В стаята се разнасяше музика. Песента на "Щурците" се лееше между четирите стени. Сякаш бе птица на чиито криле се носеха спомени.
" Дали аз закъснях или времето бързаше?
Дали аз закъснях или всичко бе сън.."
Младен не отлепяше очи от стенния часовник. Времето се влачеше със скоростта на костенурка. Струваше му се, че всяка секунда се разцепва на две, а тези две на още две... нямаше край. Бе странно, как то се разтяга бавно, когато очакваш нещо важно и как лети, щом ти се иска да го спреш. Уж е едно и също - секундите, минутите, часовете... , а преминават всеки път с различна бързина. Това очакване, го превръщаше в пружина, която не спираше да подскача и поклаща на всички страни.
"Колко ли време от живота си човек прекарва в това тревожно състояние - очакване!? Мога да заменя думата с чакане, надежда, упование... , но състоянието ни винаги ще е едно и също - напрежение." - мислеше Младен. Имаше още час до срещата си с Таня. Мъжът ѝ тръгваше на работа в девет и половина, а той щеше да е ...