3

Рано сутринта вече бях на път и се настройвах за задачите, които предстояха. Трябваше да направя няколко снимки на една двойка, която щеше да пристигне на следващият ден. Планът беше да съм там два дни преди тях, да огледам обстановката и да подбера подходящите места и моменти за сполучливи фотосесии. Но вече похарчих единия ден, затова днес трябваше да наваксвам. Задачата не беше трудна и се захванах заради възможността за едноседмично търкаляне на плажа, нещо, което не ми се беше случвало през последните пет години. А може би бяха повече. Спомените ме налегнаха, предизвикани и от еднообразието на пейзажа около мен. Видях се като многообещаващ студент, позволил да бъде подлъган от преподавателя си по „Технология на машиностроенето“ и заел асистентско място в катедрата, а неофициално - личен помощник на доцента. Този доцент, защити докторска титла, стъпил на раменете ми, а аз отчетох три пропилени години от живота си. Напуснах коридорите на университета за да ги заменя с коридорите на „Института по металообработване“. Няма да забравя как зам. Директора на института ме хвана за ръката от „Личен състав“ и ме качи на третия етаж, почука на една от вратите, на която висеше надпис „Старши научен сътрудник Тодор Карамфилов“, отвори вратата и се провикна без да влиза: „Карамфил, имаш нов колега.“, след което бързо отпраши нанякъде. Влязох в малката стая, почти колкото кухнята на гарсониерата, в която живея и днес, преградена на две от непрозрачен параван. Зад него се чуваше сумтене и тракане на съдове и аз почнах да се замислям за смисъла от присъствието си в тази стая. В частта, в която стърчах, имаше един стол и малко бюро, отрупани с документации, шкаф с мивка и стенна закачалка. Все пак отложих бягството с няколко минути, през които реших да разбера имам ли някакво бъдеще тук.

-  Ехо, вече съм вътре. – опитах с непринудена нотка да пробия паравана.

Нямаше отговор. Свалих папките от стола седнах и вдигнах крака върху бюрото. Така преседях около половин час, след което реших, че запознанството с колегата може да почака и тръгнах да търся кафенето в сградата. Открих го в подземието, взех две кафета и се върнах на третия етаж.

-  Ще пиете ли кафе? – викнах на паравана и заех предишното положение.

Не последва отговор отново и в следващия половин час изпих и двете кафета. Вече мислех да си тръгвам, когато неочаквано в паравана се отвори едно прозорче и от него надникна кръгло като месечина лице, с тежки очила с голям диоптър, плешиво теме и големи уши.

-  Я гледай, младокът се е разположил като у дома си. – прозвуча плътен басов глас. – Ти си най-упоритото магаре, което е влизало в тази стая. Повечето не издържат и 10 минути. Ако си решил да останеш тук, трябва да се придържаш към следните три неща: не задавай излишни въпроси, не давай глупави отговори, не смущавай спокойствието на Карамфила.

