Изтегляли сте някога лоша карта? Ако сте, добре дошли на борда.

Беше четвъртък. Един обикновен четвъртък, след срядата и преди петъка, в който, както обикновено, в пет следобед си постилах карираното одеяло в парка и сядах на пикник. Съблякох карираното си сако и отворих кошничката. Наредих една карирана чиния, виличка, лъжичка, отворих сладкото от ягоди, налях си от термосчето с кафе една пълна чашка и си пуснах на лаптопа - Реджи Уатс. Разпечатах пакет уинстън, запалих една цигара и загледах дима. Ако отидеше на север, си рекох вътрешно, значи нещо ще се случи до половин час, ако не отидеше на север, значи нищо нямаше да се случи и това щеше да бъде всичко. Димът поседя като замислен във въздуха и бавно замина на север. В кошничката имах и точно пет броя големи шоколади милка. От по сто грама.

Бях сам, както обикновено. Това беше лошата ми карта. Е, отсам до дървото имаше катерица. Гледаше ме втренчено. Горе пък се мъдреше гаргичка. Тя гледаше катеричката, после гледаше мен, и пак нея, сетне пак мен. Чудеше се дали не замисляме нещо, после разбра, че нищо не замисляме и спря да ни гледа. В парка вървях хора. Те рядко бяха сами. Ако вървяха сами, бързаха нанякъде, вероятно да отидат при някой, за да не са дълго сами. Много беше добро сладкото. Намазах си на филийка. Лапнах и веднага пих една глътка кафе. Така беше чудесно. Слънцето печеше силно. Имаше няколко мухи, които свенливо стояха на одеялото. Реджи Уатс импровизираше от лаптопа и очичките му бях едни такива хитри. Половин час мина. Извадих флакона с хапчетата. Бяха над двеста дози. Щях да ги преглътна с кафето и просто да заспя на ливадата, гледайки катеричката и синьото небе.

Изведнъж зад мен някой попита:

-          Прощавайте за безпокойството, да имате случайно кибрит или запалка?

Обърнах се и видях мъж на количка. Инвалидна количка. Беше със стар продърпан пуловер. Десният му ръкав висеше напълно празен. В лявата си ръка държеше незапалена цигара.

- Имам, имам - казах - и му подадох запалката си.

Той я взе, като първо захапа цигарата, запали и ми я върна.

- Мерси! От половин час обикалям из парка да търся огънче. Никой нямаше. Само тичат насам-натам, спортуват и никой не пуши. Не ги виня. Аз пуша, защото не мога да спортувам - каза той и се засмя непринудено и ведро. Не можех нищо да отговоря, понеже не знаех какво е уместно да кажа. Имах чувството, че каквото и да кажа, нямаше да е на място.

- Какъв чудесен ден, не мислите ли - попита той, гледайки ме доста странно и изпитателно

- Денят е наистина великолепен - отговорих - искате ли шоколад Милка? Имам цели петстотин в кошницата. Никъде не ходя без шоколад. Ако нямам винаги подръка, ми е терсене.

- Искам, защо не - отговори той. Шоколад и цигара е чудесна комбинация.

Подадох му един шоколад, но той учтиво каза:

   - Само ще ви помоля да ми го разпечатате и поначупите на парчета, че така с една ръка ми е малко трудно. По принцип се справям, но сега и пуша. 

- Разбира се - казах и се почувствах неудобно. Начупих го и го разтворих. Той го взе и го сложи отстрани на подлакътника на количката. Вземаше си от време на време от него и сладко си пушеше. Слънцето леко вече падаше към хоризонта и огряваше лицето му. То изразяваше наистина блаженство и спокойствие. Аз скришно хвърлих поглед към краката му. Те висяха, стъпили на малко подиумче в основата на количката, неподвижни и обути с някакви дебели терлици. Той хвана погледа ми, явно беше доста наблюдателен.

- Злополука - каза - бях дете, когато играехме на ЖП прелеза и ме блъсна влакът. Едва оживях, слава на Бога! После дойде количката и така вече 40 години се изнизаха.

- Тежко е това - промълвих.

- Мислите ли -  попита той?

- Кое дали мисля?

- Ами казахте, че е тежко, кое точно ви се струва тежко? - попита той

Почувствах се доста неловко.

- Ами, тежко е да живее човек, без да може пълноценно да се движи - рекох.

- Така е - каза той - понякога като видя здрав човек, и изпитвам завист. Знам, че това не е добро нещо и се коря за това, но просто понякога ми се случва.

