10.

Петъкът започна със сутрешен крос. Бях възобновил тези упражнения още на втория ден след като се настаних отново тук. Чувствах се в добра кондиция и напълно подготвен за това, което предстоеше. Подредих в чантата внимателно оборудването, което щях да нося и го пренесох в колата. Реших да напиша едно съобщение до Карамфила, но размислих. Не трябва да го тревожа, току виж проявил инициатива, която може да обърка плановете ми. Все пак, написах една бележка и я пъхнах в багажа, който оставаше в стаята, ако случайно се разминех с хепиенда тази нощ. Тръгнахме заедно с Каката към болницата и първата новина за деня бе повече от окуражаваща. Специалистът от Ямбол ни посрещна на влизане и след като ни запозна с последните изследвания, обяви, че в неделя може да приберем пациента в къщи. Разбира се, получихме програма за рехабилитация, която трябваше стриктно да се спазва, но всичко щеше да става в домашни условия. Прекарахме часовете до обед около леглото на Барабата, обсъдихме начините за транспорт до станцията и съоръженията, които ще са необходими за придвижването му в нея. Каката обеща да подготви една стая на първия етаж за да не се монтират по спешност асансьори и ще оформи един ъгъл във фоайето, който да замести механата. Барабата се смееше на всяка закачка и единственото, което хвърляше сянка, бе невъзможността му да се включи пълноценно в разговора. След като уточнихме подробностите по изписването му, Каката си тръгна за да подготви реорганизацията в станцията, а аз останах още малко. Разказах му за златните ръце на Язовеца и как е ремонтирал двигателя, за баба му и дядо му, които се радваха на всяко мое посещение и оставих за накрая вестта, че след като го приберем в къщи, ще остана още ден два и поемам към София. Не обелих нито дума за плановете тази нощ и през цялото време се стараех да не проличи малката ми нервност. Какъвто беше наблюдателен, веднага щеше да разбере, че съм наумил нещо. Тръгнах си, като го предупредих, че утре няма да мога да дойда, а направо за изписването.  Излязох от болницата и след кратък размисъл седнах в едно малко заведение наблизо, с много добра кухня. Хапнах над нивото, обозначавано като умерено, защото не се знаеше дали ще имам скоро такава възможност. Нужна ми беше тази среща днес в болницата. Въпреки, че нямах никакви съмнения в това, което бях замислил, получих ново потвърждение в правотата на решението. Нямах самочувствието на народен отмъстител, просто нещата станаха прекалено лични, защото след тези събития, чувствах семейство Барабови, като свое. Часът наближаваше 4, затова приключих нескромния обяд и потеглих към къщата в покрайнините. Заварих Язовеца готов за действие, натоварихме се в колата и поехме на път. Спряхме на наблюдателния пункт, където възнамерявах да проследя случващото се около и в комплекса, до настъпването на благоприятен момент. Имаше отново много желаещи за плувни изяви посетители, но след 8 часа, колите пред комплекса започнаха да оредяват. Част от напускащите басейна, пресичаха пътя и се настаняваха в ханчето. Явно не само аз съм оценил като незадоволителни услугите, които предлагаше ресторантът в комплекса. Пред входа му стояха паркирани двете БМВ-та и джипът, но някъде към 11 часа, от хотела излязоха 4 човека, натовариха се в едното БМВ и запрашиха към Средец. Час по-късно, до останалите автомобили спря черен джип и от него слязоха 2 души. Язовеца разпозна джипа, като един от гаража на Иванов, а в двете мутри - двама от охранителите му. На входа ги посрещнаха Дучето и Боксьора и всички се отправиха към ресторанта, чието слабо посещение приключи още към 9 часа. Изчаках още един час, през който единственото раздвижване бе, когато пристигна един транспортен бус, с който си замина персоналът от ресторанта. Според Язовеца, в хотела няма човек на регистрацията през нощта, а охраната се осъществява от пенсионери, бивши ченгета или военни, по един на смяна. Но основната им задача е да ударят ключа, когато всички напуснат и да довършат смяната върху леглото в служебната стая. Единствено в тези петъци или когато разпивките продължат по-дълго, се налага да дремят в някой от фотьойлите във фоайето. Това беше важна информация, ще трябва да се съобразя с този факт, но момчето не можа да ми каже дали охраната е въоръжена. Минаваше 1 часа след полунощ, когато реших, че часът е настъпил. Качихме се в колата, излязохме на главния път и не след дълго, накарах Язовеца да отбие към едно място, което бях набелязал предварително. Беше на около километър от входа на комплекса, скрито от дърветата така, че да не се забелязва автомобилът от пътя.

- Е, на работа. - взех чантата аз, след което извадих едно листче и го подадох на спътника ми. - Бориславе, ето ти този телефон. Ако до два часа не се появя, прибираш се в къщи, звъниш на този номер и обясняваш на човека от другата страна, къде съм отишъл. Никакви други действия не предприемай, каквото и да се случи отсреща. Хайде, и помни - два часа и изчезваш ако ме няма.

- Успех и Бог да те пази. - прошепна момчето след мен и сигурно е ударил някой кръст, но вече превключвах на друга вълна.