Така започна всичко. Близо две години изминаха докато се опознаем добре. Работехме върху някакви проекти, разпределяни от научния съвет, които след приключването им никой не търсеше. Едва в края на втората година Карамфилът ме посвети в работата, за която само подозирах, но не знаех какво представлява. Така той се превърна в мой ментор и ме въведе в света на тайните услуги, които правеше на неизвестни хора. Услугите изискваха голяма дискретност и решаваха сложни казуси, в които бяха оплетени неговите клиенти, като естеството им беше такова, че не можеха да получат решение по официален път. В началото, участието ми в тези случаи се заключваше в събирането на сведения от всевъзможни източници, дискретни снимки, проследяване. Карамфилът се увери, че може да разчита на особата ми за ролята на момче за всичко, а когато успях да оцелея в една наистина сложна ситуация, оцени и физическите достойнства на това момче. Имах добра подготовка, базирана на тригодишното ми активно присъствие в боксовата зала през юношеските години. След спечелването на едно градско първенство, реших, че това не е спортът, който ще ме възпита и се оттеглих, за ужас на цялата школа. Все пак получих разрешението да посещавам залата и понякога участвах в спаринги. Запалих се по стрелбата и близо две години стърчах с въздушната пушка в стрелбището. Може би заради тези занимания, ме разпределиха в разузнавателна рота в казармата, където придобих някои специални умения. Показах завидна упоритост и в деня на уволнението получих сериозно предложение за кариера в специалните части, но желанието ми в онзи ден бе да оставя стотици километри между портала и себе си, затова едва ли не тичешком отказах и се метнах на ГАЗ-ката, която откарваше набора на гарата. Оттогава поддържах форма с джогинг, туризъм и понякога ходех в частната зала на бившия ми треньор, където блъсках чувала до насита. Придобитите умения ми помогнаха много в някои случаи, когато се налагаше да се сблъсквам с агресия и откровени посегателства над личността ми. Карамфилът бе много доволен от тази придобивка, а още по-доволен стана, когато се оказа, че намира добра опора и в интелектуалните ми качества, така че постепенно започна да обсъжда с мен задачите и така стигнахме до момента, в който ми предложи съдружие. Разбира се, никога не ме допусна в онази част на дейността ни, която касаеше контактите с клиентите и информаторите, но и аз не предявявах никакви претенции. Така се роди нашето ООД, договорено с честна дума и ръкостискане и подписано в едно скромно заведение с кана студено бяло вино. Печелехме добре от дейността си, не се занимавахме със съпружески изневери и издирване на домашни любимци. След като посъбрах достатъчно средства, купих една невзрачна къща в западната част на столицата и я превърнахме с общи усилия в подходящо за дейността ни съоръжение. Облякохме я със звукоизолационни дрешки, обзаведохме я с няколко модерни електронни играчки, позволяващи съхраняването на огромна база данни, високоскоростен интернет и защитена телефонна връзка. Това беше маскирано по много подходящ начин, така че външен човек, попаднал случайно, щеше да се озове в един  удобен съвременен дом, с голяма всекидневна, многофункционална кухня и обширен кабинет на първия етаж и три удобни спални на втория. Разбира се, външен човек тук не попадаше, с едно изключение и то по горещото настояване на Карамфила. Бях твърдо против, но накрая все пак отстъпих, защото ставаше дума за дъщеря ми. Краткият ми съпружески живот, продължил през първите три студентски години и ознаменуван с раждането на любимото и до днес същество, бе прекъснат по искане на половинката ми. Десислава, изгарящата ученическа любов, реши, че съжителството с бедния по това време, непретенциозен мъж, е скучна перспектива и се пресели в огромния апартамент на преподавателя си по журналистика. Нямаше да го преживявам така тежко дълги години след това, ако не беше взела и Маргаритката ни с нея. Но успях някак да се преборя с всички бесове и да превъзмогна обидата и нараненото самолюбие. След раздялата, бях допуснат да видя дъщеря си, едва на тържеството, ознаменуващо завършването на основното образование. Преподавателят беше починал от някакво заболяване и младата вдовица правеше сериозна кариера като един от водещите журналисти в известна ефирна телевизия. Оттогава, започнаха редовните ни месечни срещи с Маргарита и взаимното ни опознаване. Имаше огромни успехи в овладяването на езици, учеше във Френската гимназия, с испански като втори език, владееше английски от уроците, които посещаваше и изпитваше голямо влечение към преводаческа дейност. След гимназията завърши френска филология и изкара специализация в Париж. Превърна се в един завършен полиглот, след като добави немския и италианския към уменията си, скрит във великолепната обвивка на една много привлекателна девойка. Майка ѝ се противопостави много остро на предложението ми да ѝ закупим самостоятелно жилище и порасналата вече палавница, често извършваше малки бягства, като се криеше в гарсониерата ми, което вбесяваше Десислава. Тя изкарваше върху мен безсилието си да се наложи над дъщеря си, но аз не се сърдех, защото знаех, че го прави от най-чисти чувства. Понякога я дразнех умишлено, тъй като с нея имахме коренно различни възгледи за живота на Маргарита, като това се отразяваше дори в начина, по който се обръщахме към нея. За майка си тя беше Маги, а аз я назовавах Рита. Но момичето вървеше по избрания от нея път, без да се съобразява с никого, разчитайки на собствените си умения. Започна да работи с известна издателска къща и направи няколко много сполучливи, според специалистите, превода. На тази плоскост стана и запознанството им с Карамфила. Срещнаха се в едно кафене, където я чаках за да ѝ дам ключовете от колата и веднага се харесаха. Карамфилът знаеше от хвалбите ми, че владее няколко езика и я посрещна с поздрав на френски. Тя му отговори на английски и зададе въпрос на испански, като смяташе, че този чичко е просто галантен симпатяга с повърхностни познания. Той обаче учуди и мен, като произнесе кратко експозе на испански и върна топката на италиански. Тези чуждоезични закачки продължиха още известно време, като ме поставиха в ролята на ням зрител, но финала беше истинско избухване. Маргарита завърши поредния си отговор с няколко изречения, които ми се сториха като мелене на воденични камъни. Карамфилът зяпна от изненада, но бързо ѝ отговори на същото наречие и двамата избухнаха в страхотен смях. Най-накрая, след като се успокоиха, Карамфилът ми преведе финала, в който Рита изразила удивлението си от този нахакан старец, изразявайки се на шведски. И той ѝ отвърнал, като я нарекъл най-красивата и умна нахалница, която срещал през живота си. От този момент, почти нямаше ден, в който да не разговарят дълго, дълго по телефона, дори се срещаха по кафенетата и обсъждаха различни варианти за превод на отделни изрази и пасажи от текстовете, с които Рита се занимаваше. Това сякаш подмлади този заклет ерген, лингвистичните занимания му доставяха огромно удоволствие. Така, един ден, ме притисна зад паравана и докато не изтръгна съгласието ми да покани Рита в Бърлогата, както кръстихме къщата, не ме пусна. Доволен от победата си, още същата вечер я покани в това място и двамата прекараха почти шест часа в превод на един доста тежък текст. Естествено, накарах стария хитрец да се закълне, че никога няма да разкрие истинското предназначение на Бърлогата и на дейността ни, а Маргарита си намери страхотна тайна квартира, където завършваха бягствата ѝ, за да намери усамотението, необходимо за работата. Това не ни притесняваше много, имаше достатъчно място, а и честото присъствие на човек в къщата, разпръсваше впечатлението за запустялост, което можеше да привлече нежелани гости.

Сякаш следила настроението ми, съдбата събуди телефона, малко преди да вляза в една бензиностанция след Бургас. На дисплея изскочи снимката на Маргарита и натиснах бутона за свързване, паркирайки пред най-близката колонка.

-  Тате, къде си? – изчурулика любимият глас.

-  На юг от Бургас, Рита. Не е ли малко ранен този час за теб?

-  Не. Вече успях да се скарам с мама. Не мога да разбера защо е този стремеж да ме обсеби, сякаш съм още с плитките и панделките.

-  Не бъди толкова строга към нея. Знаеш отлично, че го прави защото те обича.

-  Знам, но все пак е дразнещо.

-  Нали не ми се обаждаш за да се оплакваш?

-  Не-е-е, искам да ти кажа, че ще потъна в Бърлогата за около две седмици. Трябва да преведа скоростно една книга, която в издателството искат да я представят следващия месец в Париж.

-  Няма проблем, хладилникът е зареден догоре и не ми разхвърляй дисковете.

-  Не ти обещавам, но ще направя всичко по силите си. Чака ме къртовска работа, а знаеш, че музиката адски ми помага. Нали мога да ползвам Карамфила?

-  Господи, много добре знаеш, че си негова слабост. Напоследък с него прекарвате много повече време, отколкото сумарно имаме ние с майка ти.

-  А-а, сега ти се оплакваш. – чу се звънкият ѝ смях. – Тате, ти кога ще се прибереш?

-  О, нали не усещам носталгични нотки?

-  Престани, караш ме постоянно да се хиля. Имам една изненада за теб и затова искам да знам дали си свободен в края на следващия месец.

-  Звучиш много тайнствено. Мисля, че ще приключа до седмица там, за където пътувам и след това имам намерение да погостувам на стар приятел за около 3-4 дни. Така че, ако не изникне нещо спешно, съм на твое разположение.

-  Чудесно. Дай ми дума, че ще спазиш обещанието.

-  Рита, какво си намислила?

-  Обещай ми.

-  Добре, давам дума.

-  Купила съм ти билет за самолета. Искам да дойдеш с мен в Париж за една седмица.

-  Господи, - едва успях да кажа от изненада – няма ли някой около теб, когото да заведеш, та искаш да поскучаеш с чичко като мен в този прекрасен град.

