Всеки ден се будех с някаква празнота. Вървях по улицата се оглеждах. Бях загубила нещо. Обръщах се назад и гледах надолу. Нямаше нищо. Продължавах да вървя. Нещото все повече започваше да ми липсва. Търсех го. Него го нямаше. Знаех, че е някъде, но много далеч. Всяка вечер затварях очи и то се появяваше. После като ги отварях, пак се изгубваше. Нямаше го, а аз го чаках. Не ме нарани, а мен ме болеше.

Минаваха се дните така. Аз тръгвах и го търсех. Оглеждах се, търсех го в себе си. Друга го беше намерила. Обичах нещото, а дори не знаех какво е. Стаите, в които влизах, бяха въздушни пространства. Всички бяха като духове. Беше празно. Нямаше нещо. Нещо, което ми липсваше, дори когато не дишах. Давах живота си за него. Щях да го сложа в плик и да го закача на гълъб. После щях да го пратя на незнайния адрес.

Един ден, когато пак бях тръгнала без нещо, седнах на пейка в парка. Беше есен. Листата падаха, а едно от тях беше паднало завинаги. То стоеше само. Беше по-кафяво от всички останали. Хората го гледаха и се натъжаваха, а то си стоеше там. Не се помръдваше от вятъра. Чкаше нещо.

Минаха дни. То пак беше там. Вятърът не го беше помръднал. Много пъти стоеше и чакаше. Всяка есен на същото място. Имаше и други листа, но това не беше като тях. То плачеше. Обичаше и му липсваше нещо. Чакаше нещо. Виждаше го, но не можеше да бъде с него.

Листото си стоеше ден и нощ само там. А нещото  просто минаваше през него. Отминаваше листата на алеята. А листото си стоеше там, плачеше и крещеше след него.