-  Княгиня Евдокия сестрата на Цар Борис III  болна била от епилепсия. Нещо като моето требе да е. Па то Царят и един Учител на име Дънов били близки. Тоз’ последния па бил водач на некакво си братство. 

- Бялото братство – знам за него. Че какво?

- Точно той обадил на Царя за туй место тук. И още му рекъл, как ако княгинята доде къде насам лятото, а и ако може да остане за некое известено време до есеняска – шала а’ са опра’и.

- Тъй! И нататък!? 

- Та Царат разпоредил на един пилот да я докара тука. Но то па се оказало, ка и на самият пилот синът му и той същата беля имал у себе си. И тогава Борис III рекъл не - ми направо заповед издал и двамата да дойдат къде сама. Хем княгинята да не е сам саминка с монасите. 

- И какво? 

- Ам’чи оздравели и двамата. 

- Хайде бе!

- Да всички това го знаат! Че те на туй и аз се надам де. 

- Еее… Ха дано така да стане и с теб. И само по тази мълва ли е тръгнал толкова народ насам да идва за изцеление?

- Ааа не, не! Има и от после работа…

- Ми казвай! Защо се таиш? 

- Ам’чи викам да не Ви досаждам с моите си неща!

- Няма такова нещо. Кажи за после - какво станало?

- Та посленка Царът попитал па’ тоа Дънов, ка’ да се отблагодари на монасите тука. Учителят на онова братство му рекъл да заръча кръст с теглото на Княгинята и да го дари на параклиса. А по-после да го забият на точно определено място.

- Това да не е ония кръст там на върха.

- Да - същия. 

- А от къде на къде има тази мистични дадености това място?

- Еее това е вече съвсем друга раб’та. Мога да река и по тава нещо ма да н’ ти доде раздумката в повеч’ - а? 

- Няма да ми дойде много - давай!

- Ам’чи знаеш ли го това, де Елена майката на Константин основателя на Константинопол била ‘одила до Голгота в Йерусалим… Там де е Божи гроб.

- Май точно това не го знам! И какво е правила там?

- Там е открила кръста, на който е бил разпнат Христос. 

- Ааа за това ли?! Чувал съм нещо подобно - и какво?

- Ам’чи тя подарила парченце от него на някого си. Па после тава парченце попаднало в българка, де била сна’а в двореца на Цариграда. Та те това се знаело и от монасите в България. След падането на Константинопол – Цариград демек под турския ятаган, че парченцето се намирало в един скрин с дрехи. Нейде си там в съкровищницата на султана. Наши монаси откупили сандъка. При проверката падарите га видели, че нема злато и скъпоценности, а само женски парцаляци и некакво си никакво дървено парче и го харизали почти на безценица. Монасите го донесли тук. Построили параклис. Ма то по онова време земите тук бая недостъпни били. И заровили те монасите парченцето нейде си наоколо. Та от тогава този район се знае като Кръстова Гора и го зачитат за лековит.

И от тук нататък ситуацията хуква през глава като подплашен заек. 

Чувам Живка да изсумтява. После нещо от мястото на което стои тя започва да се търкаля надолу по урвата. Веднага ме стрелва мисълта, че случващото си е точно постановката от която се опасявам. Мен да ме забаламосват, а нея да я похитят. Скачам и хуквам по пътеката към нея, подвиквайки:

- Как си? Всичко наред ли е?

- Добре съм! Две катерички се скараха може би за шишарка. Тя тупна на рамото ми и ме изплаши - ритнах един камък, а той се изтърколи надолу по ската. Добре съм. Не се притеснявай. Върши си работата. Още ще изчакам, ако се налага. 

- Ако си си починала вече можеш да дойдеш – спирам на място и започвам да се връщам обратно по нанадолнището към чешмата и добавям - Човекът тук разказва интересни неща. Мисля ще ти допаднат  – не спирам да говоря докато се приближавам към него, усмихвам му се, а той отвръща на усмивката ми с репликата: 

- Значи не си бил сам… -  но не успява да довърши и в момент в който съм на крачка и половина от него той изпада в епилептичен гърч.

Гледката никак не е за хора със слаби сърца. Това което можех да правя е само леко да го придържам. Сега пък Живка се притеснява. Чувайки в тишината на гората давещите се шумовете от гърлото му и тези на листата предизвикани от конвулсиите, като нищо можеш да ги оприличиш на агонизиращи хриповете и на предсмъртни гърчове. Предполагам и за това тя се провиква от горе уплашено:

- Колоездачо какво става там?! Добре ли си? Какво има? Да не се задави?

- Аз съм добре! Но ти стой още малко там. Човекът, който видяхме до чешмата има епилепсия и получи криза.

- Олее! Горкият човечец! Чух че е болен, но не очаквах да е толкова зле работата – отговаря ми тя.  

След малко Човекът излиза от това състояние. Измива си лицето на чешмата и ми се усмихва:

- Лелее… Ама ти май много се изплаши за твоя човек… Страхът ти скокна еееей къде там чак до върховете на боровете… И е много силен и е много голям…

- Ахааа ти за това ли припадна…

- Ам’чи как! Ти ка’ мислиш… Сега вече верваш ли ми, че така ми ста’а и че н’ те лъготя?

- Да, да, да! А какво стана? 

- С кое?

- Ааа… Там дето обясняваш… Искам да попитам  влезе ли в тръбата с телевизорите или не успя?

- Охооо при толкова силен страх де се втурна от теб към мен… Нема ка’ да не съ хързулна в телевизорния коридор на епилептиката…

- Добре, а видя ли нещо? 

- Охооо…  Ам’чи как!?

- Ха така! Ето! Нали каза, че хората трябва да те помолят за да можеш да им кажеш какво си видял. Моля те човече - кажи ми какво видя около моите страхове! Така ли се прави?

- Тъй, тъй!

- Ами давай тогава. Впрочем не давай, а моля те разказвай.

- Бая верен си ти е страхо. 

- Как верен?

- Искам да река, че не намислен наужким. Голям акълия, и душманин де много го бива в тия раб’ти та дебне. Ма голем мръсник е. Но да си ти кажа… За сеги отърва’ш кожата само щото бегаш без да са спираш. Запреш ли за повече от пет деня на е’но место да си зна’ш - оня тутакси та е фанал на тесно.  

- А вижда ли се на екранчетата си нещо за жената, която е там по-горе на пътеката?

- Ам’чи да. Нали и тя се изплаши преди малко от некакви гадинки! И тя също ми се появи макар малко по в мъгла. Ма ми се струва и двамата берете дружно шубе от едно и също нещо… Га че ли ми се струва от оня твоа душманин бегате заедно. Може би и за това ми излизате двамцата. Но това, което видох е, че специално ти си като в нейната опасност. Но само този път.

- Това какво ще рече?

- Ам’чи знам ли я?! За теб назад нищо се не види. Но за нея е нещо си като словесна плетеница. Нещо лошаво е казано. Па после е преплетено в нещо, което се повтаря много си пъти. При това от всяко следващо коляно. И поради това тя дори сега да се оттъмне от белята с душмана, след време от това повторение от уста на уста на ‘ората, друга беля ша са яви, а тя горката женка па’ ша да изпадне в подобно на сегашното лошаво състояние. 

