Листенца от рая


"Cur Moriatur Homo Cui Salvia Crescit in Horto?"
"Why should a man die in whose garden grows sage?"

- Хей, момче добре ли си?...
- Ще се оправи...    
Добре съм, добре съм... опитвах се да говоря, но само мърдах устни. Добре съм, всичко ме боли, но съм добре. Някой режеше смачканата ламарина на колата. Щом болеше имаше надежда. Отново заспах.

Когато се събудих не знаех нито къде съм, нито кой съм. Лявата ми ръка беше счупена.

Минаха няколко дни преди разпокъсаните ми спомените да започнат да се връщат.

Бяхме катастрфирали. 

***

Прибрах се. Mислех, че всичко ще се оправи. Малка злополука, след която щяхме отново да се съберем, но мина седмица, а все още не можех да видя момчетата.

Нямах представа какво беше станало с тях. Дали бяха добре? Звънях, но никой не отговаряше. Вече бях достатъчно здрав, за да бъда притеснен.

- Как е ръката?

- Ааа... ъ-ъ, добре... - махнах, сякаш беше нещо дребно.

Еми беше чудо тези дни. Едва сега си дадох сметка колко съм щастлив, че живее в съседната стая. Еми беше на деветнадесет. През деня продаваше чай в „Магазинче за време и чай", а вечер... вечер беше прекрасна компания. Разбира се откакто бях вкъщи. Обичах да съм сам, но сега бях истински благодарен, че не съм.

- Мисля че снощи крещя на сън.
- Наистина? Какво? Ти как разбра? - изненадах се искрено.
- Не знам... викаше...
Напоследък сънувах всяка вечер. Кошмари. Не бях разказал още на никой. Не че можех да разкажа - събудех ли се всичко изчезваше. Оставаше само неопределеното чувство за неприятно събитие. Любопитно e как можем да помним чувствата много по-добре от фактите. Бях станал доста неспокоен.
- Сънува ли нещо?
- Сигурно... не помня...

Еми ми подаде чаша чай и се усмихна.

- Какво е? - любопитно погледнах в чашата.

- Градински е.

Присъствието и винаги ме успокояваше. Отпих няколко глътки, отпуснах се и в съзнанието ми неочаквано изплуваха парченца от снощният сън.
- Сънувах Дани...
- Какво? - Еми се обърна изненадана.
- Сега си спомних... сънувах Дани... Беше сам в някаква гора... викаше... беше се изгубил...
Замислих се. Какво ли наистина ставаше с това момче?
- Може би трябва да му се обадиш?
- Опитвах... - спрях да разказвам, но картината продължаваше да се изчиства в главата ми, онова, което толкова вечери подред бях сънувал и бях забравял... Даниел се луташе сам... викаше безпомощен... викаше мен и Миро. Дали го бяхме изоставили?

***
Ръката ми се оправи, но главата не. Нещата изглеждаха странно. Уж същите, но не съвсем. Нещо се беше променило. Аз?
Септември мина неусетно. Сънищата ставаха все по-мъчителни. Вечер ме обземаше необяснима тревожност, сякаш щеше да се случи нещо. Нощите станаха по-дълги. Застудя. Все още не знаех нищо за Дани и Миро. Искаше ми се първо да се справя с тази моя нервност и тогава да ги търся... човек не може да изчезне просто така, нали?

***

Октомври започна мрачен. Имаше си свой чар.

Беше студено и празно. Така е след лятото. Трябваше пак да започна нормалния си живот, но не знаех как. Първата ми година в университета. Струваше ми се толкова чуждо, не беше от моя свят. С настъпването на есента дойде време за ново потъване. Имаше състояния, с които знаех, че не трябва да се боря. Също като плуването - можех само да се отпусна и да продължа да се движа, за да изплувам. Поех въздух. След снощния дъжд беше чиста хладна утрин. Харесвах мрачното небе над София. Отиваше й да бъде студена и мокра. Вече не ми беше неприятно. Бях се научил.

