Ужаси

 - Не можеш да останеш тук – изрече Андреа. Гласът й трепереше.

 - Няма къде да ида – отвърнах аз и продължих – Утре съм нощна и ще помоля да ми дадат ново жилище.

 - По-добре да не спиш на това място – каза и Любица.

 - У нас има свободно легло, можеш да спиш на него – добави и Андреа.

 - Но багажът ми е вътре. Така или иначе пак трябва да вляза.

 Двете се спогледаха и си казаха нещо тихо, след това Андреа ме попита:

 - Обичаш бира, нали?

 - Как разбра?

 - В кошчето имаше доста смачкани кенчета.

 - До нас има супермаркет, ще вземем бири и ще гледаме филми. Няма да ни притесниш.

 - Добре, момичета. Съгласен съм.

 След време, щом вече бях в безопасност разбрах, че Андреа ме е харесала още в първия път в „Арт кафе”. А когато ме видяла в „лошата къща”, сърцето й щяло да се пръсне от вълнение и вече била убедена, че трябва да се случи нещо между нас. Къщата наистина я е привличала със своята мистичност, но ако аз не бях живял в нея, в никакъв случай нямаше да влезе вътре. Аз също я харесах първия път, но мислите ми още бяха окупирани от бившата приятелка.

 В момента аз и Андреа сме сгодени, живеем под наем в Подгорица и очакваме първото си бебе. Тя е управител на „Арт кафе”, а аз работя като диспечер в черногорските железници.

 В онази вечер, след като изследвахме мазето, с Андреа и Любица се запътихме към тяхната квартира. От малък супермаркет си взехме по две бири, а от крайпътно заведение по една порция свинско с гъби.

 - Подземието си беше страшно – обобщи Андреа. Бяхме седнали на масата, хапвахме от порциите си и пиехме по малки глътки от кенчетата.

 - Не знам, ама още ми треперят крачката – казах.

 - Това бяха духове – изрече и Любица.

 - Онзи ден когато влязох, вътре беше съвсем различно. Подът беше целия във вода, поне до голямото помещение. Нямаше осветление, всичко беше старо и занемарено, а котлето беше ръждясало. Преди малко сякаш бяхме на друго място. Не зная как е станало.

 - Какво друго място? - попита Андреа.

 - Това от преди малко. Светлото мазе, подреденото помещение, новото котле. А Онзи ден всичко беше различно – поясних.

 - Онзи ден ли? Ами… хм... ако говориш за сега, вътре нямаше осветление и подът беше с вода.

 - Какво? – не бях сигурен дали я разбирам.

 - Долу беше тъмно, светехме с телефоните. А подът беше мокър и стъпвахме по някакви камъни.

 - Това преди малко?

 - Да – изрече Любица. Аз се облещих срещу тях.

 - Какво има? – попита ме Андреа.

 Отпих голяма глътка бира, сетне наведох глава. Вече бях тотално объркан, а и едва ли щях да обясня добре какво видях (или ми се привидя) по-рано. Нямаше съмнение, че нещата, случващи се в тази къща, освен че действат върху съзнанието, действат и върху сетивата. Не знаех как ще живея там – макар че ми бе любопитно какво се е случило на това място и защо има толкова силна енергия, беше ме страх да се върна. Чувствах, че ако продължа да живея с духовете, с разума ми ще стане нещо необратимо.

 Усетих по рамото си топлата ръка на Андреа и погледнах лицето й. В прекрасните очи имаше топлота и силна загриженост и изведнъж я почувствах изключително близка. Разликата между нея и Криси бе огромна - Криси бе със студен, подигравателен поглед и тя никога не изпитваше състрадание. Чудех се на акъла си как все още изпитвам чувства към нея.

 - Хайде да лягаме. Ние ще спим тук, а ти оттатък.

 - Благодаря ви, момичета.

 - Ние също ти благодарим, че се съгласи да ни пуснеш в къщата.