- Еее… и до кога ще е така?

- Ам’чи знам ли я?! Докато изреченото лошо от злобарите се не сбъдне. И тя не погине. 

- Оффф… Тъжна работа. Казваш умиране има отърване няма, защото е нещо кармично ли?

- Ам’чи не знам - аз съм шлосер по професия. Не отбирам от таки’а неща.

- Искам да кажа така както казват хората: „Така и е писано!”. 

- Нее! Мисла ама не ме разбра ти. На екранчето над главата ми се вижда, как некой друг след като орисниците са я орисали е вплел злобната си воля в орисията й. Че за туй и сега и за в нататък все ще е така. Щото па тя нейната си съдбовина сякаш изотначало никак не е била лоша. 

- Ахаа! А можем ли нещо да се направи за да я спасим? 

- Ам’чи знам ли я?! Ти ма пита дали ще е по-зле раб’тата. Само това. И аз за това и видох.   

- То вярно, че много неудобно като въпрос, ама каква е периодиката на кризите? И ако и тя те помоли и поприседне така е по-наблизичко до теб ще можеш ли да видиш нещо… Примерно  тя може ли да излезе от тези си пожизнено приплетени опасности, които я грозят - или не?   

- Другото може и да мо’а да го вида. Ама това периодика де ма питаш за него то какво ще рече?

- Колко често ги имаш тези състояния?

- Ам’чи различно. Идват си ‘гато си поискат. Стоат си колко им са ‘аресва. После си тръг’ат пак така по техния си начин - ненадейно. Но нали това казах, че га има хора около мен, които ги е страх от нещо, и епилептиките са мно’о по на често.

- Е това не е ли по-тежко?!

- Ам’чи да! Много се измарам понякога… Особено га са ми по на гъсто тези потфърганици. Нооо имам ли мегдан за избор – я?! Как мо’а да казвам на хората около мен кога, как и колко да се страхуват. Ако некой до мене си се стресне или изплаши от нещо нали видя… Веднагически са гътвам. 

- Видях! Видях! 

- А ще е проблем ли да я повикам да дойде при нас? Ще я помолим да разкаже за страховете си. И ако се получи това да влезеш в тръбата така малко по-персонално да погледнеш, с какво може да и се помогне?  

- Щом си мислиш, че ша съм и от полза - викай я! Само да не я е страх или гнус, га ма гледа дето ша са гърча. Но може да се наложи да почакате. Щот’ нали ти казах - то зависи от туй колко са и големи страховете.

- Да ти призная нямам страхомер. Но бих я помолил да изчакаме колкото е нужно. Защото то и ние за това сме тук. И туй че те срещаме си някакъв жив късмет. 

- Тъй, тъй! Те някой думат, че съм им късмет, ама га нещата де ги река не им ‘аресат мъ увикват, че съм им бил прокоба. Нека дойде. Ам’чи то требе и тя да си го поиска да и погледна по страховете щот’ после да не ми се сърди!

- Няма, няма! Аз ще говоря с нея за тези неща.

Тръгвам по пътеката отдъхвайки си с облекчение, че поне не е засада. Но нали там имаме проблем с външния вид, че предварително в резюме като цяло обяснявам обстановката . А тя се шегува, че каквито и дадености да има човекът, видел ли лицето й - не е ясно, кой повече щял да се страхува. 

Идва. 

Запознават се.

Тя се представя като Севдалина.

Той наистина се стъписва. 

Поглежда ме уплашено. 

Вади си краката от коритото и започва да се оглежда да е по на равното, може би и да няма камъни наоколо. Моли я да му разкаже за страховете си. Още на петото изречение очите му се обръщат. Тялото му се изпружва – едвам успявам да реагирам да го подхвана. Живка закрива очи. Аз внимавам да не би да се удари на някой камък или да не се търколи по склона. Кризата е доста по-дълга от предната, а пяната от уста му и тя обилна, че и отгоре.

 След около две минутки идва на себе си.

 Извинява се за неприятната гледка.

 Измива лицето си и започва да говори:

- Аааа… Ам’чи как да кажа. Нали може на ти? 

- Да, да! Няма проблем – отговаря на момента Живето.

- Та има някой в миналото, който си ти е намислил това лошото, че да страдаш. Ама може да не е точно за тебе… Ами за некой от родата… Да речем баба дядо или даже някой от пра-родата. Та това с лицето то и то по тая линия е пострадало. Аз казах и на… наа…

- На моят познат! – усмихва му се предразполагащо мнимата Севдалина.

- Да, да - на него де! Че не можете да се отървете от лошотията, защото тоз’, който го е изумувал това волно или неволно, го е вплел като плетеница с някаква народна сказака. Или пък може да е некаква такава древна приказка де се говори от уста на уста… Ма сега думата  за тоа род приказки ми се затри нейде си….. 

- Притча или легенда да не е?!

- Нещо такова - да! Легенда! Легенда, легенда, но пък едно друго ми е много странно!

- Кое?

- Вие от тоз’ край ли сте?

- Не от другаде сме – защо?

- Това и на мен ми се свидя, че га че и сте от другаде па Легендата, в която е уплетена жената си е некаква тукашна.  И ка ви рекох е много, много стара. 

- Колко много стара?

- Ам’чи точно колко стара се не види. Но ще да е от преди България да бъде точно България като име. 

- Ехаа – възкликва Живето и поглежда към мен – Видя ли сега Колоездачо… Това може би е някаква чест за мен – а?! Какво ще кажеш – проклятие което е така преплетено, че стига чак до дълбоката ни древност - после се обръща към човека и пита – А за какво се разказва в тази местна легнедата?

- Нещо за любов, песни, спасение и за жалост има и смърт. Но пък либовта е точно таквази  к’вато е и вашата – поглежда ни поред Човекът с Епилепсията и се подсмихва под мустак. 

- Хе, хе, хе – усмихва му се в отговор Живето –  Ти и любовта ли като страха я виждаш там в тръбата… 

- Вашата и там я видох, ама то тя и без тръба и припадък па много ясно си се виде на яве.

- Ахаа… Добре и на живо като каква я виждаш нашата?

- Жегава работа е тя вашата. Но лошото и е че и пречи това преплитане Но то може да е така  е щото и вашата либов е пламнал така неземно както и онаа в народната местна сказка...  

- Ааа неземно ли? Какво ще рече това неземно? – проявява жив интерес Живето.

- Еее май нещо неверно са изказах. Простете! Сигур от подфъргането си бъркам думите. Исках да река не неземно а необичайно. 

- Ахаа – усмихва му се тя – Пак близко е като смисъл. И какво необичайно видя в нашата любов, че те кара да си мислиш за неземност? 

- Ам’чи изотпърво са зачудих що ли така ясно виждам либовта ви… Па то аз на твоа ти познат рекох вече, че нявгаш из по после ми иде некоя мисленка на ума  - навежда засрамено глава Човекът с епилептиките и потрива смутено длани, явно двоумейки се дали да ни каже или не това което мисли. 

