Пасеше си на върха на хълма бавно и разсеяно. Чорбаджията го върза за познатото колче и замина по свои си работи. Хич и не погледна подире му – знаеше, че оня ще отиде до крайната къща на вдовицата Гана. Благодари се, че не го остави да пасе там. Щото тревата около двора отдавна беше опасана от селските магарета.
А тук е тихо, спокойно, полезно…
Пасеше с удоволствие. И остави мисълта да си тече като селската бара – леко, безшумно, сред тиня и рапаляци…
Нямаше защо да мисли. Когато си с юзда, че и вързан за колчето – какво мислене? Лапай и се надявай да е повече време така. Щеше да е – познаваше си стопанина колко е смотан и пипкав като болна кокошка. Даже вдовицата нямаше да го размърда…
Сетне щяха да се приберат, чорбаджията да седне на софрата, да си пусне малкото радио, стопанката да донесе една запотена чаша с ракия, да сложи вкусната салата /ех, да я добараше, ама…/, гласовете да разнасят новини, а оня да надига чашката и да коментира чутото…
Магарето много-много не обръщаше внима ...