Сядам в дивана в средата на дневната. Тук е единственият телевизор, който видях в къщата, освен онзи в студиото. Пускам го и сменям каналите. Докато го правя, си мисля, че сценарият е още на лаптопа ми и можех да започна да го преработвам, но пък той каза, че ще го направим заедно, не съм сигурна какви идеи има. Взимам една възглавница и я гушвам. Намирам филм с Луи дьо Фюнес, чудесно! Смея се тихичко, а после се отпускам, то се не трае. Обожавам го, велик е! Към края на филма се появява Сам.
– На какво се смееш така?
Соча му с дистанционното в ръка към екрана. Сяда до мен. Това е като идилия. Не затваряй очи, момиче! Хиля се на себе си, но се радвам, че филмът върви за оправдание. Смее се заедно с мен – то си е смешно.
– Защо не ме повика по-рано? – казва Сам, когато филмът свършва. – Изпуснах го.
– Как да те повикам? – защо го казах на глас?
– Ами просто идваш при мен и ме викаш.
– Ха-ха! – сигурно и той не си вярва. – Откъде да знам къде си точно и дали няма да ти преча?
– Не е нужн ...