- Нищо де! – успокоява го Живето – Казвай си! Ние сме големи хора. Обясни  ни моля те, защо така ясно виждаш нашите чувства в тръбата на страха? 

- Ам’чи щото либовта ви е пламнала най-ненадейно в миг един особен… 

- Е ти сега, какво?! Тя самата любов е миг особен! Кажи нещо по-конкретно!

- Ами зърнали сте се в некакъв момент грозящ живота и на двамата. Ама то и на мене те това ми е мно’оинтересно… Щото при вазе, как така при страх от нещо пламва такива силна либов. 

- В миг на страх ли?

- Да, да!

- Сигурен си за това? 

- О да! Колкото повече страх има некъде около мен толкова по-ясно виждам… 

- Добре и какво се случва значи в момента? – усмихва му се Живето.

- Ами ти госпо… госпо… 

- Госпожица съм все още…

- Да, да! Притесних се да не обида некой… Та ти много си се страхувала от нещо си. Той също си е имал някакви си негови си шубета. Ама и нещо като та е погледнал го и стреснало допълнително…

- Хе, хе, хе! – подсмихва се Живето – Да не се е поуплашил от лицето ми?

- Може! Ама това точно на твоето екранче за него не се вижда. Та исках да река ка’ твоа страх моме много, много по-голем от неговия ще доде. Та като сте се погледнали от тези нагрята от страх взгляда и точно тогава е пламнала и вашата либов…

- Как, как?! Любов предизвикана от страх ли? – чуди се Живето – Май не съм чувала такова нещо. 

- Е как де Севде ами нали имаше някаква такава работа дето похитените от страх се влюбвали в похитителите…

- За Стокхолмския синдром ли ми говориш?

- Не му помня името, но може и така да му казват…

- Хе, хе, хе! Това наистина е някаква шеметна хипотеза - любов възпламенила се не от страст а от страх… Хи хи хи ! Чак ме избива на поезия… 

- Ама има и още едно нещо което се виде тук…

- Извинявай… Ама ние с него така си се майтапим… Какво още – обръща се Живето – кажи си спокойно.

- Ти госпожице освен страх в неговите очи си видола и закрилник и за туй допълнително ти е премалело сърчицето по тоз човек.

- Ха такааа… - смея се този път аз на глас – Видя ли сега къде бил ключа от палатката… Пък ти ми говориш за поезия и моезия…

- Ааа… - прекъсва ме мъжът с епилептиките – Сега кат’ рече за поезия - някой от вас да се е занимавал с пеене?  

- Аз лично не? – отговарям категорично и поглеждам към Живето.

- Аз се занимавам с изкуства - но чисто теоретично. С пеенето съм буквално скарана…

- Нямам представа. Само разбрах, че легендата в която е вплетена госпожицата е свързана с нещо подобно. 

- Какво подобно?

- Поезия, песни и пеене. Почти през цялото време на видението някой рецитираше стихове и пееше нейде в невидимото на екранчето…

- Ама мъж или жена?

- Ето това не можах да разбера. Но точно от тама от къде деснию телевизор от дето идваше пеенето тама се виждаше, че за жената има мегдан да се оправат раб’тите.

- За нея ли? – питам аз и соча към Живка - А как може да стане? Това – вижда ли се?

- Требва ‘а се тръгне от началото на сказката или легендата както госпожицата го нарече. После требе по целия и път да се мине. И чак до края да стигне тя. Та тогава може и да се опра’ат нещата.

- А защо? Това вижда ли се?

- Стига Колоездачо. За какво ти е да знаеш точно защо. По-скоро важното е да знаеш точно какво трябва да се направи… Кажи си нататък Човече! Кажи!  

- Некъде по средата има едно място на което в легендата жената умира. И понеже живата ти твоя съдбина е на стегнато уплетена с легендата… Зарад’ туй има много голема възможност те това лошото от легендата да се случи и на теб… Ама и даже колкото и този, с който си да са напиня да та варди.  

- Искаш да кажеш че мога да умра ли? – пита го без грам емоция Живето, която сега е Севдалина.

- Ам’чи да! Много са извинявам, че тъй направо го рекох – потрива притеснително ръце Човекът с епилепсията и продължава - Но това така се вижда в левия и в горния ред екранчета. Ама пак мноо са извинявам, че го рекох без заобикалки.

- Няма нищо – клати тъжно глава мнимата Севдалина и ме поглежда почти безпомощно с красивите си очи. 

- Е стига де. Ами какво стана с онова дето имало мегдан, на който можели да се оправят нещата – почти изругавам аз, после обаче като някой удавник буквоед се хващам за сламката, обръщайки се към Човекът – Ти каза мегдан, имайки предвид позитивна възможност някаква – нали?

- Така рекох - да!

- Което ще рече, че не е на сто процента предопредлено - нали така? 

- Момент пак да са упомна какво видох на десните екрани… - потрива чело Човекът с епилептиките, затваря очи и му личи, че е доста напрегнат, но така както си е със спуснати клепачи и сочейки в дясно с ръка си продължава мисълта – Ам’чи да! Ей го тама си е показано! Че за да се отъмне тя от таа си беля, некой мъж напреки собствените си страхове требе по никой си начин да не прави некаква си голема грешка. 

- Грешка?! Каква грешка?!

- Ам’чи види ми се кат’ грешка. Па каква е точно не мо’а да кажа.  

- А по какъв начин можем да разберем поне естесвото на грешката?

- Ам’чи не знам. Вида само, ка’ не бива да се допуска! Бъднината й и живота й също както и в легендата така и на яве в житието й по некакъв си начин са у мъжки ръце. Та за туй мъжът, който помага  требе да не греши. Иначе таз жена от екрана става на сянка и животина и изблднева, дорде се затрие изцело.

- Ама ти сега за легендата ли ми говориш или за нейния живот? – соча аз към Живето.

- Ам’чи нали вече рекох, че двете са уплетени в едно. За това е важното онова!  

- Какво то онова? – питам аз с нескрти интерес.

- Ако тая жена тука успее да прескокне трапа там докато е в сливането, дето наужким е в историята на легендата то и в истинскию и живот нема да го има тоя лошавия край, дето е у легендата и дето там жената умира. Но за другото кат’ подробности ша да требва сами ‘а са догадвате. Че сякаш ше ми до’де в повеч’, ако трети път за такова малко време па са продъна в тая моата гадна криза.  

- Слава Богу, че поне някъде има позитивен шанс – въздъхвам аз, въпреки, че не залитам чак толкова по такъв тип окултни предсказания и перспективни екстраполации – Много ти благодаря човече. Тръгваме си веднага. Щото с тези нашите страхове - вярно че три пристъп много ще ти дойде ако ние излъчим нещо повече страх.   

- Много благодарим. Нещо дължим ли за помощта -  пита Живето, аз понечвам да и кажа, че сме говорили по въпроса, но той ме прекъсва. 

- Да, да, да! Дължите ми!  

- Колко? 

- Не колко, а какво – смее се ведро на глас човекът.