Тръгнах през горичката по трасето, което вече бях тествал на генералната репетиция. Носех черни, плътно прилепнали дрехи, обувките ми бяха подобни на кубинките, но от много по-мека кожа и прилягаха удобно по ходилата, а когато тръгвах, сложих и черна маска, така че да гарантирам максимална невидимост в нощта. За съжаление, хубавото есенно време от деня, смени много бързо характера и вече се усещаха първите капки на задаващ се дъжд. Чантата беше пригодена за носене на гръб, за да имам пълна свобода на ръцете. Няколко минути ми трябваха за да прескоча оградата и да стигна първата си спирка пред стъклената врата. Извадих инструментите и един спрей, с който напръсках пантите. Отключих без проблеми и секунда по-късно бях до басейна. Вратата към стълбището за ресторанта бе заключена. Нямаше проблем с ключалката, но не знаех как ще реагира при отваряне, а и пантите бяха от другата страна и не можех да използвам спрея. Все пак започнах внимателно, сантиметър по сантиметър да отварям вратата и въпреки две скръцвания, успях да я отворя достатъчно за да се промуша през нея. Изкачих стълбите, като се ослушвах на всяко стъпало и след като не долових никакъв шум, се шмугнах бързо в дамската тоалетна. Тук вече отделих по-голямо внимание на екипировката и външния вид. Закрепих кобур на глезена, в който мушнах малкия Глок. Към другия глезен закрепих къс армейски нож в кожена кания. На колана нанизах чантичка с резервни пълнители за Глок-а и за грамадния ТТ, който запасах в пояса. Това оръжие беше истински разрушител. Нямаше голяма точност на по-дълги разстояния, но за къси такива, поразяващата му мощ бе изумителна. Първата ми среща с него бе в казармата и още помня какво може да причини този 7,62 мм звяр. Освен тази огнева мощ, закачих на колана и къса палка с пълнеж от стоманени сачми и една шокова палка, гарантираща поне четвъртчасово вцепенение на сурвакания. Окомплектовката завършваше с малко фенерче и ролка много здраво тиксо. Следваше дегизировката. Надянах силиконова маска и перука, така че когато погледнах в огледалото, оттам надничаше мургав мъж, сякаш пристигнал от столичния квартал Факултета. Останах доволен и след като пъхнах чантата в една от кабините, пристъпих към изпълнението на следващата стъпка от плана. А тя бе, да узная какво има зад заключената врата в коридора. Открехнах леко вратата на тоалетната, но в този миг се чуха стъпки и нечие кашляне, да приближават насам. Когато стъпих в коридора, първата работа бе да се погрижа да остане да свети само лампата над входа към ресторанта, затова тази част, където бях в момента, тънеше в мрак, но виждах чудесно осветената. От ресторанта бе излязла фигура в черен костюм и без да затваря вратата, се насочи към мъжката тоалетна. Изчаках го да влезе, извадих шоковата палка и се промъкнах след него. Стоеше пред един от писоарите, подпрял ръка на стената и се облекчаваше, съпровождайки това действие със силно сумтене. Не успя да довърши, защото го повалих парализиран на пода. Това се отрази на костюма му, който бе залят с изпусканата течност, но не бях дошъл в комплекса за да се грижа за външния вид на присъстващите. Извадих ролката с тиксото и свързах ръцете му зад гърба, краката и завърших с една лепенка през устата. "Е, първите паднаха, както казваше дядо Вазов." Избутах тялото зад вратата, така че ако надникне някой, да не го забележи и излязох в коридора. Отключих въпросната врата и осветих помещението. Оказа се малък килер, в който се съхраняваха десетина газови бутилки. Вероятно в кухнята се готвеше на газ и това обясняваше присъствието им тук. Сега вече картината бе пълна. Следваше основното действие. Влязох в ресторанта, обходих го за да установя празнотата му, хвърлих един поглед и в кухнята и се насочих към вратата зад шадравана. Извадих късмет, че посетителят на тоалетната бе оставил леко открехната вратата за да не търся начин за отварянето й, тъй като дръжка не се виждаше никъде. Огледах помещението зад нея, колкото ми позволяваше процепа. Зад игралната маса, с лице към вратата седяха Дучето и Боксьора, а срещу тях, с гръб към мен още двама души. Други не успях да забележа и след кратко надъхване отворих смело и нахлух, вадейки в движение ТТ-то. Това, което не бях забелязал бе единствено Циркаджията, който седеше отстрани на игралната маса, а пред него се мъдреше бутилка уиски и пълна чаша. Така че с парализирания в тоалетната, бройката на присъстващите се закръгли на 6. Бях на половината път до масата, когато Дучето вдигна глава и ме забеляза:

- Какъв е тоя мангал тук, мамка му? – надигна се от мястото си, но забелязвайки пистолета в ръката ми, седна втрещен обратно на стола.

До него Боксьора бе раззинал паст, гледайки ме с празен поглед. Виждайки израженията им, двамата които бяха с гръб се извърнаха към мен и замръзнаха. С два скока стигнах до по-близко седящия, изваждайки същевременно късата палка, която стоварих в лицето му. Зверски вик съпроводи втория удар зад тила му и мутрата рухна в краката ми. Насочих пистолета в главата на другия, в когото разпознах съученика на Язовеца.

- Така, аркадаши. Уводът трябва да ви е убедил, че не съм дошъл да се включа в играта. Сега ще си поговорим малко и ако харесам отговорите ви, ще се разделим мирно и тихо. Първо, ти момко, - чукнах по главата момчето, - мини от другата страна при приятелчетата си, а вие от другата страна, ръцете на масата. Искам да ги виждам. Веднага!

Нарежданията бяха изпълнени с прилична бързина, което говореше за респекта от желязото в ръката ми. Докато проследявах движението на Симчо, както го наричаше Язовеца, не изпусках Циркаджията от периферното си зрение и затова не ми убягнаха бързите погледи, които размениха с Дучето.