-  Не се самопенсионирай. Разбира се, че винаги мога да подбера някой, но искам да съм с теб. Да пообиколим музеите, да ядем сладолед на поляната до Айфеловата грозница, дори да отидем до Буживал за да обиколим павилиона на Тургенев. А и съм подготвила още една малка изненада, но за нея - на място.

-  Е, убеди ме. Майка ти знае ли?

-  Не още. Ще ѝ кажа. Но първо да свърша с превода, иначе ще ми разбие хъса за работа.

-  Уф, голямо диване си, но затова те обичам.

-  И аз те обичам. Чао, чака ме океан от работа.

Колата беше заредена, а аз успях междувременно да платя сметката и преместих колата пред кафенето. Настаних се с чаша чай на една от масите, когато телефонът отново иззвъня. Натиснах бутона без да гледам дисплея, очаквайки да чуя отново гласа на Рита. Но ме заля порой от думи с такава скорост, че въпреки няколкократните опити да вмъкна някакъв звук, трябваше да изчакам момента, в който отсрещната страна ще направи таймаут за вдишване.

-  … ти въобще чувстваш ли някаква отговорност за поведението ѝ? Имам усещането, че сте се сговорили за да ме изпратите в лудницата. И къде се намираш сега? Знаеш ли поне къде е дъщеря ти?

-  Десислава, успокой се. – дочаках момента на изтощаване в бившата ми съпруга. – Каква е тази драма? Рита ми се обади и каза, че се е захванала с някаква спешна работа, да не я търся следващите две седмици.

-  Ох, и на мен каза същото и когато я попитах къде ще бъде, ми затвори телефона, а после го изключи. Това дете ще ме побърка.

-  Не тя, а ти сама се навиваш. Престани да гледаш албума с детските ѝ снимки и веднъж завинаги си набий в главата, че тя вече е почти жена. Когато свикнеш с тази мисъл, сама ще видиш колко щастливи може да бъдете двете.

-  Добре, добре. И двамата сте едни философи. Ако ти се обади пак, кажи ѝ да не ми се сърди. Аз малко повиших тон, но и тя не се държи като дъщеря.

-  Знам твоето малко, сигурно се е чувало до НДК. Няма проблем, ще ѝ предам. Стига да благоволи да звънне. Но доколкото я познавам, сега мрази телефоните и това може да продължи и седмица. Така че, зареди се с търпение.

-  С теб не може да се разговаря. Винаги ме караш да се чувствам виновна. Трябва да затварям. Ще ти се обадя пак.

Време беше да обърна внимание и на работата, след тази семейна сутрин, затова оставих замисления разговор с Барабата за по-късно. Качих се в колата и натиснах педала. След час, спрях пред бариерата на къмпинга. Тъй като никой не реагира на появяването ми, слязох и се упътих към бунгалото, на вратата на което отдалеч се виждаше табела „Регистрация“. Почуках и без да чакам отговор, натиснах дръжката. Зад голямо бюро, в центъра на помещението, запълнила въртящо се кожено кресло, седеше пищна блондинка и смучеше с ожесточение дълга, тънка цигара. Тракаше по клавишите на голям лаптоп, в опасна близост до който, димеше чаена чаша с кафе.

-  Добър ден, - избрах за начало ведър тон – имам резервация за бунгало при, Вас, и се надявам да не сте я отменили, тъй като закъснях с един ден.

-  А, Вие, трябва да сте г-н Александров, – отговори ми дрезгав глас, не подхождащ никак на кукленската визия. – Заповядайте, седнете. Имам добра и лоша новина. С коя да започна?

-  Обикновено, в такива случаи, запитаният отговаря „с лошата“, но аз предпочитам да чуя първо добрата.

Жената срещу мен, която бях наместил във възрастовата граница между 30 и 40, но по-скоро към горната, отвърна с приятен смях, което си беше за учудване и отговори:

-  Всъщност, поредността няма значение. Не можем да Ви настаним в ангажираното бунгало, защото се наложи спешно да го ремонтираме, затова, Ви, предлагам друго, което е по-голямо, но няма да искам доплащане. Впрочем, пропуснах да се представя, Анна Танева, собственик и управител на къмпинга.

Поех меката ѝ ръка, част от едно приятно закръглено тяло и я докоснах с устни, което предизвика нова порция смях, придружен с игрив поглед. Едни великолепни гърди за малко да изскочат от щедро деколтираната рокля, а улавяйки насочения ми към тях поглед, дамата се изправи за да покаже, че има още много интересни за гледане места.

-  Елате да, Ви, покажа бунгалото.

Бръкна в чекмеджето да вземе ключовете, при което отново предложи две огромни закръглени изкушения, заобиколи бюрото и излезе през вратата, която галантно придържах. Бунгалото беше второто от пет еднакви бунгала, ситуирани в центъра на къмпинга. Бяха наредени по начин, който оформяше малко площадче между тях, с изход към главната алея. Собственичката отключи определеното за мен и ме въведе в неголямо помещение, явно играещо ролята на всекидневна. От него се влизаше в две малки спални, с по две легла и също така миниатюрна баня с тоалетна. Каза ми, че тези бунгала ги предлагат на семейства с деца или на приятелски двойки. Поведе ме към дъното на помещението, затворено от френски прозорец, отвори вратата в него и ние се озовахме в малко задно дворче, много добре аранжирано с ратанова градинска мебел и изолирано с жив плет. Хареса ми бунгалото и се поздравих мислено за закъснението, което може би е станало причина за промяната на жилището.

-  Е, това е. Надявам се, че ще се чувствате удобно. Настанете се и после елате да попълним документите.

Благодарих за вниманието и я изпратих до входа на къмпинга, паркирах колата на прилежащия паркинг и натоварен с багажа, се върнах в бунгалото. Подредих нещата и се разположих на плетения фотьойл във вътрешното дворче. Допих си колата, придружавайки я с една малка пурета, събрах плажните принадлежности в една чанта и облечен в къси панталони и тениска, заврях краката си в чифт удобни джапанки и се запътих да прережа лентата на плажния сезон, закъснял с няколко години. Пътьом се отбих да отметна формалностите по настаняването и след като получих ласкаво упътване към пряката пътека, водеща за плажа, след няколко минути вече лежах на кърпата върху горещия пясък. Не можеше да започне по-добре тази командировка. Въпреки напредналото време, липсваше вавилонското стълпотворение, което се наблюдава в активния сезон. Половината от чадърите бяха самотни, а в останалата част, събиращите слънчеви лъчи се разполагаха доста комфортно, като само в неурегулираната част на плажа, гъстотата беше по-значителна. Разбира се, веднага се топнах във водата и близо половин час се наслаждавах на спокойната повърхност, като дръпнах един мини маратон, целта на който бе да възобновя плувните си умения. След като взех и първата по-сериозна порция слънчева енергия, наех един чадър и се проснах на шезлонга под него. Часът, в който голяма част от хората сядат зад масата, бе преминал отдавна, затова набрах номера на Барабата и зачаках търпеливо.