- Добре какво?! – пита малко притеснено Севдалина-Живка.

- Пет пъти като влизате в църква по пет свещи да запалвате и да се молите за моето здраве. И да се помолите Кръстова гора да ми помогне за тази тъпата епилепсия, така както е помогнала и на княгинята Евдокия. 

- Нямаш проблеми приятелю… Не пет, а по десет свещи от дебелите ще паля при това цели десет дена по ред…

- Много благодаря – усмихва се той и тогава виждам Живка-Севдалина да си бърка в чантата и да вади две банкноти казвайки:

- Свещичките ще са негова грижа – сочи тя към мен и после, усмихвайки се добавя - А от мен ето това – и му подава копюрите.

- Благодаря ти много госпожице, но това са мно’о пари… - повдига той двете стотачки във въздуха.

- Не са много – усмихва му се тя и пита – А можеш ли ей така приблизително да ми кажеш, имаш ли някаква бегла представа на колко човека си помогнал до сега по този твой епилептиков начин?  

- О да! Аз казах на господина! Че за да са оздрава треба или да намера правилния лечебен начин… Или да помогна на деветстотин деветдесет и девет човека. За това и броа всека молба и припадък към нея. До преди вас съм на двеста седемдесет и три.  

- Ето! Значи едната паричка е за двеста седемдесет и четвъртия, а другата е за двеста седемдесет и петия човек, на който си помогнал да разбере някаква истина за страховете си. А ако неща се случат по по-добрия вариант аз къде мога да те открия за да се почерпим? 

- От село Кокаляне Софийско съм. Като питате там в магазина за Жечко епилептика всеки местен ще Ви, каже ка’ да стигнете до къщата ми.

- Разбрано! Жив бъди! И ха дано това място да те оздрави! Че гледам още си много назад с бройката около помощта спрямо хората!

- И  Вие бъдете живи и здрави! И ха дано успеете да разплетете онаа гадната прокоба – усмихва се Човекът с епилептиките. 

Измиваме пак трите камъчета, които трябвало да ни носят късмета. Напълваме си вода и от това изворче и потегляме. Движим си се по новопланувания маршрут. Първо отскачаме до мечките на Бриджит Бардо в Белица. Там малко се позабавихме. Жал ни стана колко са изпостелели. Върнахме се до някакво селско магазинче. Изкупихме всичкия хляб и всичко що беше плод и го занесохме на жената, която ни посрещна в мечкарницата. След това отпътуваме към Широка лъка. Там се замотваме докато намерим къде да спим. И благополучно към привечер наемаме стайче в една къща за гости.

Обстановката много приветлива. Хората гостоприемни и добронамерени. И за да не се размотаваме насам натам си поръчваме те да ни направят вечеря. Чудни нещица ни стъкмиха. Хапнахме подобаващо и си поръчваме още една каничка вино. Каним ги да седнат при нас. Тази вечер другите посетители са вечеряли по-рано или са по други заведения и домакините си го позволяват да споделят вечерта си с нас. Заприказваме се за обаянието на Родопа планина. Жената домакиня е и преподавателка в НУФИ (Националното Училище за Фолклорни Изкуства). И след втората чаша и идва музата. Някак си с гордост заявява:

- Цялата Родопа е мистика, музика и песен. Знаете ли че вече има някакво обяснение за мистиката в българското песнопение и уникалността на фантастичните български гласове. И то в цялата им гама. Като се започне от фолклора мине се през църковното пеене и се стигне до класическата опера? 

- Аз лично не знам. Само съм чувал за това, че гласът на Таня Балканска лети в космоса. И на какво се дължи според Вас тази уникалност? 

- Не според мен. Според учените е. 

- Нека е така. И какво е то?

- От последните морфологични проучвания се оказва, че има специфика в устройството при черепите на кореното население на Родопа. И на това чието се е разселило по другата части от България, но е тръгнало от тази планина. 

- Ехаа! Това е интересно. И какво ви има…? Ааа! Извинявам се! Или по-точно, за да не звучи обидно какво ни има на черепите? Че то ние може и да не можем да пеем, ама колко му е нашите корени да са от тука. 

- Над небцето и зад носа при всеки човек съществува една кост която се нарича Решетеста. При всички хора тя е съставена от мрежа от дупчици. От горе над дупчиците в общия случай при всички земни жители тази кост е гладка. Но на родопчани и на много от българите над всяка от дупчиците има нещо като цилиндрично израстъче.

- Казвате по чепати сме и по-различни от другите народи зад челото - а? – питам аз малко не до там тактично, може би под влиянието на смесицата от умора и алкохол – А как изглежда това цилиндрично израстъче? 

- Ами нещо като малка надстърчаща тръбичка е.

- И какво като я има? Или като ги има тези многото тръбички?

- По този начин се подобрява акустиката в черепната кутия. За това и гласът на нашите хора резонира подобно на това, както звука от струните резонира в тръбите на класическия орган. 

- Ахаа… Нещо като антропоморфно морфологичен акустичен подобрител и усилвател?! 

- Да, да!Благодаря! Много точно формулирано. Черепен акустичен подобрител на звуците от гласните струни. Та учените считат, как точно от там е и мистичното обаяние на самия глас у някой българи. Вярно че то трябват и гласни струни да са ти дадени, че и музикален слух. Но според специалистите може би точно там е и мистиката в българските гласове… 

- Къде там?

- Че всичко при нас българите и по-точно родопчаните си идва по рождение в комплект. 

- Явно сте погалени от Бог в тази певческа насока. Сигурно е като компенсация за мъченията по време на потурчването!

- О не, не, не. Това си е така още от тракийски времена. Ние тук нали сме нещо като преки наследници на най-популярния древен певец в света! Иии…

- Кой той? – изстрелвам си въпроса аз и срещам учудения поглед на Севдалина-Живка.

- Е защо кой? – чуди се и домакина – Орфей нали е наше момче…

- Неее – веднага му опонира домакинята – По-скоро ние сме негови пра-пра на куб наследници. 

- Че как така? – отново с наивитетен пирует се включвам аз в разговора – Какво общо има Орфей с Широка Лъка и местните. Той не е ли някакъв митичен герой? 

- Ами не е точно така – усмихва се домакинята – Има недоказани предположения, че и той като Исус Христос си е една реална личност. Ако прочетете някой от статиите на професор Алесандър Фол или дъщеря му професор Валерия Фол ще научите за орфеизма и много за неговия живот. Има гръцки Орфеизъм и български такъв.  Между впрочем ако се съди от някой извори почти целия му живот минава в Родопа планина. 

- Какво ще рече почти целия?

- Ами има някакви догадки, че е посещавал Египет, но е раждан някъде около село Гела.

- Кое село Гела? – пита Живка – Това тук дето е тук до Широка Лъка ли?

- Точно то! – отговаря домакинята – На шест километъра е от тук! 

- Щом е така утре преди да тръгнем за Пампорово ще отидем да го видим това село. А нещо по забележително там има ли? – пита Севдито на което казвам Живка, а аз я поглеждам с учудване, че изобщо споменава някаква посока - още повече по-точно, явяващо се място на следваща наша спирка.

