пътя. Тримата стигнахме до оказаното място, прикривайки се в сенките на дърветата.

            Беше възвишение на ръба на пропаст, което гледаше към впечатляваща гледка на планинските хребети напред от нас. Те бяха потънали в нощната тъмнина, осветявани магически от пълнолунието над главите ни. Вече целият бях потен и изтощен от изкачването и неутъпканата планинска пътека.

            Въздухът хапеше дишането ми и аз се взирах напред, но не виждах и следа от леля ми. Нямах никаква представа къде се намира селото и колко време ще й отнеме да дойде до тук и дали въобще нямаше да се изгуби из горите.

            -Спокойно, тя има карта – каза Теодор, сякаш прочел мислите ми – няма да се загуби, но може би ще трябва да я почакаме.

            -Не мога да чакам – изсъсках през стиснати зъби. Хакерът ме погледна кротко.

            -Само десетина минути.

            -Искам да тръгна да я търся. В коя посока е селото?

            -Не е добра идея – каза Теодор – ще се загубиш и ще създадеш повече неприятности, отколкото ще помогнеш. Леля ти не е глупава жена, ще се оправи и ще дойде. Довери се на способностите й.

            Аз се доверявах на способностите й, но се опасявах, че Лидерът може да я намери по пътя към нас и тя никога да не дойде. Стискайки челюст, закрих лицето си с ръце. Трябваше да разбера дали Лидерът знае точното й местоположение, но отново не можех да се озова в главата му.

            След около пет минути чакане, вече не издържах.

            -О, имаме проблем – каза Теодор и аз настръхнах целия.

            -Какво, по дяволите?! – изръмжах му. Сърцето ми биеше оглушително и за момент почувствах как губя и този път. Не, не можех да го позволя! Нямаше да му го позволя!!

            -Той не е изпратил само няколко човека – каза Теодор – изпратил е поне 20 човека... и сега обкръжават гората. Не мога да разбера точно къде се намират, но според мен ще обявят щателно...

            -Ти нищо не можеш ли да направиш?! – избухнах му.

            -Няма какво да направя. Не мога да знам точно къде се намира леля ти. Знам, че засега са далеч от маршрута, който й изпратих и се надяваме, че вече е тръгнала по него и скоро ще е тук... само че не знам как ще се измъкнем.

            Стиснах юмруци и без да мога повече да чакам, грабнах лаптопа от ръцете на програмиста и се втренчих в картата на показ. Маршрутът, водещ до тук, започваше от селото на леля ми. Тя можеше да е навсякъде по тази криволичеща червена линия. Навсякъде из гората, напълно беззащитна.

            -Хей, какво по... – тръгна да казва хакерът, но аз вече бях хукнал покрай дърветата.

            Въпреки изтощението на тялото ми, краката ми щяха да издържах бягането. Бяха длъжни, аз бях длъжен да издържа на това. Надявах се да следвам маршрута сигурно и забелязах, че лаптопът отбелязва моята позиция върху линията на пътя. И се движех засега добре, по пътя, по който се надявах някъде да срещна леля ми.

            На две места се подхлъзнах на мокри листа или мъх и паднах, но след това побързах да стана и да се хвърля напред. След около десет минути трескаво пресичане на гората, се спрях до едно дърво, неспособен да продължа повече, заради липсата на въздух. Подпрях ръка на хладния ствол на дървото и наведох глава, като така черната ми коса падна пред очите ми. Усещах потта да се стича навсякъде по тялото ми.

            Осъзнах, че не усещам нежната и спокойна горска тишина. Тя беше нарушавана от далечни гласове, при което целият изтръпнах и инстинктивно допрях гръб до дървото.

            Чувах стъпките, макар и тихи, и гласовете, макар и приглушени и затиснах устата си с ръка, тъй като дишането ми все още не се беше нормализирало.

            -...няма да е доволен – тъкмо казваше гърлен мъжки глас.       

            -Едно не разбирам, Павка – прозвуча друг, по-ясно. Приближаваха се до мен – как е разбрала, че ще дойдем?

            -Нямам идея. Може би Лидерът й е казал, за да му е по-забавно. Няма да се учудя той да създава война със себе си.

            Другият се засмя, а аз настръхнах. Такива мисли ли се въртяха сред подчинените му – че никой не можеше да се противопостави на Лидера, затова той сам си създава интриги?

            Двамата бяха съвсем близо до мен и най-вероятно скоро щяха да ме усетят. Виктория ми беше дала пистолет, който бях закачил на кобур на колана си. Внимателно откопчах малкото коланче, което пазеше пистолета да не падне, и се ослушах. Те тъкмо се смееха приглушено и се примолих да не бяха чули тихото изщракване. Пистолетът бе в ръката ми.

            Притаих дъх – молех се да не се налага да стрелям по тях, защото нямах представа как да го направя. Знаех на теория, но никога не бях стрелял по живо същество. Никога.

            Те млъкнаха за момент и аз преглътнах от ужас, но тогава дочух още едни стъпки и нечие задъхано дишане. С паника обърнах глава в посоката, откъдето го чувах, и видях в тъмнината между дърветата познат силует. Нямаше как да го сбъркам, тази издължена, елегантна фигура и къса до врата коса.

            Леля ми.

            Господи, не.

            -Стой на място! – извика заплашително единият от мъжете. Леля ми се закова на място до едно дърво. Без да виждам мъжете знаех, че оръжията им са центрирали леля ми. Сърцето ми се разкъса от ужас, но не смеех да помръдна и да не се издам. Трябваше някак да ги премахна. Трябваше.

            Те минаха покрай моето дърво и тръгнаха към леля ми, скривайки я от погледа ми, но откривайки ми гърбовете си. Вдигнах бавно пистолета с трепереща ръка.

            -Кои сте вие? – каза леля ми. Въпреки че беше уплашена, гласът й прозвуча висш и спокоен.

            -Не мърдай, жено.

            Тя обаче не ги послуша и хукна да бяга обратно, при което те хукнаха след нея. Произведоха към небето един-два изстрела, а аз хукнах след тях. Сърцето ми не издържаше на ужаса.

            Единият от тях бързо я настигна, хвана я за ръката грубо и я дръпна към себе си, при което тя изпъшка. Другият мъж застана настрани и започна да се хили.

            -Пусни ме! – изръмжа му тя. Той изкриви ръката й и тя изстена болезнено. Не можех да позволя това да продължава.

            Мъжът прибра пистолета на колана си, за да може да я хване с две ръце, докато другият я държеше на мушката от около два метра и я осветяваше с фенер. Взорът ми се размазваше.

            Без да се усетя, сякаш по някакъв странен инстинкт, пръстът ми освободи предпазителя на оръжието, а ръката ми се премести към втория нападател и показалецът ми натисна спусъка. Изстрелът от оръжието ми беше прекалено оглушителен.