-  Топна ли се вече във водата, командирования? – прозвуча тежкият му глас.

-  Да, беше фантастично. Има ли нещо ново около теб?

-  Малко неща. Язовецът май ще го бъде, а другият почина. Сега търсят да разберат кой е и откъде е, защото се оказа че не е местен, а и документите му са фалшиви.

-  Я гледай, това е интересно. Слушай, Бараба, искам да направиш няколко неща, но постарай се да бъдеш максимално дискретен. Може би ще трябва да включиш и Каката, тя има талант да събира сведения. Снощи, докато с теб вечеряхме, някой е тършувал в стаята ми …

-  Не може да бъде, Калине. Защо не ми каза веднага?

-  Не исках да се разчува, нека този който е влизал, да остане с впечатлението, че нищо не съм разбрал.

-  Леле-е, само да разбера кой е кучият му син, главата ще му откъсна.

-  Когато се качвах към стаята, в коридора срещнах Станилов, който каза, че чукал на вратата ми, за да ме покани на чаша вино.

-  Това келеме ли е бил?

-  Не мога да кажа със сигурност, но този който ме е посетил, има опит в подобна дейност. Пипал е професионално.

-  Гледай ти. Добре де, ти как си го обясняваш?

-  Имам една теория, но нещо в нея куца. Не ти казах, че когато бях в дерето, взех от вече мъртвия младеж, един бележник, който се подаваше от джоба му. Още не съм го разгледал и не знам има ли нещо в него, което би накарало някой да го търси. Затова искам от теб да направиш следното: разучи, доколкото е възможно, кой е Станилов, откъде идва и с какво се занимава. Опитай се да разбереш по някакъв начин, какъв е бил спътникът на Язовеца и дали, както ние предположихме, е бил негов работодател. Подпитай и за онези млади двойки или по-добре остави това на Каката. Едва ли имат някакво отношение към случилото се, но нека все пак да сме сигурни. И накрая, поразрови се малко в отношенията на местния ви феодал и децата му. Наистина ли са в обтегнати отношения, как съжителстват и въобще, нещо повече за дейността и интересите на този човек.

-  О, най-после нещо интересно и аз да свърша. Ще направя каквото мога. Единият от следователите често идва насам и ходим, понякога, заедно на лов. Ще го подхвана внимателно.

-  Добре. И Бараба, аз ще те търся. А щом свърша тук, веднага ще дойда при теб. Има нещо, което ме тревожи и трябва да го изясним. Поздрави на Каката и предупреди и нея да внимава. Може да се окаже, че сме нагазили в опасна територия, затова нека да пипаме внимателно.

-  Разбира се, Калине. И ти внимавай. По-добре, че не ми каза за този тефтер. Ще видим кой е следотърсачът. Хайде, не стой много на слънце.

Прекъснахме разговора и пуснах въображението на свобода. Реших след вечеря, да направя малка разходка из курорта и да разгледам находките от джоба на мутрата на спокойствие. Това можеше да разпръсне малко от мъглата около случилото се през последните няколко часа. Взел това решение, посветих около час време да изследвам подходящите места за мисията си. Обходих плажната ивица, разгледах внимателно всички подстъпи към плажа, избрах местата, откъдето без никакви рискове, бих могъл да снимам. Двойката трябваше да се появи на следващия ден и да отседне в къмпинга, където се бях настанил. Карамфилът ми каза, че щели да прекарат 3-4 дни, напълно достатъчно време да си свърша работата. Не се искаше да правя компромати, затова дебненето в храстите и зад прозорците на спалнята отпадаха в този случай. Трябваше да следя и да документирам евентуалните им срещи и хората, с които ще контактуват. Снимките трябваше веднага да изпращам на Карамфила, който в зависимост от резултатите, щеше да спусне нови задачи или да прекрати операцията. Приключих обиколката, отпускайки се на един от високите столове на дневния бар, заемащ място близо до изхода към моя къмпинг.

-  Май не сте от ловците на бърз тен. – посрещна ме барманът. – И с право. Като за първи ден се държите доста разумно. Е, да ви забъркам ли един коктейл?

Огледах внимателно фигурата срещу мен. Много здрав мъж, със сигурност над 40-те, но с онази лепкава външност на типичен гларус, ловуващ женски екземпляри през лятото на плажа, а зимата – в скъпите ски курорти.

-  Как разбрахте, че ми е първи ден? Да нямам табелка на гърба?

-  Не, не, барман съм по морето от 20 години и имам око за тези неща. А и работата вече силно намаля, та разпръсвам скуката като наблюдавам хората. Видях Ви, като пристигнахте в къмпинга. Коктейл все пак?

-  Не, благодаря. Не съм фен на тези напитки. Една ледена бира ще свърши по-добра работа.

-  Много добре. Наливна или бутилка?

-  Каква е наливната?

-  Етикетът на бурето е чешки.

-  Но е пълнено в някоя от родните пивоварни. Оставете. Нека да е по Ваш избор, но съдържанието наистина да отговаря на етикета.

-  О, любител на истинските неща. Добре, ето един истински „Ердингер“.

-  Малко е далечко до Мюнхен, но вече Ви се доверих.

-  Прав сте. – засмя се бармана, като оголи два реда идеално бели зъби. – Идва от Турция, но е много близо по качества до оригинала.

Отвори с професионален жест бутилката, наля съдържанието във висока чаша и измъкна купа с ядки, която ми сервира върху салфетка. След това се облегна на бара и каза с уморен глас:

-  Не върви.

-  В смисъл … - погледнах го неразбиращо.

-  О, просто изпреварих шаблонния в подобни случаи въпрос.

-  А, нямаше да Ви питам за това. Нито за възможностите с противоположния пол, нито за съществуващите вечерни забавления. Тук съм за да забравя за няколко дни останалия свят и да се порадвам на слънцето и водата.