- Има две много стари църкви на около сто години и останки-основи на ранновизантийска базилика от началото на пети век. Не знам дали ще ви е интересно. То все пак си е само един камънак. 

- Нали не възразяваш така да направим – обръща се към мен Жената с лица грозно като Смъртта и ме гледа вторачено - Знам че не ни е по път, но шест натам и шест насам са само дванадесет километра. И няма да се бавим. Обещавам. Само да се снимам пред базиликата и отлепяме на изток.

- Добре – кимвам с глава и се опитвам да схвана какво става всъщност.

- Тя и нашата църква в Широка лъка също е много интересна – сякаш с известна ревност в гласа казва домакинята -  Строена е през 1834 година при това само за 39 дена. Успение Богородично се казва. В двора и има и килийно училище Свети Пантелеймон. Иконостасът на храма е уникален за България. И според някой източници е изографисан лично от братята Димитър и Захари Зограф от Самоков. Тук е и къщата на капитан Петко воевода, която след освобождението му служи като щаб и изиграва много важна роля по време на процеса на Съединението. 

- Ааа ние и за това сме тук. За тези последните забележителности на Широка Лъка - знам. Утре преди Гела първо от тук ще започнем да разглеждаме – усмихва се Живка на стопанката на дома.  

След вечеря обаче Севдалина с лицето грозно като Смъртта ме моли да си оставим мобилните телефони и да се разходим. Още щом излизаме на улицата тя минава по същество:

- Май този път са ни надушили много точно къде сме… И положението е мама-мия.

- А тогава защо казваш на всеослушание къде ще ходим утре – това не разбрах?!

- Получих много точни инструкции. Ще ни бъде оказана и логистична и техническа помощ, но за да не се издаваме, че сме разбрали това, как сме разкрити ще трябва да се справяме сами. Сега най-важното е да се наспим добре. Че утре може да е много тежък ден.

- Леле Госпожице Началник звучиш много притеснено!

- Такова ми е. Утре след закуска чакаме пратка. Получаваме я и както си говорихме минаваме малко по-бързичко през обектите тук. После през Гела и от там веднага тръгваме за Пампорово. А по път ще си говорим. 

- Еее… Ако искаш можем да пропуснем Гела… Щом пък е толкова натопорчена ситуацията…

- Такава е! За това и ще се движим в Браунова стъпка, следвайки ирационалния и алогичен зиг-заг на непредсказуемстта. За това искам да тръгнем в една посока, а после да се свърнем в друга. 

- Доообре. Ти си знаеш за твоите си заешките врътки!

И двамата спим малко неспокойно.

Тя цяла нощ буквално не се отлепва от мен. 

Ето го и утрото

Сутринта като сутрин.

Небето светлее.

Малко по-късно и Слънцето изгрява.

Някъде кукурига петел.

Някой припалва автомобил. 

И уж всичко изглежда нормално. Но по напрежението й разбирам, че нещата наистина са затишие пред буря. И то голяма буря. Закусваме почти безмълвно някак сякаш на тръни. Малко в съкратената процедура минаваме през обектите на Широка лъка и към десет без нещо сме в Гела. Намираме въпросната базилика. Живето което тези дни е Свдалина я снима. Там има някакви хора с нещо като екскурзовод. Говорят си на френски. Аз почти нищо не разбирам от този език. Но моята спътничка нали е френска възпитаничка се заслушва и после започва да си говори нещо с една от жените. Разговорът тръгва с неглижираща куртоазна вялост но с течение на времето започва ескалира. И в един момент придобива особена Севдалинова въодушевеност, на която до сега не съм бил свидетел. Това което прави впечатление на моето не франкофонско ухо е, че във въпросния диалог ясно се открояват три думи. Орфей, шармнонт и Драголюба. Като онова шармонт французойката го изговаря поне петнадесет пъти. И то след като думата ми се набива в ушите и започнах да я броя. Ааа…! И от време на време ми е ясно онова  прословутото френско: „Воа ля!”. Че така заедно с новите си френски познати отиваме пеша и до стогодишната църква  - Света Троица. През целия път Живето не спира разпалено да си говори с французите.

 После се връщаме обратно в Широка лъка.

 На рецепцията ни чака пакет.

 Вземаме го! 

Багажът ни е готов от преди това.

Взимаме си довиждане.

Тръгваме.

 Чак тогава питам 

- И сега накъде да карам наистина. 

- Първо към Пампорово после ще помисля.

- Добре Госпожице Началник – отговарям стегнато и козирувам театрално, но явно на Живето не и е до шеги, за това и сменям отношението и питам сериозно – А в Пампорово къде по точно?

- В хотел Орловец…

- Охооо… До колкото знам това не е ли доста луксозно място? Нали уж с движим в руслото на икономичната незабележимост – отвръщам аз и й намигам.

- Еее малко да се почувстваме като много бели хора… 

- Както наредите Госпожице  - отвръщам аз, а тя ми бърчи кисело вежди и свива юмрук.

Наемаме стая за една вечер. Качваме се в нея, но за мое учудване Началството разпорежда да не сваляме багажа от колата. Носим си само някакви найлонови торбички с тоалетни принадлежности. Тя пробва леглата. Усмихва се ехидно и казва едно: „Няма да им е зле!” След което излизаме от стаята, но вместо към асансьора тръгваме по стълбите, а там ми прави знак да пазя тишина. Изключва си мобилния. Вади батерията и ме кара и аз да направя същото. Пешком слизаме в подземния паркинг. Влизаме в нашата кола и се преместваме на доста необичайно и закътано място в паркинга до някаква Тойота Рав 4. Живето отваря пакета, който получихме в Широка Лъка. Вади ключове от там и с тях отваря чуждото SUV. Пак от пакета измъква някакви дрехи и ме кара да се преоблека с тях. Аз започвам да се оглеждам, а тя се подсмихва: 

- Спокойно! Тук е глуха зона. Извън диапазона на камерите сме. 

Преобличаме се. Нашите си дрехи ги оставяме в колата, с която бяхме до сега. Там оставяме и ключовете. Прехвърляме целия багаж в новата Тойота и потегляме с нея. На излизане от паркинга питам:

- А сега на къде?

- Караме към Пловдив. 

Почти не говорим. Мисля вече нямам съмнения, че положението наистина е критично. Виждам че е нащрек и много внимателно следи трасето и преминаващите коли. Малко след Чепеларе ме моли да кривнем по някакъв черен път. Отбивам. Навлизаме поне километър на вътре в гората. Спираме на някакво уширение. Все още не ми е ясно какво става, но чинно изпълнявам всичко без допълнителни въпроси. 