- Чакай, човече, недей така. Успокой се. – започна Дучето. – Седни тук или ако искаш стой си така, но дай да се разберем. Може да е станала някаква грешка. За първи път те виждаме …

Не можа да довърши. Веднага схванах, че целта на погледите е да ми се отвлече вниманието, докато Циркаджията се приготви. Знаех какво мога да очаквам от него и в момента, в който започна онова движение, с което ми взе акъла преди няколко вечери, стрелях без да се прицелвам. Имах сериозен опит в този вид упражнение и при такава къса дистанция нямаше начин да пропусна. Куршумът раздроби рамото му точно навреме, защото грамадният нож излетя от ръката му и падна встрани от мен. Циркаджията нададе остър писък, хвана се за рамото и падна на земята, пръскайки кръв около себе си. Дучето скочи от мястото си, но веднага насочих пистолета в гърдите му и това спря устрема.

- Май пропуснах да кажа, че има нови правила тази вечер. И ако някой ги наруши, резултатът ще е този. – посочих гърчещия се бивш цирков артист. – Затова запазете геройските постъпки за киноартистите и да поприказваме по същество. Ти, Дуче и ти Боксьоре, преди няколко дни, с още двама души, пребихте невинен човек, който бере душа в момента. Интересува ме, какво получихте за тази работа?

Като чуха имената си, двамата зяпнаха отново, докато Симчо започна вече видимо да трепери.

- Трябва ли да повтарям въпросите или просто обмисляте по-изчерпателни отговори?

- Говориш за собственика на станцията горе? – опомни се Дучето.

- Точно така. Искам да знам колко пари взехте за тази работа, преди да задам следващия въпрос.

Близо минута никой не отвори уста, след което Боксьора изстреля:

- Десет хиляди. Слушай, брат, - удари го той на молба, - дошъл си да получиш обезщетение за човека, няма проблем. Събери всичко от масата, ще дадем и това, което е по джобовете, трябва да се съберат към 50 бона. Мисля, че твоят човек ще е доволен.

- Десет бона? Десет пикани бона за да пребиете човека? А сега ми предлагате 50 бона обезщетение, кретени такива?

- Чакай, бе човек. – върна се отново в разговора Дучето. – В момента имаме само това, но до час можем да съберем още толкова. Само ще се обадим по телефона и за по-малко от час парите са тук.

Вътрешно кипях от нерви. Идваше ми да им пусна по един в челото и да приключвам с тези изроди.

- Вие двамата, - посочих главатарите, - изпразнете джобовете и се изправете до стената, а ти момче, вземи един плик и събери всички пари.

Под дулото на пистолета, двете мутри изпълниха и това нареждане, а Симчо без да чака подкана събра парите и ги сложи на масата пред мен, след което застана до другите.

- Така, както разбрахте вече, идвам да потърся малко справедливост. Знам как са се развили събитията, кои са били участниците и кой е поръчителят. При вас има съвсем леки смекчаващи вината обстоятелства, защото това е част от гадната професия, с която сте се захванали и го правите за пари. Но този път сте прекалили. Дали от престараване, дали някой му е имал зъб или просто сте си такива зверове, но сте го оставили полужив и вероятен инвалид. Никакви пари не са в състояние да върнат предишния човек. Знам, че един от вас е получил подобаващ отговор и сега е със счупени крак и ръка. Ти, - посочих Боксьора, - си получил частична компенсация с пукнатата глава. Това, което искам да знам, кой е четвъртият човек и кой преби собственика?

Възцари се мълчание. Виждах как Тялото на Дучето се напряга. Със сигурност замисляше някакво действие, но нямах намерение да започвам ръкопашни боеве, затова смених тона.

- Е, Дуче, имаш ли нещо да ми кажеш? Няма ли да ми разкажеш как си му счупил двата крака и ръката? Или как си го ритал след като е паднал в главата? Крещеше ли от удоволствие като слушаше стоновете му?

- Копеле мръсно … - изкрещя мутрата и се хвърли към мен.

Очаквах такава реакция, дори умишлено я предизвиках. Изстрелях два куршума моментално, които пръснаха капачките на двата му крака. С още два куршума разбих раменната става на дясната ръка. Скочих върху масата и бързо смених пълнителя. Нямаше нужда. Водачът на глутницата се валяше на плочките в собствената си кръв, със стърчащи кости от крайниците, ревейки като заклан. Двамата до стената бяха побелели като тебешир. Крачолът на Симчо беше мокър, явно нервите му не издържаха. Боксьорът беше неспособен на каквото и да е. Май главното действие приключи. Скочих от масата и застанах до гърчещия се на пода герой. Накарах двамата до стената да се обърнат, извадих тиксото и вързах Боксьора, след което го тръшнах на един стол. Дръпнах Симчо, хвърлих му тиксото и по мое указание овърза мутрата, която бях повалил в началото и скимтящия Циркаджия. Отидох в ресторанта и се върнах с една сервитьорска количка. С помощта на Симчо, това момче бе като хипнотизиран, изпълняваше стриктно всяко нареждане, натоварихме и извозихме на терасата телата едно по едно. Докарахме и тялото на тоалетния посетител, след което вързах и момчето за един стол и го добавих към групата. Приближих се до Боксьора, отлепих тиксото от устата му и опирайки пистолета в слабините му, попитах:

- Тия двамата са от хората на Руслан Иванов, нали?

Получих утвърдително кимване и продължих:

- Между тях ли е четвъртият от групата?

- Не, не е тук. – бързо отговори Боксьора, гледайки ме с изплашен поглед.

- Добре, но ако си ме излъгал, ще се върна и ще се постарая да намаля обема тук. – сръчках топките му, което предизвика силно скимтене.

Върнах лепенката на устата му. След което отидох до тоалетния посетител, който беше дошъл в съзнание и сега се мъчеше да се ориентира в обстановката. Дръпнах тиксото и сочейки му гърчещите се около него приятелчета, попитах кратко:

- Къде е Руслан Иванов? Внимателно помисли преди да ме излъжеш. Ако ти е направило впечатление, не прощавам грешни отговори.