-  Събудихте интереса ми, господине. Действително, Ви, помислих за обвързан мъж, откъснал се случайно от веригата и решил да даде воля на необуздани страсти.

-  А сега, Вие, ме изненадвате. Това не са приказки на плажен барман, а по-скоро на застаряващ писател.

И двамата избухнахме в силен смях, подадохме си ръцете и разменихме собствени имена. Продължихме в същия дух още известно време и с всяка минута, взаимните симпатии нарастваха.

-  Забавлявах се страхотно. – казах, ставайки от стола. – Но е време да помисля вече за някаква храна, а и съм определил вечерта за разходка в селото.

-  Не препоръчвам ресторантчето на входа на къмпинга. Готвачът им сякаш е еднорък.

Отново избухнахме в смях, от намека за известния анекдот.

-  Не съм много претенциозен, – отвърнах – надявам се в селото да е останало някое подходящо местенце.

-  Ако все пак се решиш за един аперитив, вечер обслужвам бара в едно наистина не лошо хотелче. Казва се „Зефир“ и лесно ще го намериш, като тръгнеш по крайбрежната алея към полуострова. Няма много посетители и ако си любител на джаза, ще ти се стори интересно.

-  Не може да бъде. В царството на балканската чалга, не може да съществува подобен остров.

-  Има само един начин да се увериш. Там съм до 2 часа след полунощ.

Засмях се продължително и на учудения му поглед обясних:

-  Ако някой ни слуша отстрани, ще помисли, че е станал свидетел на договарянето на среща на гей двойка.

Сега и двамата избухнахме отново, стиснахме си ръцете и аз поех по пътеката към бунгалото. Взех един душ, проснах се на леглото за да определя степента му на удобство, а половин час по-късно обух бели къси панталони, тънка лятна риза и мокасини, взех от секретния джоб в чантата тефтерчето и ключодържателя, сложих ги в една малка и много удобна чанта, заедно с таблета и хванах пътя към селото.

Селцето се беше променило до неузнаваемост. Масовото строително безумие от последните години, не беше подминало и това място. Освен обилното застрояване на подстъпите към двете плажни ивици, имаше постройки дори и на самия пясък. Ивиците бяха парцелирани,  оградени и превърнати в труднодостъпно място. Броят на хотелите сигурно надхвърляше броя на местното население, а гъстотата на застрояването конкурираше тази в южните квартали на столицата. Нагледно доказателство какво се случва в една безконтролна и корумпирана държава. Завърших обиколката в едно от заведенията на плажа до къмпинга, в който бях отседнал. На това място, преди години, имаше една барака, приютила малка кухня и мокър бюфет. Пред нея пространството бе оградено с ограда от плетени пръти, затова я наричахме „Кошарата“. Винаги беше натъпкана с хора, въпреки липсата на маси, тъй като бе единственото заведение в района. Сега бараката я нямаше, на мястото ѝ бе построен павилион от алуминий и стъкло, оградата бе сменена с жив плет, имаше маси вътре и навън, но нямаше хора, поне в момента, в който заех една от масите, с изглед към кейчето. От този малък пристан, в онези години, едно корабче извършваше по няколко рейса в тихо време, до отсрещния край на залива, където сега се виждаше подобна строителна вакханалия, обхванала и малкото в миналото градче. Видимо изненадана, до мен изникна фигурата на сервитьорка, младо момиче, може би студентка, оползотворяваща последните дни от лятната ваканция.

-  Какво ще обичате? – изстреля стандартния поздрав и извади електронен бележник.

Ако не друго, прогресът стремително бе навлязъл и в тази професия, заменил легендарните мазни тефтери, с подходяща техника. Тази техника би трябвало да е в помощ на държавата, респективно обществото, за да контролира данъчните приходи, съгласно постоянно обновяващото се законодателство в републиката, което достигаше европейските стандарти. Ала изпълнението му беше просто едно пожелание. Придържайки се стриктно към онази, не знам защо наричана „народна“, поговорка за закона, като врата в полето, родните преследвачи на бързи и лесни печалби, масово заобикаляха тази врата, сякаш минаването през нея, гарантираше неизличима болест.

-  Предлагате ли нещо за вечеря, извън традиционните кебапчета? – попитах без капка надежда.

-  Разбира се. Моля да ме извините, че не, Ви, предложих менюто. Сега ще се върна.

-  Чакайте, чакайте. Не е необходимо. Просто ми кажете какво може да предложите, извън традиционната листа.

-  Знаете ли какво? – изведнъж се оживи момичето. – Предлагам, Ви, да си вземете нещо за пиене, а аз ще изтичам да попитам в кухнята.

-  О, добре започваме. Една ледена, истинска бира и една хубава зелева салата, като начало. Става ли?

-  Става, само да ми кажете какво разбирате под истинска бира.

-  Може да, Ви, прозвучи малко снобски, но не харесвам бирата произведена в България, като правя единствено изключение за „Астика“. Харесвам чешката и немската бира, но не от марките, бутилирани в българските пивоварни. Трудна задача ли Ви поставих?

-  Мисля, че ще се справя. Връщам се след секунди.

Наистина, след не повече от две минути, момичето цъфна отново, сервирайки разкошна зелева салата, с много настъргани моркови и магданоз, както и бутилка златна „Астика“, току що извадена от хладилната витрина.

-  Какво ще кажете? – закачливо попита то, след като напълни чашата ми.

-  Това значително надвиши очакванията ми и съм приятно изненадан. Нали не е защото съм единственият посетител?

-  Напротив. Това е причината. Както и съобщението от нашата готвачка, че ще изпълни всяко Ваше желание.

-  Господи, чудесата днес нямат край. Добре, ето желанието ми: една огромна салата с печени чушки, домати, краставици и пресен лук и нарязана в нея люта чушка. Към нея, сирене и гъби в масло, независимо дали са пресни или консерва. Печени филийки, а за десерт – крем карамел, но да не е от полуфабрикатите. Хайде сега да ви видя. И още една ледена бира.

Момичето щракна с пръсти и през смях обяви:

-  На Вашите заповеди, сър. Тичам.

Изпратих със завистлив поглед стройната му фигура и се отпуснах с удоволствие на стола, наблюдавайки великолепния залез. Пристигна поръчаната бира, но донесена от облечена изцяло в бели одежди, възпълничка жена, на средна възраст.