Точно тогава се случи за пръв път. Започна като монотонно жужене, което имаше своя мелодия. Отначало тихо, нежно. После започна да се извива... издигаше се, снижаваше се и се въртеше. Само за миг цялото оживление на площада се превърна във фон, едноцветен и безсмислен. Не можех да избягам от вълната, люлеех се, въртях  се, докато накрая не изпитах такава слабост, че седнах.
Някакво момиченце стоеше под върбата до мен. Гледаше ме съсредоточено и се усмихваше, после изтича на някъде. Седях, без да разбирам какво става с мен. Хората се бяха превърнали в цветни петна. Чувах как наоколо играят деца. Не ги виждах. Необяснимо, звукът от гласовете им беше станал много отчетлив. Студена пот изби по цялото ми тяло. Обзе ме неописуема паника. Имаше ли някой зад мен? Обърнах се - нямаше никой. Сърцето ми биеше бясно... 
Обърнах се пак. Крайчеца на бяла дреха се плъзна покрай лявото ми рамо и изчезна. Причерня ми.
Когато се събудих над мен имаше тълпа. Някой ме буташе по рамото.
- Напил се е...
- Може да му е прилошало нещо!
- Ама повикайте лекар!
Започнах да се изправям. Бях изтощен, но някак облекчен. Една жена ми подаде ръка.
- Добре ли си? Какво стана?
- Не знам... нещо ми се замая.
Хората започнаха да се разотиват.
- Искаш ли да отидем до някоя болница?
- Не, няма нужда... всичко е наред.
Жената ме погледна изпитателно...
- Не си сам, момче, не си сам... ей тук ще ти оставя водичка... хайде, със здраве.
Едва успях да и махна за довиждане. Не бях сам. Полудявах.
Прибрах се вкъщи.
Следващите два дена всичко беше наред. Не измислих обяснение за припадъка, но с течение на времето забравих и случката все по малко ме тревожеше.
Докато... в края на седмицата всичко отново се повтори. Тогава разказах на Светльо, момчето, което живеше с мен и Еми. Той винаги разсъждаваше трезво.
- Хм, може би е заради катастрофата? Иди на лекар!

***

 Не че имам предразсъдъци, но идеята да отида на психотерапевт ме караше да се чувствам необичайно подтискащо, като човек, който е... болен.
- Здравейте, аз съм Бранимир имахме среща и...

- Да, здравей... заповядай...

Възможно ли е лицата на хората да говорят толкова много за техните притежатели? Може би си въобразявах. Подпухнало лице, бръчки, уста с увиснали ъгълчета, опит за усмивка. Студени очи, перверзни по ужасно грозен начин. Беше любезен. Имаше нещо внимателно, прецизно и кастрирано в движенията му. Знаех защо е започнал да се занимава с това. Знаех до къде можеше да ме отведе. Може би прекалявах, но... лицата не лъжат.

Излегнах се на стола. Беше тъмно.
- Притесняваш ли се?
- Не... да, малко... малко съм нервен.

- Няма нищо страшно! Започваме, аз ще броя бавно от пет до едно. Искам с всяко число да опиташ да се отпускаш... пет... четири... три... две... едно... Кажи ми какво виждаш?

Мислех че трябва да съм в нещо като транс, но останах в съзнание. Това ли беше? Може би така изглежда отвътре. Сетих се че със сънуването е същото - не знаеш докато не се събудиш.

- Виждам нощ... луна... поляна, някъде. Непознато ми е... започна пътешествие навътре... - Не знам колко продължи. Събудих се. Бях ли разказал нещо?
- Спокойно! Имаш интересни асоциации, но за тях ще говорим следващия път. Трябва да направим някои тестове. Сега заради тревожността и безсънието... може би не е лошо да вземеш това...

Той ми подаде рецепта. Trittico. Благодарих му и си тръгнах.

Когато излязох на улицата смачках листчето.
Следващ път? Идеята не ми хареса.
Нещо се случваше с мен. Не знаех какво, но знаех, че този човек нямаше да ми помогне.

***

-  Ще правя чай, искаш ли?

Еми беше много мила с мен.

- Искам.

Тя отвори едно бурканче и изсипа няколко лъжици във водата. Не й обръщах вниманието, което заслужаваше и в моменти като този се упреквах.

Докато сипваше в чашите, ме погледна загрижено.

-  Какво става с теб?

Толкова ли ми личеше или бях забравил колко е умна?

- Не знам.

- Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? Светльо каза, че...

- Не знам, Еми, прилоша ми...

- Може да ти е паднало кръвното? - тя ме погледна загрижено, но по начин, който ме накара да се замисля, че има и по добри предположения.

- Може.

Какво да и разкажа? Че съм на път да повярвам в призраци? Имах нужда от помощ, но не от нейната. Вярвах, че сънищата ми са парченца от една история и бях сигурен, че трябва да открия Дани и Миро за да я сглобя.

- Хубав чай.

***
- Знаеш ли как мога да намеря Дани?

След неуспешните опити да му се обадя единственото, което ми оставаше, бе да потърся общите ни познати. Не беше трудно - учехме в едно училище. Трябваше само да открия някой от неговия клас.

- Защо ти е?
- Искам да видя как е.
- Няма го.
- Как така го няма?
- В болница е. Не знаеш ли? По-добре не се занимавай.
- Какво му е?
- Съвсем е изперкал. Не може и дума да ти каже... по добре не ходи. Освен това брат му мисли, че ти си виновен за всичко и ако те срещне...
- Къде, в коя болница?
- ... ъъъъ, не помня... виж не искам да се меся във вашите работи, но по добре остави човека... хайде, аз трябва да влизам...

- Да, добре...

Тръгнах си разтревожен и объркан. Без съмнение трябваше да открия Дани.

Следващите дни разпитах всичките. Болницата беше психодиспансер. Отидох да го видя.

- Дани...

Дани стоеше на леглото си, гледаше в краката ми и се поклащаше ритмично.