- Моля те, няма да те излъжа. Оставихме го в къщи. Очакваше гости и затова ни освободи за играта тази вечер.

„Това е интересно. Толкова дни го дебна, може пък това да е единствената ми възможност“. Възстанових превръзката на устата на охранителя и се изправих. „Тук май приключих. Тази горила повече няма да участва в боеве, а другият със сигурност дълго ще помни последното хвърляне на нож.“ Върнах се в залата, прибрах ножа на Циркаджията, размислих и взех плика от масата. Преди да тръгна по обратния път, си спомних за охраната в хотела. При тази пукотевица, след като не се появи, или е се е скрил някъде, или е побягнал навън. Имаше една врата в ресторанта, която водеше към фоайето. Открехнах я и хвърлих бърз поглед от другата страна. Нямаше никой. Влязох, обходих всеки ъгъл и накрая надникнах в рецепцията. Боже мили, отпуснат в един висок стол, вдигнал крака на масата, един побелял дядко спеше сладко срещу включения телевизор. „Това се казва здрав сън.“ Разтърсих го здраво и след като се опомни, мушнах пистолета в лицето му и го подгоних навън, да бяга към града, да вика ченгетата. Сега вече бях пълен господар на комплекса, но прецених, че нямам време за няколко дължини в басейна. Връщайки се в ресторанта, ми хрумна една не лоша идея. Влязох в кухнята, открих газовата бутилка, захранваща печката, срязах маркуча и я дотъркалях до килера при другите. Отворих клапана и оставих газта да изпълва помещението. Затворих плътно вратата, събрах няколко покривки от масите и ги натрупах пред нея, след което излях отгоре им бутилка алкохол и накрая драснах клечката. По мои изчисления, разполагах с около 10-15 минути преди газта да изпълни килерчето и да изпълзи под вратата. Минах през тоалетната за чантата и по обратния път, скоро се озовах извън територията на комплекса. Вече валеше сериозно, но стигнах без проблеми до колата, влязох бързо и викнах на Язовеца:

- Давай, да се махаме оттук.

- Майко мила, бате Калине, това си ти. Акъла си изкарах, като видях някакъв мангал на седалката до мен.

Изригнах във водопад от смях и това сякаш отърси огромното напрежение от последния час. В този момент зад гърба ни се раздаде адски гръм и в небето се издигнаха страхотни пламъци.

- Какво е това, мамка му? – стреснато се взираше в Апокалипсиса зад нас момчето.

- А, сигурно от ресторанта. Видях, че готвят на газ и по всяка вероятност някой е подценил правилата за съхранение на взривоопасни материали.

- Бате Калине, ти си бил опасен човек.

- Не съм, Бориславе. Но понякога изпадам в странни настроения.

- Доста странни. – палейки мотора промърмори момчето. – Да сринеш цял комплекс наистина не е често срещано настроение. А какво стана с хората вътре?

- Ако са извадили късмет, ще научиш всичко от съученика ти. И той беше вътре и дори изигра една от второстепенните роли.

Малко преди да влезем в Средец, чухме воя на сирени и пред нас изскочи противопожарен автомобил, предхождан от полицейска кола. "Хм, старецът когото изритах от хотела се оказа доста съобразителен. Сигурно е намерил някъде телефон или може би има колега на паркинга. Поне ще приберат мутрите в болницата. Дано не се засекат с Барабата. Въпреки състоянието си, не бих се учудил ако моя юнак им спретне една фиеста."

- Бориславе, давай към онова място, откъдето гледахме имението на Иванов.

- Но нали каза, че ще го отложиш?

- Не, поне не още. Получих информация, която искам да проверя. Давай натам.

Въпреки разкаляния път, изкачихме пътя до скалата. Сякаш пелена бе спусната от небосвода, но успяхме да видим, че в кабинета на Иванов свети.

- Много добре. - хванах момчето и поехме към колата. - Време е за ново посещение.

Накарах го да ме остави на разклона за къщата на Иванов. Облякох единия от предвидливо взетите дъждобрани, навих въжето около кръста си и след тази подготовка, дадох последни инструкции на Язовеца:

- Сега си отиваш в къщи, но гледай да не заспиваш. Пазиш листчето с онзи номер, нали? - и след като получих утвърдително кимване с глава, продължих. - Ако не се прибера до шест часа сутринта, звъни на телефона и опиши мястото, където отивам. Дръж близо апарата до теб. Ако успея да изпълня намисленото, ще ми трябва транспорт за прибиране и ще ти звънна. Тръгвай.

