Адриана не можеше да заспи. Стоеше по халат и се взираше в гледката, която се виждаше през прозореца. Под очите си имаше дълбоки, тъмни сенки. Изглеждаше отчаяна, но и тя самата не беше съвсем сигурна защо. Взимаше много силни приспивателни, но от честата употреба, спряха да ù действат.
Минаваше 1 часа през нощта, момичето чувствуваше умората, която обхващаше цялото ù тяло, но нещо подсъзнателно я мъчеше постоянно и не можеше да мигне. Връхлитаха я хиляди глупави мисли и тежки спомени, които я замайваха. Тя се опита да спре да мисли за каквото и да било, защото се измъчваше с всяка поредна мисъл, която изскачаше в главата ù. Страхуваше се. Не знаеше причината, не разбираше защо, но се страхуваше. Привиждаха ù се някакви сенки, причуваха ù се гласове и тя се вживяваше, смяташе, че всичко това е действителност. Но не бе. В стаята нямаше никого.
Адриана беше шизофреничка, няколко години бе лекувана в психиатрията, но не можа да се нормализира и да стане съвсем обикновена. Смятаха, че забо ...