Аз седях срещу него. Опитвах се да хвана погледа му.

- Дани...

Не знаех какво да кажа. През лицето му премина сянка на съзнание, сякаш името му беше познато от някъде, после се разсея. Стана ми мъчно. Не ме помнеше... мисля, че дори себе си не помнеше. Тъпо и празно.

Не беше способен да ми разкаже каквото и да било.

- На успокоителни е  - уточни сестрата, която влезе в стаята - малко е замаян, но поне е спокоен.

Наистина беше спокоен, виждах тяло, което дишаше, хранеше се, спеше, тяло в което нямаше кой да се безпокои. От Даниел, който познавах, не бе останало нищо. Не беше тук. Може би бе останал някъде другаде?

С тази мисъл сънят, който толкова често ме измъчваше започна да придобива смисъл.

Сега беше ред на Миро...

***
Беше сменил номера и квартирата си. Никой не го беше виждал. Отне ми седмици, за да открия таванската стая, в която живееше.
- Кой е?
- Бранко.
- Какво искаш?

- Исках да се видим - не очаквах такова посрещане. - Хайде, така ли ще си говорим?

Пропусках ли нещо? Звучеше изплашен.

Вратата се открехна и главата на Миро се подаде, рошава и брадясала.

- Сам ли си? - червените му хлътнали очи подозрително обходиха коридора.

- Не бе, идвам с цял отряд... - по средата на изречението ръката му ме издърпа вътре и светкавично заключи вратата.

Не можех да повярвам. Мирослав застана пред мен, слаб, подивял, трескав. Едната му ръка притеснено опипваше капака на страничния си джоб, а лицето му се беше изкривило в гримасата на човек, който непрекъснато хапе вътрешната част на устните си.

- Кажи сега за какво си дошъл! - питаше ме а в същото време гледаше някъде в страни... сякаш обмисляше нещо.

- Защо не ми се обади след?...

Преди да довърша въпроса си, той се обърна и неочаквано се запъти към кухнята. Последвах го.

Мълчаливо пусна кафе машината. Беше някак странен и настръхнал. Не смеех да кажа нищо.

- Защо, защо... имам труден период, реших, че е е най-добре да не занимавам никой с проблемите си.

- Мога ли да помогна с нещо? - "трудният му период" личеше отдалече и сега повече от всичко исках да знам какво го беше предизвикало.

- Не, не можеш... трябва сам... сам - говореше с гръб към мен, но усещах че го дразня.

- Аз... всъщност дойдох да видя как си и... да те питам... - за момент се смутих, той не искаше да говори, а аз продължавах да задавам въпроси, - ...имам някакви празнини за онази вечер... не мога да си спомня...

Вероятно не беше подходящия момент да започвам, но наистина бях дошъл за това. Последва кратка пауза, след която той изсъска:

- Какво да си спомниш? Аз не искам да си спомням!

- Знам, че беше ужасно... ама...

- Не искам да говоря, не разбираш ли!... - изкрещя Миро.

Не разбирах. Как можех да разбера?

- Виж, не искам да си спомням - гласът му стана мек. - По-добре ме остави.

Въпросите ми явно го измъчваха. Огледах се, трябваше да си вървя, а дори не бях успял да науча какво го тревожеше.

- Добре, все едно не съм питал. - печелех време, с надеждата да го накарам да се отпусне. Знаех, че ако го притисна ще ме изгони преди да успея да разбера нещо.

- Искаш ли кафе? - той извади каничката от машината и взе чаша.

- Искам, да.

Докато ми подаваше чашата ръката му така се разтрепера, че течността почти се разля.

- Да го еб... дръж! -  той раздразнено остави кафето на кухненския плот.

Нямаше как да скрие. Дали се беше пристрастил към нещо и сега се опитваше да се откаже или не можеше да намери? Не го попитах. Трябваше да измисля безобидна тема за разговор. Огледах стаята с идеята да се хвана за нещо. Беше малка, ужасно мръсна и разхвърляна. Можеше да се обхване лесно с поглед. На вратата беше залепен плакат с голямо пламтящо око, отгоре висеше индианска паяжина за сънища. Типично. Препълнен пепелник на шкафа с книги и много празни чаши. Безпорядъка беше обичаен за него, но сега ми се стори повече. На леглото му бяха нахвърляни книги - митологии, символи, талисмани. Интересен подбор. Замислих се - щом книгите все още го вълнуват, значи нещата не са толкова зле.

- Имаш ли цигара?

Подадох му кутията. Той си взе, седна на леглото и хвана главата в ръцете си, сякаш искаше да я събере.

- Извинявай... не съм на себе си... всичко започна от онази вечер. Видя ли какво е станало с Дани?

- Да...

- Чувствам се ужасно виновен... непрекъснато я виждам... появява се навсякъде... гледа ме и се усмихва... подлудява ме... вече не мога да говоря с хората нормално.

- Какво виждаш?

Миро ме погледна студено, присви очи сякаш преценяваше нещо.