-  Не се стърпях и дойдох да видя странния клиент. – каза с мелодичен глас жената, наливайки бирата в чашата и прибирайки празната бутилка.

-  Защо странен?

-  Никой досега не е поръчвал такова нещо за вечеря. Повечето наблягат на скарата и тежките мезета.

-  Е, винаги има първи път. Надявам се не съм, Ви, затруднил с поръчката? – попитах, предполагайки, че съм удостоен с честта да ми сервира главния готвач.

-  Като изключим десерта, нямам други проблеми.

-  А така, а какво бихте ми предложили?

-  Искате ли една огромна палачинка със сладко от смокини? Сладкото е мое производство.

-  С удоволствие.

-  Ех, да бяха всички като, Вас. – малко тъжно прозвуча гласът ѝ, отдалечавайки се към павилиона.

В момента, в който приключих с бирата и салатата, момичето поднесе вечерята, като пожела приятен апетит. Справих се с великолепно приготвените ястия, полях ги с още една бира и зачаках обещания десерт. Той не закъсня, а вкусът му бе в синхрон с цялата вечеря. Обещах си постоянно присъствие на това място през следващите дни и в тази връзка поразпитах девойката, която така внимателно ме обслужи, за работното време и плътността на посещенията.

-  На обяд идват много хора, защото леля Лина, готвачката ни, наистина е много добра. Но от седмица насам, вечерите са спокойни. Ето днес, Вие, сте единственият ни клиент, а вчера нямаше никой. За мен е добре, защото си почивам. От началото на септември ходя вечер и на друго място да сервирам, след като свършим тук и ми идва малко в повече, тъй като там работя до два през нощта. Но стискам зъби да изкарам до края на месеца и се връщам в института.

-  Така и предположих, като, Ви, видях, че сте студентка. Доволна ли сте от парите?

-  Да, ще си платя семестъра и квартирата. И ще ми останат малко джобни. Затова и взех смяната в хотела. Трябва да добавя нещо в гардероба си, а там плащат добре и не е толкова натоварено.

-  Като заговорихме, знаете ли къде се намира хотел „Зефир“?

-  Ха, че аз там работя? Защо?

-  Казаха ми, че там може да се изпие едно питие, далеч от всепроникващата чалга.

-  Вярно е. Собственичката е фен на джаз музиката, дори имаше концерти на живо в бара, по време на силния сезон. Успях да се вмъкна на един от тях и да, Ви, призная, не очаквах такава лудница. Беше пълно с хора, направо изумях откъде се взеха толкова джаз фенове. А кой, Ви, каза за този бар?

-  Барманът на дневния бар, на плажа.

-  А-а, Бисер. Той е от един месец тук. Бил е някъде в Слънчев бряг преди това, но го доведе шефката на къмпинга, както казват неуморните езици, разпространяващи слухове. Срещнали се там, завъртели някаква авантюра и сигурно е била доста гореща, след като тя го докара с джипа. Понеже са приятелки с шефката на хотела, той започна в нейния бар, а къмпинг-дамата го уреди и на плажа, да е близо до нея.

-  Тя не е ли омъжена, тази къмпинг-дама?

-  Разбира се. Но мъжът ѝ има два хотела в Слънчев бряг и още един къмпинг, някъде на север. Не се вества цяло лято, а същите езици казват, че не се интересува много-много от живота на половинката си. Оженил се е за финикийските знаци, които жена му е донесла като зестра и те са главната му грижа.

-  Да-а, напрегнат живот. Но май барманът не е за завиждане. Дошъл е тук с нагласата за весел живот около блондинката, а са го натоварили с куп работа.

-  Нищо подобно. – махна с ръка събеседницата ми, която възползвайки се от празното заведение, седна на масата до мен, доволна от възможността да обели дума с човек извън персонала. – Бисер не се е преработил. Редуват се с още едно момче, което често поема и двете места, защото тримата, Бисер и двете приятелки, обичат да обикалят заведенията на север и на юг оттук.

-  О, да не би да обслужва и двете?

-  Едва ли. Не съм им светила, но шефката ми от хотела е много особена. Чух, че е изгубила мъжа си преди две години, но никой не е виждал около нея да се завърта друг. Ако имаше нещо такова, клюките нямаше да закъснеят. В това село се знае всичко, за всички. Щом аз за едно лято влязох в течение на повечето пикантерии, може да си представите какво става през останалото време, когато това занимание става основното развлечение. Ох, разприказвах се. Искате ли да, Ви, донеса нещо?

-  Още една бира, ако обичате.

-  Веднага се връщам.