За моя най-голяма почуда се оказва, че това не е истинския цвят на SUV – то. Всичко е някакво прецизно залепено фолио, което двамата смъкваме за около половин час. И луксозната джипка от електриков аквамарин тип мат се превръща в наточено ултра лак-бордо. Това някак си го приех безропотно. Но само дето не започнах да хълцам от почуда, когато се оказа, че и регистрационите номера също са фалшименто. Там от някаква си пластмаса имитираща метал. На всичкото отгоре в пакета има широка стъклена купа с капак. Живето постави в купата смачканото аквамарин фолио покриващо колата преди малко. След което пусна вътре и пластмасовите номера и ги залива с някаква течност – предполагам концентрат на киселина, защото те започват да се разлагат. Докато това се случва моята странна спътница вади от багажника някакъв телескопичен напречник за покрив. А още и четири допълнителни фара. Опитах се да и кажа, че не съм кой знае какъв майстор. Но тя ме уверява, че всичко ще фасулска работа, с която дори блондинка под прикритие като нея може да се справи. И наистина е така. В точките в които са им местата има заготовки за прихват при това с изведени кабелчета и щифтчета. Всичко е силно глупакоустойчиво. Двата фара ги монтирам под бронята, другите два на покрива върху специалния напреченик. И така както джиплето беше в гамата на някаква матова синкава невзрачност се превръща в добре подържано возило с коренно различна визия. При което аз поглеждам наточеното возило от страни и се усмихва:

- Извинете Вие да не случайно Бонд – Дживка Бонд!?

- Не Севдалина Бонд съм за сега… Давай да довършим после ще се шегуваме…

Заравяме под едни храсти обилно разложилите се вече номера и фолио. Прибираме стъклената купа в багажника и тръгваме. Като стигаме до асфалта питам:

- Иии сега на къде госпожице Дживка Бонд?

- Към Гела – отеква краткия отговор в дясно от мен. 

- Гела ли? – почти се плескам по челото аз – Е как де Госпожице Началник? Ама то нали до сега бяхме там, а и нали щяхме да сме за Пловдив?

- Естествено е че няма да ходим в Пловдив. Не разбра ли?! Само имитираме, че ще го правим.

- А мога ли да попитам защо е всичкото това шоу?

- Може би някъде преди Асеновград вече са ни устроили засада. Или най-малко там ще ни прихванат,  за да ни проследят къде ще отседнем следващите два три дена. За това и правим лъжлив ход.

- Е как нали тръгнахме с друга кола? Как ще си помислят, че пътуваме за Фелибето?

- Тази която оставихме утре ще потегли в посока Пловдив с пътници облечени в нашите дрехи. 

- За това ли се преоблякохме?

- Абсолютно. Те ще са с нашата кола в нашите дрехи… А ние ще се върнем обратно в Гела?

- Е това не е ли опасно за ония хора?

- Определено е опасно. Но на тях това им е работата. Те за това са обучени да оцеляват в такива ситуации.

- Това е гадно!

- Така е, но то все още не се знае дали искат да ни убият или нещо друго. Така че ако са решили да ни отвличат най-много от яд да опердашат нашите мними двойници и да им задигнат някой часовник, имитирайки магистрален грабеж.

- А къде ще спим в Гела? Не сме подготвяли престой там! Дори проучване не сме направили къде е подходящо.

- Имам нещо в предвид. Само спазвай правилата за движения да не лъснем в нечия катаджийска сводка. И то майната и на глобата, но не е желателно да им потвърждаваме по този нелеп начин къде сме били. 

Стигаме Гела. До едно време Дживка ми навигира. После ме моли да попитам за къщата за гости чиято стопанка се казва Драголюба. Питам. Първите хора не са местни. Вторите са новодомци тук и не я знаят. Чак третият човек ни упътва. Някъде около три и половина след обяд е. 

Спираме пред нещо много оригинално като архитектура.      

Посреща ни мъж - явно от имота. 

Пита дали имаме резервация. Казваме му че нямаме. Отговорът му е категоричен. Без резервация може да ни пусне в имота само със специалното разрешение на баш шефката, нооо - тя сега била малко заета. Тогава Дживето Бонд за мое най-голямо учудване моли да извикат гостенката на име Женвиев Дион. Не по-малко съм изненадан, виждайки от вътре да излиза жената, с която днес Живка говори дълго и емоционално до тракийската базилика. 

Докато мъжът и Французойката си говорят Дживето Бонд ми превежда симултано, разбирам че френската мадам твърди, как всъщност ние сме нейни гости. И че в нейната компания ще изчакаме собственичката. Мъжът вдига рамене. Кимва с глава и с подканващ жест на ръката ни пропуска. Сядаме на двора в нещо като беседка и си поръчваме  безалкохолни коктейли. Докато двете жени си говорят аз разглеждам

Всичко е направено с много вещина и вкус. 

При това е подържано на ниво. 

И като хигиена и като паркова част. 

Изключително приятна жена.

Но дори не се запознава с нас.

Кимва ни студено придружавайки го с едно куртоазно: „Здравейте!” и на момента влизат в полемика с французойката, с която може би имат някакъв принципен спор.  Диалогът се води на френски и аз нищо не разбирам. Това което все пак схващам е, че се касае за нашето оставане тук и за някакви суми за обезщетение, но не мога да разбера за какво. При което от време на време се включва и Живка. Накрая е постигнат консенсус и трите жени си стискат ръцете. Чак тогава французойката пляска ръце и с едно доста преиграващо театрално възклицание се опитва да декларира, колко нелепо е било пренебрегнато моето мъжко присъствие наоколо.

 Дживето Бонд понечва да ми превежда в кратце, но Домакинята се намесва:

- Много се извинявам, че Ви неглижирахме малко по женски. Не беше умишлено. В резюме - уточнихме нещата. Мадам Дион иска да напусне преждевременно, а Вие с госпожицата ще се настаните в нейната стая за три вечери. Правя Ви този реверанс само защото мадам Дион ми е редовна клиентка. А доста настойчиво гарантира за Вас. Помолих госпожицата, моля Ви персонално и Вас случая да не се тиражира. Това не е моя практика. При нас всичко е с предварителна заявка. И къщата няма да я видите да се предлага в Триваго или Букинг.ком. Аз имам доста висок ценови праг. Меко казано като за четиризвезден хотел. Поради това работя почти на деветдесет процента само с чужденци. Така се опитвам да се отместя от местния пазар и да не дразня конкуренцията. А една българска регистрация без предварителна заявка при това вземата от свободния местен пазар може да обтегне отношенията ми с някой хора, които се опитват да доминират в района. И да - може би по не най-почтените начини. Склоних и защото разбрах, че госпожицата държи на дискретност от мен и от страна на моя персонал за Вашето съвместно присъствие тук. Ще се радвам, ако върнете жеста по подобен начин. 

- Много благодаря – на свой ред отговарям аз - Нямате никакви грижи с конфидента.

- И със средствата нямате проблем – допълва ме Живето и се притиска към рамото ми -Решили сме малко да се поглезим. А до колкото от тук виждаме обстановката при Вас това няма да е трудно.

- Благодаря за оценката! А щом е така от тук нататък сте мои гости в моя дом. Което за мен значи много. И поставя някой табута в отношенията ми към Вас, които най-чистосърдечно се надявам да Ви допаднат.