- Не си спомняш, нали? Не си спомняш какво се случи.

Поклатих глава. Малкото ми спомени бяха толкова разпокъсани, че не можех да ги свържа.
Той отново се замисли, после стана, запали цигарата и без да ме поглежда отвори вратата. Беше време да си ходя. Станах мълчешком.

- По-добре... по-добре, че не помниш... не трябва да ти разказвам, нека известно време да не се виждаме.

Е, това беше.

Тръгнах си.

В мига, в който вратата се затвори зад мен неочаквано си спомних момиченцето... онова, което се усмихваше малко преди да загубя съзнание... 

***
Докато се прибирах в главата ми се раждаха най-различни теории, преплитаха се, опровергаваха се, свързваха се по невероятни начини.
Какво имаше предвид Миро? Какво виждаше? Какво беше сгрешил, че се чувстваше виновен? Нея ли виждаше? Защо се катастрофирахме? Дали не се е опитвал да избегне някой? Имах повече въпроси отколкото отговори.

Слизах бавно надолу по стълбите. Въпросите бяха добро начало... В джоба на якето си държах метално левче и го въртях между пръстите си. Помагаше да се концентрирам.

Метрото беше празно. Бяха пуснали Ения. Сюреалистично. Тази нощ всичко изглеждаше сюреалистично. Влак под земята... като влак за някъде... другаде.

Чух свистенето на мотриса... тук долу винаги идваха с бучене и вятър... не беше в моята посока. Спря.

Беше безумно тихо. Чуваше се единствено пращене като от кабел с високо напрежение. Жужене. Вагоните рязко отвориха врати и шума отекна в празното. Звуците отново бяха станали ясни и отчетливи.

Тогава я видях. Седеше и се усмихваше.

Тиха, красива, безплътна, без време...

Една възрастна жена се доближи до мен...
- Дай да ти гледам...
Дръпнах се изненадан и изплашен, тя остана на мястото си и поклати глава.

Когато отново върнах погледа си магията беше изчезнала. Същото момиче излизаше от мотрисата заедно с майка си, съвсем обикновено. Въображението ми играеше лоши шеги. Изпратих ги с поглед. На какво беше способен умът ми! Понякога се плашех от това.

- Не е добре, не е добре човек да ходи сам по нощите... пътищата се разплитат и водят на други места - старицата все още стоеше до мен и ме гледаше.

Побиха ме тръпки... Това, което каза, прозвуча зловещо. Като някаква заплаха. Извадих левчето от джба си и й го дадох, за да ме остави на мира.

- Не искам нищо да ми казваш.

Тя го взе, измърмори нещо, пак поклати глава и се отдалечи.

Дойде моят влак. Последният. Качих се, седнах и зарових лице в ръцете си. Главата ми отново бе започнала да бучи. Не исках да виждам нищо повече. Нищо и никой! Облегнах се и едва сега усетих колко съм изморен.

От другата страна на стъклото се виждаха металните седалки... беше толкова празно... Вратите рязко се затвориха и ехото повтори звука няколко пъти. Влакът бавно потегли...
И отново... същото момиче! Седеше, сякаш чакаше нещо... босите й крака се поклащаха безгрижно.
Какво чакаше? Това беше последната мотриса. Този път не грешах.
Гледаше някъде настрани... докато минавах, усмихнатото и лице и се извърна към мен. Устните се разтвориха. Не чух звук, но съвсем ясно разбрах какво казва.
- Ела...
Извърнах глава след нея. За миг. После започна тунела.

***
Следващите седмици това продължи да се повтаря... първо жужене, после звуците ставаха необичайно ясни... Усещах как започвам да полудявам. Постепенно хората се отдръпнаха. Или аз се отдръпнах? Нямах контрол над себе си. Карах се с всички. 

Исках да ме оставят сам. Да ме освободят от излишните си думи. Исках да се върна при източника си... Накрая успях и в деня, в който останах сам, усетих колко съм празен. Всичко загуби смисъл. Усетих дъното.

Знаех как да построя нова система, но за какво... Спрях да излизам. Спрях да говоря. Спрях да се храня.

Една вечер Еми се появи на вратата ми. Лежах на пода. Видях че от известно време ме наблюдава и това ме дразнеше.
- Какво? - попитах троснато, за да я накарам да си тръгне.
Тя не каза нищо и за моя зиненада влезе. Седна, кръстоса крака и мълча още известно време. После прошепна.
- Време ти е да поплуваш!
Еми... даа тя винаги знаеше какво да каже. Беше права! Време беше да поплувам, но... не толкова бързо, не сега. Усмихнах и се уморено.
Тя се усмихна, но за секунда. После лицето и отново върна сериозното си изражение.
- Помниш ли къде ходихте... онази вечер, в края на август?
- Не.
Тя се вторачи в мен. Черните и очи блестяха в тъмното като мъниста. За пръв път я виждах такава. Еми... която винаги беше толкова мила, сега изглеждаше различна. Имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше и говореше.
- Мисля, че знам какво се случва с теб!
Шепнеше. Гласът и беше променен. Все още нежен и мек, но някак си пресипнал. Настръхнах.
- Еми... плашиш ме...
- Плаша ли те? - тя се усмихна лукаво. Явно се забавляваше и това ме притесни още повече.
- А това плаши ли те? - дрехите и леко изшумоляха и от раменете и се разтвориха огромни, красиви, гарваново черни крила. После отново се прибраха.
Сънувах или халюцинирах. Все едно, вече започнах да свиквам.
- Спомняш ли си онази нощ. Било е пълнолуние. Къде ходихте?
- Не помня...
- Минали сте от някъде, където не е трябвало да минавате. Оплели сте се.
- Какво?

