-          Пусни я! - прогонвам съществото, което се е скрило под моята кино седалка. Но то продължава да дърпа книгата ми със своите силни челюсти.

            Чувала съм някога да се говори за тези същества. Живеят под редовете кино седалки. Никой обаче не  знае естеството на техния произход. Знае се, че се раждат в големите зали,  в които се хранят със картоните на пуканките. Но когато порастват, се пристрастяват към четенето. Този странен техен наклон ги осъжда да умират бавно, но неизбежно. Когато достигат до възрастни, се преместват във филмотеките или в университетските зали, в които се прожектира. Там чакат непредпазливите да си забравят раниците, захласнати в прoжекцията, за да ги отворят и да изядат книгите, които има вътре. Също така не се мръщят и на списанията или вестниците, но предпочитат литературата, най-вече романите, тях ги  дъвчат по  цели седмици, защото буквално го правят дума по дума. Понякога зрителите могат да чуят един зверски, коварен и гърлен звук под седалката си. Това са те.

            Обичам да ходя в едно малко, отстранено от центъра кино, където прожектират стари филми. Нося си една книга да чета в метрото. Използвайки тъмнината, едно от тези същества се опитва да я сдъвче, но го изненадвам точно миг преди книгата ми да изчезне за винаги между краката ми. Стискам я толкова силно колкото мога.

-          Пусни я! - повтарям. Но книгата ми вече е  изчезнала между неговите невидими челюсти.