Този път бе в реда на нещата да се извиним на французойката която бе изолирана в този спонтанен наш диалог. За което и се извинихме и дружно и се извинихме и Драголюба и преведе в кратце за какво идеше реч. При което тя само каза:

- Оля ляя! - и дружелюбно прегърна по ред и Севда, която аз наричам Живка, и Драголюба, завършвайки с легендарното Воа ла!

След има няма половин час всички дружно изпратихме французойката, която беше тук с дъщеря си. Драголюба ни помоли ако не възразяваме да се разходим из селото или да приседнем в беседката докато ни почистят стаята. Естествено предпочетохме беседката. Поръчахме си нещо лекичко за хапване. Стоим и си дърдорим, че за разлика от общото критично положение то в малките неща сме големи късметлии. Като погледнеш и срещата със самата  Французойка до базиликата, пък и факта, че бе решила да си тръгне по-рано. Това, че Драголюба вече беше осчетоводила нощувките и нямаше, как да върне парите също си беше някакъв форма късмет. И всичко се подреждаше по конец. На французойката парите щяха да бъдат приведени от незнайна сметка от бащата на Живето, а ние щяхме да спим с чужда регистрация и на практика по електронен път бяхме неоткриваеми. Да не говорим, че самата къща за гости на Драголюба не фигурираше никъде в интернет. 

Не знам последващото дали като късмет или като засечка в касметлийската серия да го впиша, но се оказва, че кранът на душа в стаята, която ни подготвят нещо е повреден и трябва да го подменят. Може би и за да компенсира известно забавяне в настаняването Драголюба идва да ни прави компания и с малко делови тон заявя. 

- Ще помоля само да ви погледна личните карти. И с това приключваме по темата по която беседвахме с мадам Дион

- Разбира се! Ето моята – подавам я аз.

- Ето и моята – дублира ме Дживето Бонд.

Домакинята ги поема. Поглежда моята – никаква реакция. Живка обаче явно е подала карта с нейното си любимо име, при което стопанката на къщата възкликва:

- Севдалина! Много красиво име. Знаете ли нещо като адашки сме, но Вашето е по пламенно. 

- Прощавайте, а Вашето как е? – питам почти наивно аз, защото то нали по това име търсихме и къщата, ама като не знам какво точно са си говорили на френски.  

- О да! Простете! Около уточненията с мадам Дион не Ви се представих! Драголюба се казвам! Приятно ми е! - смутено ми подава ръка жената.

- Благодаря. Моето го видяхте в документа ми. Само да вметна, че винаги съм си мислил, че Севда е някакво турско име – опитвам се да се правя на компетентко и после питам – За това и се зачудих, какво ли може да е общото между Драголюба и Севдалина?

- И двете имена са производни на оновааа… Как да кажаааа – помахва с ръце домакинята, явно търсейки най-точната формулировка за подетото сравнение, след което притваря очи и продължава  -  Онова толкова земно и същевременно толкова космическо тайнство, сравнявано от поетите с чувствено емоционален коктейл наречен от скептици и прозаици с обикновената дума Любов. 

- Севдалина любов ли значи на турски? – пита мнимата Севдалина и продължава доста учудено – Не съм сигурна, но винаги съм си мислила, че думата на турците за любов е друга… Мисля беше много по-кратко!

- Да, да! Може би Вие имате предвид конкретно думата „Ашк”, или „Ачшк”която има семитски корен и произход. До колкото знам тази кратката дума идва от арабския. 

- Да, да! От турските сериали я знам – точно ашк беше – добавя Севдито. 

- Така е да. Там я употребяват много. Защото тя има и малко по-литературен характер, Но според мен по-скоро не е тюркоезичен, а някакъв семитски еквивалент на нашата дума Обич.

- А коя или какво е тази семитска група?

- Тя е всъщност е една огромна древно езикова фамилия съставена от големи семейства и доста на брой малки семейни лингвистични групички. Към момента в тази фамилия са включени около триста и седемдесет милиона земни жители. Самият термин семит идва от името Шем. Шем е бил един от синовете  на Ной. Най-интересното в семитската група езици е, че тя е една от първите, в която има опити за писменост… В тази екзотична фамилия влизат древно Еврейския, Аморейския, Арамейския на който се предполага, че е говорел Исус Христос, Финикийския, повечето арабски езици, дори съвременния Еврит е към тази фамилия. Доайен на фамилията е Акадския. Той е един от първите и базовите езици в семитската група. Името му идва от град Акад ситуиран в двуречието на месопотамия. В него са и прословутите шумерски пиктограми. Мисля от някакъв датчанин е открит. Изцяло разчетен едва през 19 век. А в самата тази езикова фамилия има още много други древни диалекти и малки езикови групички, които към момента изцяло са се загубили в гънките на историята. А понеже турския е твърде нов език може би и за това има доста сериозни взаимки от огромната семитска фамилия. 

- Ама те и турците ли са към семитската група - щом и любовта им като дума е със семитски произход? 

- Не, не! Те са към другата тюркоезичната група. Но специално Османските турци са малко изолирани като география от езиковите си събратя. Като и същевременно почти от всякъде от юг и изток са обградени от всякъде от семити. Ето понастоящем Турция си имат петстотин километрова граница с Иран пък и още горе долу толкова с Ирак. Което както и да го гледаме си е точно бившата сърцевина на древна Персия, от където е тръгнал онзи акадски език за който Ви казах. Ако прибавим и границата на юг със Сирия нещата се оформят като живо семитско обкръжение. А при толкова дълга граница  няма как да не съществува и просмукване особено от по-старата шумеро-персийска лексика. Това първо. И второ турците направо са се заселили по местата на владенията на бивша Персия. А може би понеже самият турски е сравнително млад език това от своя страна е и допълнителна предпоставка за многото персийски и арабски думи и изрази буквално базирани в езика им. Въпреки, че когато Кемал Ататюрк прави езиковата и писмената реформа в Турция, той кани немски езиковеди да създадат нови граматически правила и да адаптират турския като лексика към новата европеидна тип латинска азбука и граматика. Може би и за това съвременния турския в последствие като конструкция твърде много се различава както от тюркската така и от семитската група. 

- Доста сериозни познания в тази насока.   

- Има такъв момент. Все пак живея в район с доста сериозно присъствие на мюсюлманско тюркоезично население. Искам да съм подготвена по тези теми. Но има и друго. Специално името  – Севда ми е слабост И до колкото съм се ровила специално за него не съм открила да има корен в Османския тюркски език. Севдалина по моему идва от арабски или по-точно има древно персийски корен. И ако е изписано с техните йероглифи без да съм специалист арабист мисля би трябвало се чете нещо подобно като Сехвди или Сеавхди. Може би зависи през кой от съвременните езикови групи си го превеждаш или произнасяш. Но без значение как точно е произнесено във всички случаи означава нежна страст и дълбок копнеж, което аз чисто събирателно възприемам като влюбеност. Затова и личното ми мнение е, че не е изключено при европеидната транслитерация и когато при произношението отпадне прословутото хъхкане характерно за семитската група, то въпросната дума идвайки от персийски, минавайки през арабски и вокално преобразувано от турския да се получава някакво по опростено звучене като Севди или Севда. И тук пак не съм сигурна, но ми се струва, че съм чела, че „севдали” се възприема точно като влюбен. А последната нашенската си наставка „на” вече си е живо побългаряване на това красиво женско име. 