- Оплели сте се в нишките на равновесието.
- Какво? - всичко звучеше толкова налудничаво, че можех единствено да повторя въпроса си.
- Ето... - тя вдигна ръка във въздуха, сякаш наистина държеше нещо, тогава видях как нишката проблясна на лунната светлина. После я видях навсякъде около себе си. Тънка като паяжина...

Цялата ми представа за света рухна.

- Знаеш ли, че непрекъснато виждам...

- Да... знам! Видях я... Сигурно е вила. Дано да е вила.

- Какво?

Тя не каза нищо.

- Еми, Еми... всичко така се е объркало... Не мога да си спомня какво стана онази вечер. Мисля, че полудявам... Казах ли ти какво е станало с Даниел

- Дани не е могъл да си тръгне. Изгубил се е.

Всичко беше... звучеше толкова налудничаво и за пръв път толкова логично и свързано.

- Знам, че съм забравил нещо много важно. Понякога сякаш съм на крачка от това да си спомня... но никога не успявам...

- Върни се там откъдето е започнало всичко, за да разплетеш нишката.

Да се върна там? Къде там? В гората, която сънувах?

- А... Миро... - тя направи кратка пауза... - Може би не е зле да го посетиш тази вечер.

- Да. Трябва да го видя... трябва... да...да...

Събудих се потен и треперещ. Бях сам.

Трябваше да видя Мирослав...  беше сън, но не можех да избягам от усещането, че нещо ужасно се случваше с него.

***

"Neque porro quisquam est qui dolorem ipsum quia dolor sit amet, consectetur, adipisci velit..."

"There is no one who loves pain itself, who seeks after it and wants to have it, simply because it is pain..."

Таксито ме остави до университета. Беше два след полунощ.
Огледах се. Тъмните силуети на сградите изглеждаха подтискащо студени и нечовешки.
След две преки по "Шипка", завих по малка уличка... Бързах. Някъде тук трябваше да е входа. Не помнех номера, но помнех как изглежда... някъде тук... някъде тук... изведнъж осъзнах, че улицата не е същата... не знаех къде съм... затичах се... после пак... винаги излизах на различно място... Седнах безпомощен на тротоара. След полунощ... време, когато пътищата се разплитат и водят на другаде... Нямаше да мога да го намеря.

Някъде над мен се чу врана. Погледнах голите клони на дървото, които зловещо се поклащаха над мен. Бях идиот. Заради някакъв сън...
Птицата изграчи отново и кацна на улицата.
Еми?
Изправих се бавно.
Враната полетя и аз тръгнах след нея.
След две преки стоях пред входа. Бях сигурен, че съм минал оттук поне десет пъти. Номер 54.
В мига, в който ме лъхна студеният и влажен въздух на входа, осъзнах, че нямах план. Защо го будех посреднощ? Още повече, че преди седмица каза, че не иска посетители. Беше ли нахално? Сигурно.

Стигнах до таванската стая на Миро. Вратата беше отворена...
През цялото време си представях как ще звънна. Първо веднъж, после още няколко пъти настоятелно и как след това Мирослав ще излезе рошав и вбесен и ще ме напсува, и аз щях да си тръгна успокоен, че тъпото копеле е живо и здраво.

Сега, когато вратата зееше отворена, не бях подготвен. Поседях минута, опитвайки се да чуя нещо, но единственото, което чувах, бе бясното биене на сърцето ми. Престанах да мисля и влязох.

В стаята беше пусто и все така разхвърляно.
Предпазливо направих още няколко крачки навътре... беше по-тъмно отколкото предполагах.
- За какво си дошъл? - едва сега видях  Миро, който седеше на прозореца и пушеше.
Звучеше странно спокоен.
- Исках да те видя... сънувах нещо... сигурно полудявам.
- Не трябваше да идваш...
Постепенно започнах да различавам нещата. Той остави цигарата си. Бавно изпусна облак дим и за мой ужас видях как в ръката му проблясна нож.
Навитите ръкави откриваха ръцете му. Резки и черни вадички? Кръв? Беше се нарязал.

- Какво правиш? - бях ужасен от това което ставаше, бях ужасен от мисълта, че искам да го спра.