- Не бива да се корите. Всеки човек копнее за здраве, за независимост, копнее да реализира мечтите си.

- Вие имате ли мечти? - запита той

- Ами - доста се замислих, отново не знаех какво да отговоря - трябва да си помисля - казах - Всеки има мечти, и аз имам, но моите са такива, скромни.

- Е, кажете какви - настоя той - обичам да слушам понякога за хорските мечти.

Запалих цигара.

- Ами мечтая например за... дете - казах - да, за детенце си мечтая.

- Аха, ами че това е такава скромна и лесна мечта - вие сте щастливец. Има хора - си мечтаят за милиони, за яхти, за бентлита, а вие за дете. Та това е напълно реална мечта. Изглеждате снажен мъж, сигурно жените търчат след вас?

- Ами... може да се каже - отговорих - но не е в това въпросът.

- Че в кое е?

- Ами въпросът е, че все удрям на камък. Жените търсят друго. Хора с пари, груби, никой не се интересува от поезия, литература, а аз съм просто един учител по история. Един доста отчаян учител по история. Обичам да чета книги. Сега например чета две книги наведнъж.

- И кои са те, отчаяни човече - попита той иронично, но странно защо не ме подразни. Иронията му ми се струваше в момента уместна някак си?

- Ами чета „Възгледите на един клоун” на Бьол и „Вечери в селцето край Диканка” на Гогол. Ето тука в кошницата са.

- Чудесно! – усмихна се той -  вие четете две книги... Слънцето пече, катеричките търчат около нас, кошницата е пълна с шоколад,  джобовете с цигари, а аз имам един приятен събеседник. Знаете ли - каза той - чувствам се така щастлив! Но ние не сме се запознали всъщност, колко странно. Казвам се Симеон - подаде си ръката той.

Поех я. Силна,уверена, лява ръка. За пръв път се ръкувах с лявата си ръка.

- Аз съм Кирил - приятно ми е да се запознаем! А вие обичате ли литературата?

- И още как - каза той- Например най  ми харесват онези, вечерниците на Гогол. Не може да не ги знаете, щом четете – „Диканка”. Вечерниците, които са отрупани с глъчка, със цигулки и балалайки. Вечерниците, когато селяните, блъскали цяло лято, си почиват на горещата печка, а пчеларите, прибрали пчелите си в тъмните изби, се отдават на смях и песни.

- Браво на вас - възторжено казах - та вие помните ей така, някаква случайна книга!

- Как ще е случайна? Нима Гогол е случаен? Недейте така - усмихна се Симеон. Не може писател, като Гогол, който има такъв изящен език и такива странни наблюдения, като това как самият дявол е откраднал месечината, да е случаен. Трябва да го четем с широко отворени уши.

- Разбира се, разбира се - съгласих се - А вие често ли се разхождате тук - попитах.

- Често се търкалям насам-натам, но тук, в този парк, идвам много рядко. Даже май за пръв път от няколко години обикалям тук. Не знам защо реших да мина оттук. А вие?

- Оо, аз съм тук всеки четвъртък. Всеки четвъртък, към пет часа съм на ей това одеяло. Ако искате, заповядайте, тук ще пием чай, кафе, ще пушим и ще ядем шоколад. А и ще си говорим за книги.

- На драго сърце - отговори той! Другият четвъртък може да си поговорим за Чехов. Искате ли?

- И още как - казах нетърпеливо. А може и още сега да си говорим за него, ако имате време.

- За съжаление, ще тръгвам - каза той - трябва да мина за малко през другия парк - но съм тук другия четвъртък, нали?

- Да, да, чудесно! Ето тук, до дървото ще бъда. И не носете нищо. Нека ви изненадам с домашни мекици.

Той се усмихна искрено, подаде ми ръка, докосна шапката си с пръсти, както правят английските джентълмени, и натисна ръчката на количката, която потегли. Беше с моторче и се движеше безшумно по алеята. Гледах го известно време, докато зави и се скри. Катеричката ме зяпаше от съседното дърво, някак укорително, както и гаргата. Стана ми неудобно дори от тях и като някой смахнат им махнах с ръка.

- Какво пък знаете вие, нищо!

После се сетих, че и аз нищо не знам. Хал-хабер си нямах. Срамна работа.

Та не казвайте на никого за нея. А обсъждането на Чехов, следващия четвъртък, бе един малък празник. Оттогава с тоя Симеон караме по азбучен ред. На „Д” сме. Наред е Достоевски. За жалост, един живот е така кратък, надали ще стигнем до „Я”. Дори спрях цигарите, шоколадът е напълно достатъчен.