- Охоо с древно име значи е нашето Севхди! Щом чак до Персия и Вавилон стигнахме… - смея се аз и галя Жената с лице на Смъртта по косата.

- Направо ме спечелихте с това обстоятелствено разяснение - усмихва се топло мнимата Севдалина, която аз наричам за по-благозвучно Живка, а всъщност само самата тя и един Бог занаят истинското и име – Но ако трябва да съм откровена слушайки анализа Ви ми се стори как освен, че сте в район с тюркоезично население има и още нещо, което по емоционален начин задълбочава интереса Ви към темата? 

- Добро попадение! – усмихва се малко смутено Драголюба - Ако съм честна първо ми беше просто интересно, как ли би звучало моето име на другите езици. Че по тази линия съм понаучила това онова…  - след което поглежда малко свенливо към земята и продължава –  Един ден отидох на сеанс по ретроградна хипноза. Там освен това онова за миналото ми казаха, че в предни животи съм била някаква си важна особа в двореца на Кир II. И това което беше много интересно и на самия човек изследовател при който бях бе факта, че във всеки един от моите животи в името ми винаги е имало нещо свързано с думата любов. Тогава реших и да си направя изследвания в кои езици съвременни и древни е имало такива имена. Така около тези ми проучвания попаднах на Севдалина. В това име има няколко неща, които ме заинтригуваха. Първо българите почти не кръщаваме децата си с турски имена. Още по малко пък жени Това е едно от малкото имена, което може да се срещне при семейства с чисто български произход. И ми стана интересно защо е така. А ето, че се оказа, как то всъщност идвало чак от древен Шумер. Другото което ми беше интересно и сериозно ме мотивира в това проучване е, как още от дълбока древност думата Любов е привлекателна за това да бъде поставяна за име на човек. И третото което ме интригува е, че във вековете някой народи са поробвали други. Така се е случило между, перси, араби и турци. Но въпреки издевателствата на робския гнет точно тази дума Любов във всякакъв превод е дадена, като човешко име и упорито се е прокрадвала във времето. И въпреки и напреки всичко устойчиво е била за предпочитана като име и на поробени и на поробители. Както и при нас. Дето ви казах, че това е едно от малкото уж турски имена, които ние българите даваме на своите деца. И именно и поради това в мен се прокрадна прозрението, че самото понятие Любов макар и изречено на езика на насилникът нашественик може да стопи у поробения чувството за неприязън дори към вековния му поробител. Но тук бих направила и една вметка - донякъде противоречаща на собствената ми теза. И това е факта че има непотвърдени данни за сериозни контакти на протраките населяващи Родопите с древния Шумер. Така че не изключвам възможността чисто интуитивно ние българите конкретно в това име да усещаме Персийския му корен и затова то да ни привлича. А ако сега трябва да бъда честна до край сега… Това което ми стана много интересно е и фактът, че след тези мои задълбочени изследвания изневиделица в един слънчев ден, се появява жена точно с такова име. При все това тя твърде настойчиво държи да преспи дето се казва не къде да е, а точно в моя дом.  

След така подробния исторически езиков обзор отвръщаме на нейната лична откровеността с прямота и споделяме идеята с която сме дошли тук. Което отново изкарва на преден план темата за Орфей. И това, че както ни е казала жената от Широка лъка според непотвърдени данни Гела е негово родно място. При което Драголюба отново ни изненадва с компетентност по въпроса добавяйки:               

- Да така е! между другото това е и една от нетиражираните причини Училището за фолклор да е точно тук. Другото, което може да Ви е интересно е, че митичния случай в който Орфей се опитва да изведе Евридика от царството на Хадес също се разиграва в този родопски район.

- Да това мен лично ме интересува – надига се на стола мнимата Севдалина – А къде по-точно става това може ли да кажете?

- Да! Според местните предания това се е случило в пещерата Дяволското Гърло.

- Ей че страшно е това име – въси вежди Севдито.

- Даа, но пък до някъде си е точно и вярно.

- Вярно ли е така?

- Така казват - каквото пропадне в нея по реката, която влиза вътре, после нищо не излиза от другата страна. Пещерата поглъща всичко. Дървета удавен добитък - дори хора. А на изхода който е в Гърция излиза само чиста вода. 

- Ихааа… - възкликвам аз.

- Даа – клати утвърдително глава домакинята – Само че има малка разлика, в това което е в митовете на гърците и нашата си българската притча…

- И къде е разминаването?

- Ами ако предположим, че Орфей е бил философска и артистична натура е ясно защото толкова силно е обичал Евридика. Но ако имате възможност да посетите пещерата ще чуете колко силно шуми там подводната река. Че когато Хадес и Орфей се разбрали по въпроса условието било докато излязат на повърхността Орфей да не поглежда към Евридика. И легендарния поет, певец и философ бил склонен на всичко само и само да успее. Значи в пещерата се влиза от едно място и се излиза от друго. Така сторил и Орфей. Срещнали се с любимата си в най-ниската част. Без да се поглеждат се разбрали - Евридика от време на време или да пее или да му говори, за да е сигурен той, че тя е зад него. Но има един участък по пътеката в който шумът е буквално оглушителен. Там Орфей въпреки, че имал прекрасен слух започнал да не чува както стъпките, така и гласа на Евридика. И понеже Хадес не се славел с голяма почтеност особено към простосмъртниците, Орфей се обърнал лекичко, за да види следва ли го Евридика. Да - тя била там, но нали това Орфей да не се обръща било основното условие на Хадес, за да я освободи… И в мига в който митични певец допуснал тази грешка Евридика се подхлъзнала паднала в реката. Водата на буйната река започнала да я превръща в сянка. И така тя изчезнала отново, но този път безвъзвратно в глъбините на царството Хадесово.  

- Уххх… Че хубава интерпретация на притчата… - потрива колене Живето. 

- Да! – продължава въодушевено домакинята – За това казват, че Родопа е песен и любовна стихия превърнала се в планина магия. А знаете ли че има предположение, как част от мощите на Орфей са положени в окултния мегалитен монумент край село Татул?

- Аз съм чувал за такова нещо, но знам че не е доказано…

- Ти пак че само се съмняваш… Аз дори не съм и чувала за това – контрира ме Севдито.

- О да, да, да! Но дори да има доказателства гърците посмъртно няма да ги покажат. А ако са го запазили някъде в Константинопол във всички случаи са погубени. Но така или иначе раждането неземната любов и трагичната кончина на легендарно митичния Орфей са все тук някъде из магията на Родопа планина. 

- Ей че хубаво звучи… - поглежда към мен набедената Севдалина – Неземна любов насред земната магия на Родопа планина… И това са само едни думи. Мога да си представя всичкото това човек да го изживее на живо като гледка и звук… - измества лекичко глава жената с лице на Смърт и окото й, което е от към моята страна започва лекичко да потрепва.