Една лятна вечер магарето Марко лежало на двора и си почивало. Тревата се размърдала. До него застанало зайче. Малко зайче с наострени ушички.
- Здравей, чичо - казало то.
- Че какъв чичо съм ти аз, бе зайо? - възмутено отговорило магарето и даже се обърнало на другата страна.
- Извинявай. Имаш дълги уши като моите и помислих, че сме роднини.
- Роднини, а? Ушите ми дълги, дълги. Не мога да ги понасям. Поне колкото твоите да бяха. А опашката ми? Само ми пречи. Мете земята и ми тежи ли, тежи. Да имах като твоята, щеше да е друго.
Чула разговора им феята на животните и решила да помогне на магарето. Ушите му станали по-малки. Опашката и тя също, като на зайчето станала.
На сутринта дошъл стопанинът. Погледал, погледал Марко зачудено. Марко ли е това, не е ли? С такива уши и опашка?
-Ти ли си, бе Марко? Ти ли си? Е, и да не си... слагам ти чувала на гърба и тръгваме.
Запристъпял Марко наперено. Не му тежала опашката вече. Но направил, не направил крачка, мухи го нападнали. Хапят ли, хапят ...