Получих нова благословия и потънах между дърветата. Промъквах се внимателно и не след дълго стигнах пространството около портала. Два прожектора осветяваха площта от двете му страни, светеше и в павилиона на охраната. Погледнах часовника, беше малко след три полунощ. Според графика на пазачите, в 4 часа би трябвало да започне обиколката на единия от тях. Загърнах се хубаво, свих се до едно дърво и зачаках. Пет минути след 4 часа, вратата на павилиона се отвори и двамата охранители се показаха навън. Единият бе екипиран подходящо за изливащия се дъжд, държеше голям фенер в ръка и след като си размениха поздрави с колегата, тръгна в посока към дерето. Не след дълго, чух подсвирването му и кучешки лай, който се отдалечаваше в същата посока. Имах около 50 минути за действие преди да завърши обиколката му. Изчаках още малко, хвърлих дъждобрана да не ме спъва и с ловки движения изкачих голямата порта, приземявайки се безшумно от другата й страна. Вероятността пазачът вътре да ме е видял бе много голяма, затова без да се бавя, с няколко скока стигнах до вратата и нахлух без да чукам. Зад оформен в полукръг пулт, с монтирани няколко монитора, седеше пазачът, вдигнал крака върху пулта и заровил нос в някакво списание. Изненадата му бе толкова голяма, че дори когато прескочих пулта и връхлетях с двата крака върху гърдите, устата му стоеше широко отворена. Удар с палката по тила го прати за известно време в тъмната страна. Вързах го като пашкул и тръгнах да огледам помещенията. Освен главната зала, където нахлух, към нея имаше един малък бокс, обзаведен с микровълнова печка, кафе машина и диспенсър. Една врата водеше към тоалетна с малка мивка и това изчерпваше интериора на павилиона. Върнах се в залата, седнах на стола на пазача и погледнах мониторите. Единият излъчваше картина на портала, а на другите се виждаха различни места, вероятно участъци от оградата. Точно в този момент, се появи фигура, с обикалящо около нея куче, махна на камерата и извади радиостанция. Чух пращене от колана на лежащия на земята охранител, пресегнах се и извадих апарата му. Натиснах на приемане и след известно пращене се чу гласа на фигурата от монитора:

- Колега, всичко е спокойно. Мисля да мина по краткия маршрут, защото вали като из ведро. Чуваш ли ме?

Не му отговорих, но това можеше да му се стори съмнително, затова натиснах на предаване и се постарах да изменя гласа си, сякаш се напъвам здраво върху тоалетната чиния.

- Абе ти в кенефа ли си? - разсмя се фигурата. - Внимавай да не ти падне някое око от напъване.

Нов смях ознаменува прекъсване на връзката и след минута фигурата изчезна от монитора. Издърпах вързания охранител в тоалетната и го закрепих върху чинията. Не знаех какво означава "краткия маршрут" и след колко време ще се прибере другият охранител, затова застанах в един ъгъл, откъдето можех да наблюдавам мониторите, без да се виждам, ако някой надникне отвън през прозореца. Не чаках дълго. Нямаше и десет минути, когато фигурата се появи на монитора излъчващ картината от портала и след малко започна да изтупва краката си на верандата. Притичах бързо и застанах зад вратата. Изчаках да влезе, бутнах я да се затвори и го халосах по тила с палката. Издърпах го зад пулта, настаних го на стола, с гръб към прозореца и го овързах здраво. Така, ако някой надзърнеше, щеше да види дежурния, изпънал се на стола с крака върху пулта, като за по-голяма автентичност, отворих и списанието в скута му. Оставих двамата дежурни на работните им места и потънах в нощта. Алеята не бе осветена, единствените светлини, които се виждаха, бяха пред входа на къщата. Приближих пространството пред къщата, но останах в тъмната част, зад един висок храст. Две коли имаше в подножието на стълбите, черен и сив джип. Черният със сигурност беше от автопарка на Иванов, номерът му бе същият, като този който докара картоиграчите в комплекса, различаваха се само по сериите. Другият беше с кърджалийска регистрация, което подсказваше високи гости от партийната централа. Опрян в стената, използвайки всякакви укрития и сенчести места, стигнах вратата. Със сигурност влизането ми през нея щеше да бъде документирано, но този вариант ми се видя по-приемлив от обиколка на къщата, в търсене на отворени прозорци или врати. Шмугнах се бързо през вратата и се озовах в слабо осветено огромно фоайе. Няколко стъпала водеха от вратата към площадка, от двете страни на която се виждаха огромни портали, със сигурност затварящи коридори към другите крила, а встрани от тях започваха стълбища към горните етажи. Обходих цялото преддверие и надникнах зад двата портала. Коридорът вдясно бе силно осветен и се виждаха няколко врати, като най-близката врата бе отворена и откриваше стая, наблъскана с монитори. За мой късмет, нямаше никой в стаята в противен случай вече щяха ехтят аларми. Дръпнах се бързо, затворих портала и поех по стълбището към втория етаж. Разбирах се, насочих се към крилото, с лице към дерето, където бях видял да свети и предполагах, че приютява работните помещения на домакина. На площадката на втория етаж, подобен портал затваряше достъпа, минах през него и затворих плътно зад мен. Осветлението тук не бе така ярко, но достатъчно за безинцидентно придвижване. Стигнах до завоя, слагайки ухо на всяка срещната врата, за да доловя евентуално присъствие зад нея, но изглежда помещенията бяха пусти по това време. В другото крило, по средата на коридора се виждаше облечена с кожа врата, а когато стигнах до нея, забелязах и светлина под прага. Хвърлих един поглед през прозорците на коридора, които гледаха към вътрешния двор. Никъде не се забелязваше да свети, което е логично за този час на денонощието. Съсредоточих се отново върху вратата, изправен пред дилемата, да почукам или не. Не долавях никакъв звук, явно изолацията бе отлична и ако не беше сянката, която за миг премина, пресичайки светлината под прага, можеше да осъмна с колебанията си в този коридор. Проверих снаряжението, пригладих перуката и натиснах дръжката. Вратата се отвори безшумно, влязох и поздравих. За втори път тази нощ ми се случваше да присъствам на увиснали челюсти при появяването ми. Дали не бях прекалил с избора на дегизировката. В стаята имаше двама човека, Иванов, изтегнал се зад бюрото си и още една подобна по размери и геометрия фигура, седяща на кожен диван зад малка масичка, встрани от бюрото. Въздъхнах от облекчение и закачих палката на пояса, но останах с ТТ-то в ръка. Както пред домакина, така и пред госта имаше по една бутилка и чаша, разликата беше само присъствието на голяма панера с ядки пред госта.

