«Хе, да му се не види, макар! Целият баир е разоран от зурли! С кой акъл си дадох пушката на съседски Дончо?» Тъкмо наум се укорявах за глупостта си, когато насреща ми изскочи едър глиган - поне на мен ми се видя бая охранен. Ама нямах време много да се оглеждам - плюх си на петите и бегом, а той - пустият му дявол, след мен с все сили търчи и квичи! Идеше ми и аз да загрухтя, но и дъх не можех да си поема. Добре че насреща ми се изпречи един братил бор. Метнах се отгоре му като катерица. Запращяха клони и а-а, а-а, да падна връз глигана, ама се задържах за ластика на гащите си, увиснал на дебел чеп. Люшках се насам-натам, а страшното прасе бесуваше отдолу и си чешеше бивните в дървото. «Боже, дано ластикът ми да издържи!» - молех се и безпомощно махах с ръце. Точно тогава, сякаш пратени от Господ, се появиха съседски Дончо и Стоян Памука - въоръжени до зъби, истински мъжаги! Запукаха те по глигана, но, ама че късмет, не го улучиха! Че като се разяри това ми ти животно, изпъна тялото с ...