 Сънувах, че се намирам в моето село, само че в съня то бе съставено от стари и черни сгради, около които се извисяваха големи дървета. Исках да вляза в нашата къща – която също бе черна и грозна - но не можех да намеря ключа. Виках някакво име, което в съня ми беше близък роднина (макар на живо да нямах такъв роднина). След това вратата се отвори, но вместо моят роднина, се показа едър мъж със светло кестенява коса, който държеше касапски нож и гледаше с кръвнишки очи. „Черногорският Чикатило” – веднага го познах и изпитах умопомрачителен, смразяващ страх. Той тръгна със забързана крачка към мен и аз, парализиран от ужас, започнах да крещя.

 Събудих се от собствените си викове, а секунди по-късно Андера и Любица влетяха в тъмната стая по нощници. Успокоих ги, че всичко с мен е наред и те се прибраха в спалнята.

 Станах чак към десет и половина - уморен, скапан от тежката нощ - а в къщата беше само Любица. Момичето беше направило кафе и закуска и към единадесет и нещо тръгна на работа, като ми каза, че в хладилника има храна.

 Вечерта отидох нощна, като оставих отключено, както ме бяха помолили. В работа бях разсеян, но сега никой не викаше по мен, нито някой се оплакваше. На един стол успях да дремна за около два часа.

 Сутринта попитах началника на отдела дали е възможно скоро да се нанеса в апартамента, който ми се полага. Той ме обнадежди, че ремонтът вървял в бързи темпове, но все още било рано да се дава срок.

 След като се прибрах от работа, поисках да се върна в моята квартира, но момичетата отново не ме пуснаха. Предложиха ми утре следобед да ми помогнат да си взема багажа и да се нанеса при тях – поне докато ме преместят. След това отново може да се осмелят да изследват прокълнатото място.

 - Къщата наистина ни е интересна, но след това, което ни се случи в мазето, не можем да те оставим там – каза ми с усмивка Андреа.

 Отново им бях благодарен.

 Следобед, след като се събудих, Андреа дойде в стаята ми и двамата се целунахме за първи път. Това беше най-хубавата целувка, която някога съм изпитвал в живота ми - но ще го осъзная няколко месеца по-късно, когато злото от къщата лека полека щеше да разхлаби смъртоносната си хватка. Беше страстна, гореща целувка, изпълнена с нежност и жажда. Спомням си, че от онзи момент почти спрях да мисля за Криси.

 После пак отидох нощна и пак имах ядове с нервния колега, който се наложи да ме разпитва доста време за това как да начертае на компютъра някакви нощни ремонти и заетостта на някои коловози в гарите. Но след като сутринта си тръгнах, вече бях забравил за неговия изблик./

 През този ден - шести юни - спах добре и се събудих към пет и половина, когато Андреа и Любица се върнаха от работа. Момичетата отново ми казаха, че ще ме придружат до къщата за да си взема багажа. А към шест и половина отново тръгнахме към страховитата, злокобна, пълна с привидения къща.

 Първоначално обмисляхме отново да посетим мазето, но щом приближихме двора и постройката се откри пред нас, решихме просто да вземем малкото ми вещи и да се омитаме. Отключих външната врата и влязохме в обраслия двор, в който тишината бе толкова обсебваща, че чак главата ме заболя. Щом приближих вратата на къщата и пъхнах другия ключ, някаква ледена вълна ме лъхна, като че ли нещо невидимо излезе отвътре, през дебелите стени. Момичетата бяха зад мен и видях как косите им се развяха.

 Когато прекрачихме прага на къщата, студенината властваше навсякъде. Оставихме вратата отворена, за да избягаме по-лесно при евентуална опасност. Имах усещането, че вътре е с един нюанс по-тъмно от колкото предишните дни, но отдадох това усещане на страха. Взех сака от всекидневната и започнах да го тъпча, а момичетата ми помагаха, като сгъваха дрехите. Почти бяхме готови, когато чухме как се затръшва силно вратата на къщата. Тримата спряхме и погледнахме през антрето.

 - Може да е от течението – каза Андреа и двамата с Любица кимнахме с глава. Но аз знаех, че едва ли е от течение, тъй като навън нямаше никакъв вятър.