- Едва ли очаквате други гости, но ако бях почукал сутринта, нямаше да ме приемете и кой знае колко щях да вися отвън. – започнах с игрива нотка. – Впрочем, аз съм дошъл при другаря Иванов за разговор на четири очи, нали може така да се обръщам към Вас, - отправих невинен поглед към домакина, - така че Вие господине, - обърнах се към госта, - ще трябва да затворите очи и уши.

Двамата ме гледаха невярващо, сякаш изведнъж подът се е отворил и дяволът се е показал с колода карти за игра, предлагайки им да направят няколко раздавания на сантасе.

- Не искате ли първо едно питие? – обади се Иванов с изненадващо спокоен глас. – Хем ще се постоплите, хем ще пооправите малко маскарада. Явно дълго сте стояли навън в този порой. Сигурно сте подготвяли встъпителната реч. – продължи домакинът, без да крие язвителните нотки.

- Иванов, кой е този, по дяволите? – събра смелост гостенинът. – Познаваш ли го? И защо носи това желязо в ръката си?

- Предполагам, че ще се опита да го използва като средство за принуда. След като е събрал смелост да влезе, сигурно не му липсва кураж да го приведе в действие.

- Какви ги дрънкаш, Иванов? Да не искаш кажеш, че е дошъл да ни застреля? Слушай, келеме такова, - обърна се към мен гостът, с нарастващо раздразнение, - ти знаеш ли кой съм аз и какво ще стане ако само ме докоснеш?

Следях диалога им развеселен, като се мъчех да отгатна откъде идва това спокойствие и увереност в домакина. Но взе да ми доскучава, а и бях дошъл по работа.

- Познавам донякъде онзи зад бюрото. – отговорих на грамадата сланина зад масичката. – Знам, че го наричат Руслан, но е роден като Рустем. Но теб нито съм те виждал, нито съм те чувал, а и не горя от желание да завързвам тепърва запознанства с нищожества.

- Нищожества? – изрева събеседникът ми и скочи на крака, вследствие на което масата подскочи, а бутилката и чашата се приземиха на килима, сред гирлянди от фъстъци. – Аз съм народен представител, говедо такова и ти обещавам, че няма да намериш дупка, в която да се скриеш, ако успееш да напуснеш това място.

Малките му свински очички горяха от злоба, а от устата хвърчеше пяна на всички страни. Приближих се към него, прехвърляйки пистолета в лявата ръка. Спрях до масичката, като лицата ни се озоваха на две педи разстояние. Гледах го с отвращение и без да го попитам за разрешение, заших здрав шамар на тлъстата му буза.

- Ако не хвърчеше във въздуха, а ходеше по земята, тлъст шопар такъв, щеше да знаеш, че народният представител в тази държава е най-презираното нещо от хората, имащи способността да разсъждават трезво. – нов шамар подсили твърдението, а в последвалия монолог, отбелязвах с нови ръкополагания, местата, на които исках да акцентирам. – Щеше да знаеш загубеняко, че няма по-продажно (шамар), по-мекотело (шамар) и по-безочливо (шамар) създание от българския депутат.

Продължих с още няколко констатации, акцентирайки подобаващо, което принуди опонентът ми накрая да се просне изтощен в стола, но странно защо раздразнението му бе заменено от животински страх, след като завърших като Зевс, первайки го с дръжката на пистолета, от което пък през огромната му паст излетя зъб. Извадих тиксото, вързах ръцете и краката му и задължителната лепенка през устата, за да не нарушава разговора, който предстоеше. И тук осъзнах, че съм допуснал непростима грешка. Почувствах как нещо ме пронизва в кръста и остра болка ме накара да изкрещя диво. Някой се беше промъкнал зад гърба ми докато овързвах дебелия, възползвайки се от невниманието ми. Завъртях се бързо, въпреки раздиращата болка и почувствах как лакътя ми попада в нечие лице. Видях пред себе си едра фигура, обхванала лице с две ръце, но оставих изследователската дейност за по-късно. Ритникът ми попадна в коленната става и го свали на земята, втори шут в лицето изключи за няколко минути непосредствената опасност. Но това не беше всичко. В рамките на отворената врата се появи втора фигура с пистолет в ръка. Не го изчаках да провери точността на стрелбата си в движение, а го гръмнах в ръката и веднага след това в крака. Пистолетът му падна на килима, а приносителят му се въргаляше на пода. Останах прицелен във вратата, очаквайки нова поява, но такава нямаше. Огледах двамата нападатели. Сигурно бяха от охраната на Иванов, но не виждах наоколо работодателят им. Облегнах се на бюрото, държейки пистолета с едната ръка, а с другата напипах дръжката на нож, забит от дясната ми страна в кръста. Стиснах зъби и внимателно го извадих. Почувствах облекчение и разливаща се топлина по тялото ми, която тръгна по крачола. Установих, че мога да стигна до вратата, надникнах внимателно в коридора, но той беше пуст. Ослушах се за евентуално ново посещение, но освен пъшканията и охканията на охранителите, нищо друго не се чуваше. Явно, засега, меракът за гостуване беше пресекнал. И изведнъж долових нечие сумтене, идващо от бюрото на Иванов, Затворих вратата на стаята и приближих фотьойла. Ако не беше пустата му болка, щях да се срина от смях. Домакинът бе заврял телесата си под бюрото, но не беше преценил добре обема и сега напираше да се измъкне, целият зачервен от напъване. Ритнах фотьойла и се насладих на гледката. Е, не беше като раждането на Афродита, но си струваше. Най-накрая злополучния играч на криеница се измъкна и едва се добра до фотьойла. Въобще не му беше останала съпротивителна сила, когато го вързах. Сега можех да се погрижа и за себе си. Свалих суичъра и благодарих на Господ за идеята да вържа въжето около тялото си. То беше причината, ножът да не достигне до някой важен орган, но раната си я биваше. Срязах тениската и направих стегната превръзка за да спра изтичането на кръвта. Можех да ходя сравнително нормално, ако не се налагаше да се навеждам, но пък ми струваше доста усилия докато опаковам мутрите. Щях да съм един от отличниците в опаковъчното на някоя куриерска служба, предвид опита ми от тази нощ. Сетих се за грешката, която допуснах. Със сигурност Иванов бе подал сигналът, на който се отзоваха мутрите, затова минах зад бюрото му и огледах плота отдолу. Веднага видях бутона, дръпнах кабелите и прекъснах възможността за ново известяване. Сега вече огледах обстановката подробно. Просторен кабинет с формата на правоъгълник, една от дългите стени на който бе заета от огромна библиотека, натъпкана с книги, разделена на две от вратата, през която тази нощ имаше голямо движение. Бюрото заемаше една от късите, а на срещуположната висеше огромна картина с библейски сюжет, наместена между тапицирана врата и единия от двата обширни прозореца, запълващи четвъртата стена. Щорите бяха спуснати, но крилото на единия прозорец бе открехнато и през него нахлуваше шумът от бушуващата вън буря. Надникнах зад вратата до картината, тя затваряше помещение с малка тоалетна и душ-кабина. Върнах се в кабинета и с доста усилия успях да набутам мутрите и депутата в сервизното помещение. Заключих ги с ключа, който намерих от вътрешната страна и го изхвърлих през прозореца. Сега вече разговорът можеше да започне. Отидох до вързания домакин и отлепих лентата от устата му. Спомних си как го направи той в онова помещение, но в момента нямах желание за лични отмъщения. Седнах на бюрото срещу него и известно време го наблюдавах втренчено.