Бирата пристигна моментално, но в този момент влязоха две двойки и това прекрати приятния ни разговор. Но пък се създаде възможност да разгледам на спокойствие находките от инцидента. Извадих тефтерчето и го разгледах внимателно. Не беше обикновено тефтерче, облечено в кожена подвързия, а от онези малки органайзери, разделени вътре на няколко дяла, означени с различен по цвят показалец. Нямаше много записки, само в три от дяловете, имаше по 3-4 имена, с номера на телефони и някакви непонятни означения след тях. Стигайки до края, видях пъхната в подвързията една бележка. Извадих я и прочетох следното: „почивната станция на Барабата, тази вечер“. „Така-а, значи този юнак, ако това е негово тефтерче, е имал среща в станцията. Това подкрепя и предположението ми, че Язовецът е бил само шофьор. Но кой е трябвало да го чака в станцията? И дали отсъствието му е наложило внезапното нощно потегляне? Или срещата се е състояла и е получил нареждане да тръгне за някъде? Каквото и да е станало, не е стигнал далеч, по-точно, поел е по-дългия път, към вечните ловни полета.“ Прегледах отново имената, но нищо не ми казаха. Прибрах тефтера и извадих ключодържателя. Един почти идеален бял елипсоид, с ухо на едното дъно, в което бе нанизана метална халка. Нямаше капаче или някакво бутонче, нещо, което да подскаже предназначението му. Повъртях го в ръката си, разклатих го няколко пъти и го прибрах при тефтера. Извадих таблета и го включих. Тази електронна играчка имах отскоро. Нашият спец, когото ползвахме в ООД-то, го донесе един ден и в продължение на час, ме запозна с възможностите му. Видът му беше от най-евтините, но имаше някои допълнителни възможности, които го правеха изключително полезна принадлежност. Имаше вграден 3G модем, работещ с две SIM-карти, което позволяваше комуникация от всяко място, покрито от мобилния оператор. В комплекта влизаше и стилус, в който имаше вградена мини камера. С нея можеше да се правят снимки и клипчета на обекти до 50 м. Батерията също беше нетрадиционна, с много по-голям капацитет, осигуряващ работа на устройството при максимално натоварване, от 6 часа. Написах едно съобщение до Карамфила, в което описах случилото се от предишните дни и намерените предмети. Поисках бързо информация за находките, както и проверка на имената от тефтерчето и изпратих моментално съобщението. Прибрах всичко в чантичката и тръгнах да си ходя. Влязох в павилиона да благодаря на вълшебницата от кухнята, оставих голям бакшиш на момичето и след като получих от нея упътване как да стигна до хотела, тръгнах в посока на къмпинга. На паркинга, избрах момент, когато наоколо нямаше хора и оставих находките в тайника, инсталиран в тапицерията на задните седалки. Прибрах се в бунгалото, без да реша дали ми се ходи за един аперитив в джаз бара на хотел „Зефир“, но някъде около полунощ, следвайки заръката на поговорката, че „От сън спомени няма“, смених облеклото с дънки и риза с къс ръкав и тръгнах да издирвам мястото. Следвайки указанията на момичето от заведението, което така и не попитах за името, бързо открих сградата, построена до самата пясъчна ивица на южния плаж. Хотелът беше четириетажен, с обширна фасада, гледаща към морето. Влязох във фоайето и попитах охраната как да стигна до бара. Насочиха ме към стълби, водещи към подземието и след около минута се намерих в голяма зала, отлично климатизирана, с малък дансинг в дъното, до него подиум, върху който имаше голямо пиано и около двайсетина маси, пръснати из помещението. Бяха заети повече от половината,  а дълбокият глас на Ета Джеймс, който се носеше ненатрапчиво от скритите колони, потвърди усещането, че съм на правилното място. Насочих се към бара, заемащ лявата половина на помещението и яхнах един от столовете пред него. Барът беше пуст и затова сигурно и бармана бе някъде отзад в офиса. Обърнах се към залата и огледах присъстващите. Доста млади хора, няколко двойки на средна възраст, а на близката до подиума маса видях две жени, блондинка и брюнетка, като в русокосата разпознах собственичката на къмпинга. „Дали пък приятелката ѝ не е шефката на хотела?“ – помислих, спомняйки си разказите на сервитьорката.

-  За съжаление, не мога да ти сервирам бира. Шефката е наложила вето за това питие тук. – стресна ме глас зад гърба ми.

Обърнах се и застанах лице в лице с Бисер, новият познат от дневния бар.

-  Похвално. Пък и бирата не върви с тази вълшебна музика. – усмихнах му се и подадох ръка за поздрав. – Няма как, ще наруша някои принципи, но нали затова повечето хора идват на море. Какво ще ми предложиш, извън коктейлите?

-  Имам всичко. Не знам какво би могло да те накара да загърбиш принципа?

-  Знаеш ли, на времето, като тийнейджъри, обикаляхме заведенията и се правехме на интересни, като поръчвахме напитка, знаейки, че нямат подобно нещо. Това, едва ли не, се превърна в идея фикс и издигна тази напитка в ранг на нещо велико, което могат да си позволят само най-изисканите хора. Години по-късно опитах питието и не останах очарован. Нещо повече, срина се един мит, което потвърди убеждението ми, че човек издига в легенда невидяното и необяснимото. Затова, налей ми едно „Бакарди“, в чест на всички развенчани митове.

-  Толкова приказки за чаша ром. Аз пък си мислех, че ще кажеш „Дайкири“. Или вие не сте се увличали по Хемингуей по това време? Но щом има подобно значение, нека да е „Бакарди“.

Получих питието, придружено с ядки и студена кола.

-  Напротив, - върнах разговора, след като отпих – действително четяхме Хемингуей, но аз не го харесвах. Предпочитах Стайнбек, а героите му не плакнеха устни с подобни питиета. От този период датира и отношението ми към коктейлите. На пореден купон от онези години, един от съучениците ни, след като ни класифицира като простаци, заради широко употребяваната по това време сливова, реши да образова простолюдието, като го приобщи към консуматорите на коктейли, което било признак за интелигентност. И така, изхвърли цветята от вазата, сипа вътре коняк и вермут, счупи три сурови яйца и изсипа няколко лъжици захар, а поради липса на лимони и половин пликче лимонтузу. Дълго разбърква сместа, след което я пусна по редицата на чакащите. Резултатът беше плачевен или по-точно апокалиптичен, тъй като само след половин час, пред тоалетната се строиха няколко яростно тъпчещи на едно място „приобщени интелигенти“, а излизащите от съкровеното помещение, отново се нареждаха на опашката. В същото време, останалите на ниво „простаци“, се заливаха от смях и едва успяваха да накъсат вестници в подходящ формат, тъй като по това време тоалетната хартия бе дефицит.

Двамата избухнахме в буен смях, който прокънтя в залата като изстрел.

-  Охо, - подхвърли барманът – успяхме да събудим нечий интерес. Не се обръщай, шефката идва насам. Сега ще ви запозная, ако е в настроение разбира се, но бъди много внимателен. После ще ти кажа защо.

-  Бисере, откога добавяш смехотворни в питиетата? Да не е някаква нова дрога? – прозвуча мек глас зад гърба ми.

Завъртях се по посока на гласа и видях двете приятелки от масата до подиума, да се приближават към нас. Вече бях оценил физиката на блондинката от тазсутрешната ни среща, но вечерната ѝ рокля спираше дъха с откровеността си. До нея, приятелката ѝ имаше направо пуритански вид, със строгия костюм, който само загатваше формите, които криеше. Над него обаче, стоеше, върху великолепна шия, красива глава, с добре оформена късо подстригана коса. Но не успях да маркирам повече подробности, защото две страхотни много светли очи, като кинжали се бяха впили изучаващо в моя милост. Имах чувството, че ако не сведа поглед, след миг ще съм под хипноза и кой знае какви щях да ги надрънкам. Блондинката се настани на стола до мен, а брюнетката мина зад бара и след като наля кола в две чаши, постави едната пред приятелката си и се облегна на бара до Бисер. Чувствах погледа ѝ върху себе си, но нямаше как да не поздравя управителката на къмпинга и моя домакиня.

