... И покълна между нас лъжата... пропълзя на пръсти, тихо, и се шмугна помежду ни. Почвата ù се стори, вероятно, подходяща и тя разцъфна като красива орхидея. Ароматите ù се разнесоха във въздуха и затрептяха благоуханно. Мамещите ù тичинки се протегнаха и сграбчиха заблудените ни души.

Наркотик!

Опиянени от дъха ù, омагьосани от красотата ù, се втурнахме към въображаемите истини на лъжливото цвете. Малкото коренче, от което бе покълнала, се бе превърнало в огромно коренище, което оплиташе в здравата си мрежа и двама ни... Аксоните и дендритите му се сливаха едни в други и правеха ажурената ù плетеница все по-здрава и по-гъста. До нас вече не достигаше светлина. А ние и нямахме нужда от нея, защото нещата отвътре-навън не стояха така. От кълбото на коренището, в което се бяхме сгушили, гледката беше различна – сгъстената тъкан ни приличаше на ефирен тюл, предпазващ ни от лъчите на Истината. Но и тя не си даваше много зор да ни открие, нито пък имаше желание да се бъхти за спасяването на окованите ни души. Само ароматът на растението ни напомняше, понякога, че има и друг свят, ала той не ни впечатляваше с нищо. Затова и не го търсехме.

Нямахме нужда от него. Той ни беше чужд. Ние живеехме хем в голямото коренище на посаденото от нас растение, хем в малката торбичка от лично наши лъжи. Хем не виждахме хората, хем не виждахме и себе си. Всичко се заключваше и се възприемаше във фалшивата светлина на цветето. Като светлината на лампата, към която се устремяват нощните твари. Изобретение! (Говоря за светлината на лампата.) И тя е наркотик, но очевидно не за нас... Ние... Смешно е! Единственото, което ни свързва, което ни прави "НИЕ" е плетеницата от лъжи, в която сме омотани... Собственоръчно! И странно – няма болка. Никой от двама ни не страда. Никой не обвинява другия, защото другия ще разбере за лъжите на първия...

 И така се лъжем, че сме истински. И си вярваме! Да! Вяра винаги има, по-скоро ни е нужно да я има, за да се чувстваме добре... За да не се засягаме и да не ни боли. Почти като хипократовска лъжа! Или истина?!... Не ми се ще да знам! Дори не ми е потребно. И на двамата не ни е нужно. Живеем си зад тюлените завеси на коренището, без даже да се надяваме, защото и Надеждата, като всичко останало, се е загърнала в своя собствена мантия. Като с фередже, ала тя е скрила и очите си... Тя е избягала от нас, а може би ние сме избягали от нея?!...

Дали в лъжата има Надежда?!

Едва ли!

Може би ако поне единият от нас беше извън коренището... Тогава, сигурно, щеше да има надежда. Щеше да има мъничко снопче светлина, към което другият да тръгне... Уви! Ние сами се вплетохме в лъжите си. Лъжехме всички – роднини, приятели, познати – после се лъжехме един-друг, после сами-себе си... И така затворихме кръга. Обрекохме се да останем в тъмното. Но пък не се оплакваме! Така също ни е добре! И така може да се живее.

Въпросът е: ДОКОГА?!

Ще видим! Ще узнаем! Нали?!...

23. 04. 2004г., гр. София, Надежда