- Е, Иванов, няма да крия, че търсех упорито този момент. Няма да се запознаваме, защото се надявам повече да не се видим.

- Това означава ли, че не си дошъл да убиваш?

- Да, можеш да си спокоен.

- Значи … пари или някаква услуга?

- Пари? Всичко ли измерваш с тази дума? Добре, щом като подхвана тази тема, любопитен съм да разбера как оценява един бизнесмен, а ти си голям бизнесмен, нали? – изчаках кимването му и продължих. – Та, как оценява един едър бизнесмен следната ситуация: лицето Х плаща на група побойници сумата 10 000 лв. да „поговорят“ с невинен човек. Разговорът бил толкова интензивен, че човекът едвам оживява, но с голяма вероятност да остане инвалид до живот. За това научава негов приятел, който намира начин да се срещне с Х. И въпросът е: как лицето Х ще излезе от тази ситуация?

Наблюдавах го през цялото време и видях изненадата в погледа му, както и обзелото го впоследствие смущение. Мълча повече от минута.

- Значи си тук заради Барабов. Гледай ти, какви приятели имал този горянин. Е добре, признавам, че беше лошо хрумване. Исках да разбера знае ли нещо за един предмет, който ме интересува и затова изпратих момчетата да го попитат. Казах им да го пораздрусат малко, но те са се престарали. Виж, аз действително съм добър бизнесмен. Признавам грешката и съм готов да компенсирам приятеля ти. Назови разумна сума и ще я получиш веднага.

- Какво разбираш под разумна?

- Да речем 100 000.

- Мислех, че си широко скроен. Твоите мутри предложиха същата сума.

- Бил си при тях?

- Да, посетих ги, но те бяха свършили пиенето.

- Извинявай, обслужи се.

Послушах го, взех една чаша от библиотеката, сипах си два пръста и я изпих на един дъх. Господи, имах нужда.

- Кажи ми нещо, Иванов. Ако аз сега те доведа до състоянието, в което беше Барабов, как ще реагира семейството ти?

Въпросът ми го изненада. Дълго мълча, докато процеди през зъби:

- Съпругата ще имитира загриженост заради парите ми, но децата … не знам. Не съм образцовият баща.

- Хм, разбираш ли сега разликата между едрия бизнесмен и Човека. Когато Човекът пострада, семейството му бе на ръба на отчаянието, а когато разбраха, че ще оживее – нямаше по-щастливи хора на земята. А при теб – докато можеш да си купуваш уважение, ще се заблуждаваш, че си значим, а семейството ти ще се умилква с интимната мисъл колкото се може по-скоро да се наредят зад ковчега ти. На следващия ден ще се скарат за наследството, а за теб никой вече няма да си спомня. Тъжно. Ще ти призная, Иванов. Дойдох с намерението да изпълня интимното желание на роднините ти, но сега реших, че по-голямото наказание е да те оставя жив. Искам да изживееш всички стадии на падението, което е абсолютно сигурно. Не се е родил все още някой, който да е живял цял живот на гребена на вълната.

- Слушай, момче, няма да ме размекнеш с подобни морални проповеди. Да решим въпроса така, в колата долу има едно куфарче с 500 000. Трябваше да ги дам на онзи шопар, както сполучливо го нарече. Взимай ги и да си кажем сбогом, а аз обещавам още утре да се изповядам при игумена.

Този път аз замълчах продължително. Чаках да ме споходи някакво решение и сякаш по поръчка ми хрумна интересна мисъл. Станах, облякох суичера, лепнах отново лентата през устата на Иванов, срязах тиксото, което го държеше за стола, отмотах част от въжето и вързах с него ръцете му.

- Да вървим. – вдигнах го от стола. – Ще се поразходим малко. Ако опиташ някой номер докато слизаме, ще е финалният такъв в нещастния ти живот.