-  Я гледай, - хвърли ми един поглед блондинката, сякаш едва сега ме забелязваше – Вие ли сте това г-н Александров? Не очаквах да, Ви, видя на това място.

-  Нали не искате да кажете, че съм попаднал на неподходящо място?

-  Не, Ви, познавам достатъчно за да преценя това. По всяка вероятност сте се изгубили, тъй като това място не е толкова популярно тук. Обикновено, гостите ни избират по-атрактивни места, където да получат забавленията, за които са пристигнали. А такива има много в нашия курорт.

-  Впечатлен съм, госпожо Танева. Ние се видяхме днес само за около половин час, а, Вие, успяхте да разгадаете причините, които са ме довели тук. Толкова ли съм прозрачен или е изписано на челото ми?

-  Не е необходимо, господин Александров, да чета какво пише на челото, Ви. Отдавна съм в бизнеса и познавам манталитета на средностатистическия посетител на нашия курорт. Ангажирате бунгало за една седмица, пристигате сам, което обикновено означава две неща: или сте тук служебно, или сте успели да се откъснете по някакъв начин от домашната колибка и сте хукнали да завладявате света.

-  И коя според, Вас, е истинската причина? – попитах, едва сдържайки смеха си.

-  Ами, тъй като в курорта ни, бизнесът е 100% в областта на туризма, когато някой пристига служебно, това значи, че е служител на някоя от неизброимите проверяващи институции. И това няма как да сте, Вие, защото само половин час след като сте получили заповедта, ние ще знаем кой пристига, кога пристига и колко ще ни струва посещението му. Така че не е нужно да съм екстрасенс за да позная, че сте от втория вид пристигащи, което предполага и стандартното поведение на средностатистическия представител на тази група – извъннормено наливане с алкохол и оглеждане на женски задници, с надеждата да се придърпа някоя в леглото. След това тези геройства се превръщат в митове, които се разказват по събиранията в кръчмите.

Тук не се сдържах и избухнах в смях, което стресна седящата до мен читателка в хорските души.

-  Вие, г-жо Танева сте роден психолог. – започнах, след като смехът ми премина. – Ще позволите ли, само заради присъстващите, да направя някои уточнения? – попитах зяпналата пред мен блондинка и без да чакам отговор, продължих. – Права сте, не съм тук служебно. И съгласно Вашата класация, попадам в другата категория. Но има малка разлика в поведенческата конструкция, която нарисувахте. Не идвам да поставям алкохолни рекорди, а да отказвам алкохола. Трябва да призная, че съм алкохолик и то от тези заклети злоупотребители, които започват деня си със 150 г, още преди да са влезли в чехлите. Затова съм тук, изпробвам нова терапия. Нали виждате, седя пред тази чаша и постоянно си повтарям колко мразя съдържанието ѝ. Колкото до женските задници, тук схемата, Ви, не работи. Харесвам ги повече от алкохола и ако сутрин не се събудя поне между два, значи животът ми е изгубил смисъла си. Това е причината и за втората терапия, която ще тествам тук, а именно, възможно ли е да оцелея, ако една седмица се огранича до един единствен.

-  О, но, Вие сте се заели със сериозни задачи. – включи се в разговора неочаквано брюнетката, едва сдържаща смеха си.

-  Точно така, - обърнах се към нея - и без чужда помощ няма да успея. Затова привлякох като консултант по първата задача един професионалист, какъвто е тук присъстващия Бисер, а за втората задача получих крехки надежди от моята домакиня, госпожа Танева, породени след разговора ни от тази сутрин.

-  Но, но … аз … - запелтечи блондинката, но не можа да завърши, защото от другата страна на бара избухна бурен смях, който бе допълнително стимулиран от физиономията на събеседницата ми, която ме гледаше сякаш зелено човече ѝ се обясняваше в любов.

-  Ох, Ани, за първи път те виждам толкова безпомощна. – обърна се през смях към приятелката си брюнетката. – Е-е, господине, внесохте малко живец в компанията ни.

-  Виждам, че шефката е в добро настроение, - включи се и Бисер – затова ще си позволя да използвам момента, за да ви представя един на друг. Светла Соколова, собственик на този хотел и мой шеф, – посочи към стоящата до него дама – а това е научният сътрудник от известен столичен институт, Калин Александров, с когото днес се запознахме на плажа.

Кимнахме си взаимно, като този път издържах пронизващия ѝ поглед.

-  С Ани се познавате вече – продължи барманът – и дори успяхте  да размените любезности.

Разговорът тръгна в по-спокойно русло, с участието на всички присъстващи, като само от време на време, Бисер се връщаше към задълженията си, за да обслужи клиентите. В един момент, двете дами се извиниха и тръгнаха към тоалетната и аз останах сам, което ми подсказа да хвърля поглед на часовника и да установя, че вече сме в третия час на новия ден и е време да потеглям към бунгалото. Докато обмислях как най-учтиво да се разделя с компанията, някой ме докосна по лакътя и познат глас прошепна в ухото ми:

-  Бързо се ориентирате. Направихте голям пробив, направо на масата на шефката.

Обърнах се и видях познатата фигура на сервитьорката от заведението на плажа.

-  Хей, красавице. Признавам, че имах известен успех, но това е само една вечер. Не съм сигурен, че ще има продължение. Но не дойдох само заради аперитива. Пропуснах да попитам за името момичето, което така добре се погрижи за мен на вечеря, а това е меко казано, нелюбезно, тъй като съм решил да ѝ   досаждам всяка вечер докато съм тук.

-  Диана, - подаде ми ръка момичето, като дори приглушената светлина не можа да скрие изчервяването. – а клиенти, които дават такива бакшиши, са винаги добре дошли. Ще, Ви, чакам. А сега трябва да бягам, че работното време свърши и трябва да разчистваме. Чао.

Реших и аз да тръгвам, въпреки че можеше да се приеме като неуважение към компанията. Извадих химикалка и написах на една салфетка кратко извинение към дамите, оставих го на бара с надеждата Бисер, който се беше запилял нанякъде, да го прочете и напуснах бара. Прибрах се в бунгалото и седнах в задното дворче за кратка рекапитулация на деня, с продължителността на една пурета и чаша кола. Проверих и в таблета за поща, имаше едно кратко съобщение от Карамфила, че е предприел съответните действия. Минах през душа, с което поставих край на този дълъг ден.