 - По-добре да побързаме – отвърна Любица и усетих ужас в гласа й. В този момент се почувствах изключително слаб – както физически, така и психически.

 Набързо пъхнах лаптопа и комплекта вилици и лъжици, събрах боклука и тримата се приготвихме набързо да напуснем проклетото място, когато невидима, леденостудена въздушна вълна ме БУТНА на пода.

 Андреа и Любица изпищяха едновременно!

 Бях зашеметен, но все пак се изправих, взех тежкия сак и подканих момичетата да вървим. А в антрето нова ледена вълна ни отблъсна и повали... аз станах веднага, взех сака и подадох свободната си ръка на смелите девойки... след това тримата с бърза крачка напуснахме къщата.

 Само че свирепата сила не ни даде да продължим напред, а веднага след стълбите ни тласна към задната част на двора.

 Изкрещях с все сила. Подир мен закрещяха и Андреа и Любица. Мъж и жена от съседната къща плахо наблюдаваха случващото се през дворната мрежа. Силата ни избута в злокобното подземие и вратата се затръшна след нас.

 Бяхме спрели да крещим, бяхме сами и беше светло - като втория път, когато влязохме. Откъм вратата за котленото помещение се чуваше детски плач. Имаше нещо неземно успокояващо, дори опияняващо в атмосферата, в обстановката, дори в луминисцентното осветление. Момичетата се бяха вторачили като омагьосани.

 По някое време от въздуха се материализира едър, висок мъж с лудешко лице – нямаше съмнение, че това е човекът от съня ми, Никола Давидович, Черногорският Чикатило! В дясната си ръка държеше нож, нагорещен до червено. Той спря до нас, погледна ни, усмихна се заговорнически и ни намигна, сетне лицето му отново стана лудешко. С бърза крачка се озова пред вратата на голямото помещение, отвори я, влезе вътре и я затвори. После неизвестната сила отново ни пое и ни запрати като призраци през затворената врата, в помещението.

 А там видяхме ужасяващи неща (все още се надявам всичко да е било просто привидение, резултат от преживяванията през последните дни, но щом и Андреа споделя същите спомени, надеждата ми по-скоро е илюзорна) - на стените бяха завързани няколко души: жена, дете и трима мъже. С нагорещеният нож извергът отряза парчета месо от тялото на жената (която крещеше неистово) и ги изяде. Избоде очите на детето и също ги изяде, оставяйки кървави мехури по бузата му. Закла единият от мъжете, като в чаша събра кръвта му и я изпи. През цялото време той се смееше зверски, като прегладнял хищник, а на стената, над жертвите белееше надписа: „Bog je jedan I velik”. После тръгна към нас, за да вземе една от тубите за бензин, намираща се близо до краката ми.

 Като в плен на някакъв инстинкт, аз се скочих и взех тубата (която се оказа пълна), отворих металната капачка и хвърлих течност към него. Миг по-късно от нагорещеният нож лумна огън, който бързо се разпространи по тялото на мъжа. Ревът му изведнъж заглуши писъците на останалите.

 Голямата стая започна да се видоизменя, луминисцентните лампи изгаснаха, таванът се смъкна, а стените станаха по-криви. Тубата в ръката ми също изчезна. Изчезна и огънят. Тримата бяхме сковани, но все пак съумяхме да се размърдаме. Андреа ни даде знак да се махаме, а очите й бяха уголемени и втренчени.

 Щом излязохме, зад нас се чу глух звук. Обърнах се за миг и видях, че ниската част на тавана се е разпукала и от там падат кървави човешки скелети. А надписът „Bog je jedan I velik” сякаш сияеше в мрака. Накрая някое от момичетата ме дръпна и аз побягнах по влажния под на тъмното подземие. Отворихме старата врата и се втурнахме навън. Едва тогава се усетих, че сака не е в мен – явно съм го забравил вътре, докато наблюдавахме призрачното представление.

 Но нямах нито желание, нито смелост да се върна отново.