Подкарах го с побутване към вратата, след това по коридора и надолу по стълбите. Порталът към долното крило зееше отворен, допрях дулото до главата на домакина, правейки му предупредителен знак и надникнах крадешком. Вратата на стаята за видеонаблюдение отново зееше отворена и вътре пак не открих присъствие. Може би дежурният бе един от двамата, които сега обитаваха тоалетната на горния етаж. Излязохме навън, бутайки в гърба пленника си, насочих го към черния джип, без да срещна активна съпротива. Погледнах в колата, ключовете висяха на таблото, отворих вратата и набутах Иванов на задната седалка. Седнах зад волана и потеглих със загасени фарове. На изходния портал, посетих отново павилиона. Двамата дежуреха на местата, където ги бях оставил, но личаха опити да променят състоянието си. Натиснах бутона за отваряне на портала, загасих лампата на излизане и потеглих за изпълнение на последното си хрумване. Хванах пътя към града и когато стигнах отклонението за наблюдателния пост, свърнах по него. Дъждът бе спрял, но изсипалата се вода бе размекнала солидно черния път. Тук автомобилът доказа качествата си на високо проходна машина. Изкачихме се, без да слизаме, чак до скалата. Слязох и на светлината на фенерчето потърсих подходящо място да реализирам идеята си. Нямаше такова около скалата, но наблизо, почти на ръба на склона, имаше едно дърво, което след допълнителен оглед се оказа много удобно. Издърпах Иванов от колата, отмотах остатъка от въжето от тялото си и завързах едрия бизнесмен за дървото. Погледнах към къщата му и прецених, че може да бъде забелязан. Но за да подсиля декора, извадих ножа и срязах бялата му риза, оставяйки го по потник. Намерих един здрав клон наблизо, вързах като знаме ризата и с малко усилия, покатервайки се върху скалата, закрепих белия флаг на върха й. Сега вече със сигурност ще привлече погледите на издирвачите. Изправих се за прощални думи пред човека, който измъчваше съзнанието, а и тялото ми, в последните дни. Светлината от фенерчето разкри панорама от чувства по лицето му, цялото плувнало в пот. Освен страх, ярост, бяс и безсилие, имаше и частица примирение. Дали пък не осъзнаваше, че е заслужил сегашното си положение.

- Е, Иванов, време е да се сбогуваме. От теб зависи дали ще се видим отново. А това може да се случи ако опиташ да "разговаряш" с Горянина, както го кръсти или някой от неговото семейство. Знам какво си мислиш в момента, как се заричаш да ме откриеш и т.н. Не ти го препоръчвам. Не ти трябват повече неприятности. Но и ще те разочаровам ако евентуално ти е дошло в главата, че си минал тънко. Ще ти оставя спомен, който да те стряска при самата мисъл да се отнасяш към нормалните хора, като едър бизнесмен.

Извадих шоковото палка и високоволтовият ток го препарира за известно време. Така щеше да приеме по-леко следващото действие. Заредих ТТ-то и прострелях глезените му в областта на кокалчетата. Това предизвика безсъзнание и дебелото му туловище щеше да се срине на земята, ако въжето не го държеше здраво за дървото. Раните не бяха смъртоносни, щеше да издържи в това положение поне денонощие. Но бях сигурен, че ще го намерят много по-рано. Последствията щяха да са неприятни. С това телосложение едва ли ще възстанови нормалното функциониране на глезените. Очакваше го инвалидна количка или протези, в най-добрия случай. Но откъдето и да го погледнех, не намирах основания за упреци, въпреки че постъпката ми не беше никак християнска. Този път поговорката: "На зла круша, зъл прът.", имаше пълна приложимост. Малка компенсация за счупените крайници на Барабов и отнетата му възможност за комуникация. Нямах работа повече тук. Качих се в автомобила, запалих го и преди да обърна, нещо ме чукна в главата, че това не е добра идея. Не мислих дълго, прикарах я до самия ръб на площадката, слязох и я освободих от скорост. Минах отзад, подпрях я с рамо, но в последния момент се сетих за разговора ни с Иванов в кабинета, отворих багажника, взех куфарчето отвътре и след малко напрягане на изцедените вече до дъно сили, джипът хукна по склона на дерето. Поех обратния път и с всяка крачка, усещах как отслабвам все повече. Кръвта бе пробила превръзката и сега попиваше в суичера. Спрях да поема въздух и извадих телефона. Набрах номера на Язовеца, момчето веднага вдигна и се разбрахме след 15 минути да ме чака на шосето. Но май бях надценил силите си. Слизането ми се стори убийствено и когато се показах в близост до пътя, едва влачех крака. Видях колата и светнах с фенерчето. Момчето ме забеляза, излезе и се втурна, доколкото кракът му позволяваше, към мен. Не беше ме достигнал още, когато се свлякох на земята, а последното ми усещане бе, че някой ме влачи по нея. Странен сън ми се присъни. Седяхме със Светла на терасата в апартамента й. Тя в любимата си поза в скута ми, а аз незнайно защо държах в ръката си елипсоида и й обяснявах предназначението му. През цялото време ме гледаше, впила сивите кинжали в очите ми. Не издържах и целият се разтреперих от този поглед. Така обърках обясненията, че не усетих как започнах да отварям душата си и да признавам това, което не смеех да произнеса дори насаме. Тя ме изслуша докрай и избухна в смях, нарече ме лъжец и че ще използвам първия удобен момент да се скрия в „гори тилилейски“. Стана ми толкова обидно, че за да й докажа чувствата си, взех един нож и го забих в корема си. Красавицата изпищя, скочи, застана до парапета на терасата и започна да ме моли да зашия раната. Извадих ножа, кръвта рукна обилно, а аз, правейки се на мъж, заявих че ще я оставя да изтече цялата, докато не ми повярва. Така и не дочаках отговора й…