Той подпря ръка на коляното си, уверено прокара острието на ножа и направи още една резка. Пред мен... сякаш ме нямаше. После се усмихна цинично.
- Освобождавам се.
Сладката свобода на рушенето, вечен глад, извратен, изкривен, който не се засища докато не стигнеш до себе си. Крайният предел на опустошаването и всъщност негова единствена цел. Защо? Предизвикана, човешката ни същност бе способна да роди всякакви демони. Страх, Болка, Вина, Отчаяние, Лудост... Всички те... всичко, което толкова трудно спирахме, сега виждах на свобода. Направих крачка мъм него.
- Дай ми тоя нож.
- Стой там... където си... - острието заплашително се насочи към мен.
Спрях. Беше по-силен. Шансът да му измъкна ножа, без никой от двама ни да пострада, беше нищожен.
- Знам какво се опитваш да направиш...
- Тогава не ми пречи...
Ако направех още крачка към него, рискувах живота си.
Ако останех щеше да продължи.
Двамата мълчахме без никой да помръдне.
После ме осени идея. Отстъпих крачка назад, извадих телефона си и набрах 150.
- Какво правиш? - не видях ужасеното му лицето, но гласът му трепереше.
- Каквото трябва...

***
Събудих се изморен и изпитвайки огромно облекчение. Бях сънувал кошмар.

Еми се показа усмихната на вратата.
- Хей... събуди ли се вече? Ела после в кухнята.
Слънцето блестеше жизнерадостно през щорите. Ето от това имах нужда. Едно жизнерадостно слънце. Надигнах се и в този момент нещо проряза дясното ми рамо. Бинт, лейкопласт...!?! Отлепих лейкопласта внимателно... прорез и няколко шева... след миг в главата ми оново нахлу всичко...
Бяхме се сбили. Не е било кошмар?
Трябваше ми известно време, за да свикна отново с идеята, че не съм сънувал. Не бях разбит. Послените месеци възприятията ми бяха толкова объркани. Започнах да свиквам нещата да не са такива каквито очаквам и каквито си ги спомням. Кой знае, може би след малко пак щях да се събудя? А човек все някога трябва да стане от леглото и да прави това, в което вярва, нали?
Станах.
- Еми... стоях на вратата на кухнята и я гледах.
Изглеждаше доволна. Отвори едно от десетките си бурканчета с чай. Какво исках да й кажа?
- Да, да знам... трябва да поговорим... - тя спокойно сложи две чаши на масата и ме помоли да седна.
- Не съм сънувал...
- Не си.
- Можеш ли... знаеш ли какво всъщност става с мен?
Тя кимна утвърдително.

***

Тишина... която е пълна с какво ли не...

Цялата история се бе върнала.

Всъщност всичко започна в края на август. Онази нощ. Края на лятото, тогава, когато няма какво друго да ти се случи освен да разбереш, че нещо в теб най-после е узряло, придобило форма и сила и е готово да се роди, всичко това без да забележиш. В края на лятото нещо свършва... нещо започва. Време за чистене. Време за ново начало. ... Но, всичко по реда си. Лежах насред разхвърляния си апартамент с празни бирени бутилки и фъстъци по пода. Толкова тихо. След цялата еуфория не остава нищо друго освен да поспиш.  Не исках да спя. Исках да ми се случи нещо.

Бяхме млади и любопитни. Събирахме се най-често вкъщи. Обичахме да експериментираме с телата и с ума си. Знаете ли как? Има много начини.
-Хайде, Дани къде е?
-Готов ли си? Тук е.
-Хайде, че разбрах къде вирее нашата тревичка!
Миро беше толкова развълнуван и нетърпелив, че вълнението му бързо се прехвърли върху нас.
Почти винаги успяваше да ни зарази с емоциите си, за което искрено му се възхищавах. Той беше нашия водач, нашият гуру и шаман.  Той ни снабдяваше и образоваше и ние му имахме пълно доверие. Не беше обикновен почитател на канабиса, беше експерт. Без да преувеличавам, интересът му беше изумителен. Той не само държеше да опитва, четеше много и почти всеки път, когато се срещахме, имаше по някое "откритие". Любознателността му бе наполовина научна, наполовина обвита в някаква мистичност. Последната му страст беше Салвията. Salvia Divinorum. Беше открил място, където расте дива. Нещо практически невъзможно. Нямах представа защо просто не купим от някой и защо трябва да ходим толкова далече, но нощта беше хубава, а и толкова много исках да се случи нещо, че не се възпротивих. Миро винаги успяваше да ми внуши някакво особено чувство за тайнственост. Около него всичко се превръщаше в приказка.
Не винаги хубава, но винаги магична. И всичко беше наред, дори когато нищо не беше наред. Точно от това имах нужда.
Бяхме като онези средновековни алхимици... Имаше нещо много очарователно в това. Като дете му се радвах. В топлата, прохладна нощ сетивата ми се отваряха инстинктивно и тръпнеха в очакване да бъдат стимулирани. Бях доволен.
Карахме близо два часа нанякъде... къде, не ме интересуваше... не исках да знам. Бегло следях разговора между Дани и Миро, моите собствени мисли ми бяха далеч по интересни. Беше ми хубаво. Целия ми живот се беше превърнал в сън, от който се събуждах. Спомените ми не избледняваха и но губеха емоционалното си значение.
Свободен и пречистен от важните неща, седях на задната седалка и гледах полето, от което изплуваше огромна оранжева луна.
Завивихме по някакъв тесен планински път, беше светло. Миришеше на суха трева и на лято... Топло, тихо и толкова познато ми се стори това място. Когато пътят свърши, оставихме колата и тръгнахме през тревата. Вървяхме един след друг. Току усещах някоя паяжина или бодил по ръцете си. Диво. Миро продължаваше да говори за невероятните способности на салвията, Даниел го слушаше с интерес, а аз не можех да откъсна очи от луната и от крайчета на тревата, които трептяха от нощния вятър и блестяха. Море от трева се люлееше пред мен и с всяка стъпка навътре чувствах как умът ми се избистря. Отваря се широко, като врата между мен и света. Сякаш някаква невидима завеса бе започнала да се надига. Чувствах се единосъщен, неотделен и изпълнен с някакво безумна, блажена увереност, че това, което се случва е точно това, което трябва да се случи.
- Момчета... насам...
Вече газехме извън пътеката
- Ехааа, каква полянка!
- Дай фенера насам.
- Ето.

Миро освети малък участък от поляната, обсипан с еднакви, високи около метър растения.
Имаха красиви бледо виолетови цветчета. Поклащаха се нежно. Нощни, недокосвани... По сребърните паяжини между листенцата блестяха капчици.

Да гледам ми беше достатъчно. Искаше ми се да го оставим така.

- Хайде... това е... и нали разбрахте... листата и цветовете... - Миро разтвори вълшебната си памучена торбичка, в която се приютяваха всякакви треви.

Самото ни присъствие беше чуждо. Обърнах се назад, бяхме изпотъпкали, зад нас имаше коридор от трева. Двадесет минути по-късно Дани лежеше на земята и дъвчеше някакво листо, докато ние с Миро си разменяхме цигара с изсушена Салвия. Нашия гуру се беше подготвил  и както винаги даваше наставления.
- Дърпай бавно и задръж дима поне 15 секунди (в които тялото ти попива... нещо потича във вените ти и започва да те пропуква...). Точно така... Издишай... (блажени да са всичките ни сетива)

Легнах по гръб.

- Колко звезди! Познаваш ли съзвездията?

- Някои... виждаш ли онези там... като ромб с опашка... и още четири около тях - показалеца на Миро описа някаква невидима фигура във въздуха.- Това е Орион.

- Аха.

Бях виждал Орион, но не знаех. Винаги ми е приличал на ключ. Колко одавна не бях виждал звездите.
- Я дай малко тая запалка.
- Къде отива Дани?
- Отива да свърши някоя работа сигурно... - вече леко ми се виеше свят и успях само да констатирам тревогата по лицето на Мирослав.
- Не е добре да ходи сам... - той се изправи и тялото му застина в някакво очакване. Колебаеше се дали да тръгне след него.
- Успокой се, наблизо е... - вече се носех в морето от трева... потъвах, люлеех се, плувах нанякъде безплътен и лек. С всяко вдишване небето се доближаваше. С издишването потъвах.  Всичко пулсираше с мен, беше толкова близо и истинско. И аз бях истински.  Затворих очи. Над главата ми нежно шумяха стотици стръкчета. Всичко танцуваше, движеше се като огромен механизъм, който винаги бе съществувал, но който виждах чак сега. Учудвах се защо не го бях забелязал по рано. Красиво, променящо се, живо... и аз не бях само наблюдател, бях свързан с всичко, бях част. Лежах в тревата при щурците и слушах лятото. Над главата ми нежно шумяха стотици стръкчета, шумоленето им постепенно се усилваше като нарастваща тревога, избуя бързо и се надигна като вълна  и тогава от общия шум се отдели вик. 

- Aaaaaaaaaaaaaaaaaa...
- Какво стана? - Морето ме бе изхвърлило отново горе.
- Какво беше това? Какво беше това?
И двамата скочихме и затичахме като луди по посока на вика. Замаяното ми съзнание внезапно се беше прочистило. Нямахме идея какво се бе случило и когато видяхме изплашеното лице на Дани ни побиха тръпки. Целия трепереше и гледаше безпомощно в дърветата сякаш някой току-що се беше скрил. В паниката си бе паднал, полуотворената му уста издаваше някакви неразбираеми звуци, а обезумялото му тяло отчаяно ровеше с крака, опитвайки да се изправи.
-Дани - надвесих се над него. - Какво стана?

Той ме погледна неразбиращо и после започна да сочи някакво дърво.

-Данииииии, събуди се бе човек... ела на себе си.

Докато се опитвах да разбера какво бе изплашило Даниел, Миро неочаквано започна да ме дърпа за тениската.
- Какв... - докато се обръщах, там, между дърветата видях как нещо проблясна и се скри. После проблясна пак на друго място като светулка.
Лека, светеща, почти прозрачна, тя стоеше до едно огромно дърво. После до друго. Дрехите и трептяха от вятъра заедно с тревата. Гледаше към нас. Едно лице, красиво, момичешко и нежно, което колкото повече гледах, толкова по-осезателно ме обземаше някакъв необясним ужас. Сякаш очите и гледаха направо в душата ми. Пробиваха ме. Исках да отвърна поглед и не можех. Вече знаехме какво беше видял Даниел. Стояхме вцепенени и неспособни да мислим. Всичко започна да се забавя и да плува в безумна  плътна тишина, която след секунда експлодира в нечовешки писък.
Не беше звук, а ледена вълна, която премина през цялото ми същество. Настръхнах целия. Не беше никой от нас.
После всичко изчезна. Бяхме полудели. Бяхме готови да тръгнем през глава към колата, но никой не помръдваше. Сякаш това щеше да е началото на осъзнатия ни ужас.

Опитах се да вдигна Дани. Не, не знам как стигнахме до колата. Влачех го. Миро ту помагаше, ту изпадаше в някаква бясна истерия и крещеше: "По-бързо, по-бързо", което едва не ме накара да закрещя и аз.

Тръгнахме някак си. Мирослав караше без да гледа надолу по черния път, докато аз се борех с Дани, който се опитваше да слезе от колата. Миг след като започна асфалта видях светлини от фарове и това е последното, което помня.

Събудих се. Някой се надвеси над мен.

***

Мирише на лавандула.

Дишай...
Дишай...
Дишай...
Тревата, звездите, вятъра... всичко чезне... пръска се като пясък... трепти, блести и се разпилява от времето. Толкова нежно... забравям пътя за връщане.
Сребърни паяжини по листата... в мократа трева... тук можеш да прекараш цяла вечност...
Вечност.
Вечност.

Свобода...   Мечтаем за свобода, а когато я имаме, не знаем какво да я правим. Като бреме, като нещо, за което трябва да се грижиш. Да избираш и да понасяш избора си...

Нашите страхове ни изяждат. Докато си мислим, че ни пазят, те бавно ни убиват. Това, което бихме правили, което бихме мислили, това, което бихме искали да бъдем... изчезва. 

Сложих ръце под главата си.

Вечно... Безкрайно... също.

Думи за нещо, което нашият ум не може да побере. Не е устроен така.

Хваща само беглата идея, неопределено чувство, че освен нашето "тук" и "сега" има още много.

Или, че това тук и сега има съвсем други размери... Погледа ми пробиваше звездното небе - самата безкрайност пред очите ми. Бях изпълнен с любов или с неописуема мъка, топла, мека, упояваща... която се разнесе по цялото ми тяло. Само малко вятър и бях готов да се разпилея като глухарче.

Какво искам ли?

Нищо... само да дишам някъде до тях. Оттам нататък можех да приема всичко. Щеше да е естествено.

Извратено ли е? Може би това е кривият ми начин да отговоря на предизвикателството да бъда човек. Защото не знам по какъв друг начин да бъда.

Очаквах да е студено, тихо и ужасно.

Вместо това попаднах в рая. Нощни славеи.. вода... вадички... изгряваше ли някога слънцето тук? Свещена земя. Свещена? Какво значеше свещена?

Имаме отговори за толкова други неща. Знаем какъв любимият ни цвят, коя е любимата ни кола, любимата музика,

но не знаем какъв е смисълът ни.

Тя стоеше на брега и безгрижно поклащаше крака. На колко беше... петнайсет... шеснайсет? Тук времето е спряло... можеш да останеш на колкото си.

- Чаках те - лицето и сияеше.

Усмихнах се. Чувствах се безсилен, тя го знаеше, но беше без значение. Седнах до нея.

- Да те разплетем ли си дошъл?

Кимнах.

- А не искаш ли да ти попея?

- Попей ми...

Тя подхвана нежно, издърпа нишка и започна да обикаля тихо около мен.

Искаше ми се да се разпадна... Щях ли да умра? Отпуснах се и затворих очи. Спомените ми започнаха да идват разбъркано... ситуации, хора... които все повече избледняваха и се отдалечаваха... щях ли да ги забравя? Щях ли да забравя как да се върна? В ума ми беше вихър... в който се предадох. Водата ме завъртя. Пуснах се и света започна да се разплита.

Накрая, когато всичко се сля, от бурята постепенно изплува лице... първо само очертанията... после цялото... Усмивката  се превърна в светещо петно и се сля с хоризонта. После всичко утихна.

Започнах да се пробуждам... тревата над главата ми се люлееше. Враната, която кълвеше обувката ми подскочи смешно и излетя. Отворих очи. Беше рано. Слънцето не беше изгряло. Седнах... и осъзнах че си спомням всичко. Парчетата се бяха подредили.

***