Магьосниците от Средноград
Вълшебна приказка

Средноград и баба Цветна

Някога, в една далечна страна имаше малък град. Той беше съвсем обикновен. Хората, къщите, кметство, училището - всичко бе съвсем като в останалите градове. Тъй като се намираше в средата на страната, хората го бяха нарекли Средноград.
Както често се случва обаче, във всяко обикновено нещо имаше и по нещо необикновено. В самия край на града, близо до дъбовата гора, живееше баба Цветна. На пръв поглед тя също никак не се различаваше от другите баби. През деня работеше из дворчето. Вечер прибираше сивия си котарак и му разказваше дълги истории.
Като всяка баба и тя много обичаше да разказва, а най-много от всичко обичаше да разказва на внучката си Мая.
Един хубав следобед, точно когато баба Цветна поливаше лехите с петунии, пред къщичката и спря кола. От прозореца надникна къдрокосата и внучка. Тя беше едно добре възпитано, но твърде любопитно момиченце със зелени очи и лунички по бузите. Нейните родители бяха археолози и много пътуваха. Когато тръгваха на път, оставяха малката си дъщеря в Средноград на гости на баба Цвета. Така се случи и през този ден.
Щом слънцето взе да залязва, баба Цветна направи чай, седна заедно с внучето си до печката и се замисли коя история да разкаже. Докато тя мислеше, Мая гледаше през прозореца една ябълка, чийто листа бяха започнали да пожълтяват.
- Бабо, а защо на ябълката и пожълтяват листата?
- Хм, че защо ли? Ами сега ще ти разкажа.
И баба и започна приказката за зелените дървета, които в края на всяка година някой тайно боядисвал в червено, оранжево, жълто и кафяво. Баба и беше сладкодумна, но приказката се оказа дълга и Мая заспа, без да чуе края.
Същата вечер, когато цялото градче се унесе в дълбок сън, над полето се появи палавият северен вятър Бора. Този вятър беше голям лудетина и винаги носеше студено време.

Северният вятър Бора и дамата с оранжевата пелерина
История първа
Септември

Беше спокоен понеделник, един хубав ден за започване на разни неща.
Септемврийско слънце промъкна лъчите си измежду листата на ябълката и стигна до крайчеца на възглавницата, върху която спеше Мая.
Тя отвори едното оче, после другото, промърмори едно "ох" и се зави през глава. Никак не и беше до започване. Понеделниците винаги бяха малко трудни.
Сигурно щеше да лежи още дълго, ако не беше усетила миризмата на лимонови бухтички! A това беше достатъчно добра причина да се измуши от топлото легло. Нейната баба правеше прекрасни бухтички и никой не можеше да устои на миризмата им.
- Охооо, някой се е събудил! - усмихна се баба Цвети, докато изваждаше поредната бухтичка.
- Ами така хубаво миришеше!
Мая взе две още топли бухти. След това още две, после си сипа чаша мляко. Докато се усети, вече беше закусила.
През това време баба и изтупа брашното от ръцете си, свали престилката и погледна през прозореца. Небето беше чисто, слънцето блестеше, изглеждаше прекрасен ден за разходка.
- Хайде, сънливке, обличай се да тръгваме. Разбрах, че шипката в Люботрън е станала за бране.

Освен бухтички, баба й правеше чудесен шипков мармалад, но за него трябваше да се ходи чак до хълма Люботрън, където растяха най-едрите шипки.
Мая облече зелената си рокля с джобчета, върза зелената панделка, сложи още бухтички в една торбичка и тръгна с баба си по улица Крайречна. Тази улица бе най-дългата в Средноград и минаваше от единия до другия му край. След като излязоха от градчето, малка пътечка бързо ги изведе на самия Люботрън. Шипковите храсти, натежали с едри чевено-оранжеви шипки, се люлееха от три врабчета. Те подскачаха по клоните и се припираха за нещо. Тъй като Баба Цветна беше необикновена баба и разбираше птичия език, подаде ухо и се заслуша.
- Няма да вали, щом слънчице блести - каза едното врабче
- Ала снощи севернякът луд лудя във гъсталака - каза другото
- Вятър щом фучи, май ще завали - добави третото

Бре, рече си баба Цветна, какво ли е намислил този пакостник. Бора беше палавият северен вятър, който винаги довяваше дъждовни облаци. Но слънцето още не се беше качило високо, а по небето нямаше и едно облаче. Бабата не се притесни, напълни голямата торбичка с шипка, внучката и напълни малката и двете се запътиха надолу към града. Право към магазинчето на Радомир, откъдето щяха да купят захар за сладкото.
Докато минаваха покрай къщата на госпожа Фиала, видяха че добросъвестната госпожа бе току-що изпрала и грижливо простираше. Щом ги видя, Фиала, която беше твърде притеснителна по природа, притихна зад един от розовите си чаршафи и любопитно занаднича.
- Хубава сутрин за пране сте избрали! - подвикна весело баба Цвета
- О, да, да... прекрасен ден! - смути се малко госпожата - Наистина чудесен!
- Но нещо май ще вали.
- Да завали!? - изненада се Фиала и погледна угрижено нагоре, където нямаше нито едно облаче - такова прекрасно време! - промърмори тя сърдито. После взе празния леген и влезе отново в къщата си, възмутена, че я бяха притеснили.
Току подминаха двора на Фиала и баба Цвета дочу две медоносни пчели, които жужаха до розовите храсти на съседната къща.
- Бързичко да бързаме - каза едната
- Бързо, че дъждец звъни - каза другата
Баба Цветна погледна небето. Едно бяло облаче се бе появило. Тя хвана за ръка малката си внучка и ускори крачка.
Тъкмо завиха покрай часовниковата кула и срещу им се зададе една пълна дама със синя рокля и синя шапка, която се разхождаше важно с малък пудел. Шапката на госпожата бе щедро окичена с цветя, панделки, мъниста и човек лесно можеше да се досети, че това е Елиферия. Елиферия беше жената на кмета. Тя толкова много обичаше шапки, че вече имаше три дузини за всякакви поводи.
Прекрасната синя шапка бе купена едва вчера и в нейна чест кметицата бе поръчала да и ушият рокля в същото небесно синьо.
- Добър ден и накъде така, госпожо? - поздрави забързаната баба, без да спомене и дума за шапката. Тя знаеше, че всеки, който поздравява кметицата, задължително трябва да казва поне един комплимент за шапката и. Но тъй като и се видя твърде натруфена, не каза нищо. Кметицата ги изгледа сърдито. Не и се понрави никак тази неучтивост. После ядосана отвърна.
- О, нима не виждате, днес е прекрасен ден за разходка!
- Хубав ден... само дето мирише на дъжд. - засмя се баба Цветна
- О, на дъжд ли? Та на небето има само едно облаче! - подигравателно рече кметицата и се обърна към белия си пудел - Нали така, Пуфи?
Пуделът Пуфи само кихна неразбиращо и гордо продължи напред пред доволната си стопанка. Но това баба Цветна и Мая така и не видяха, тъй като вече бяха стигнали до голяма къща с метална ограда, зад която се чуваше голяма шумотевица. Мая се надигна на пръсти и надникна любопитно. Една дребна креслива госпожа бе излязла в градината и нареждаше на слугите си да подредят маса за следобеден чай. Такъв глас в Средноград имаше само жената на банкера - госпожа Златолюба. Тя бе толкова писклива, че хората отдалече можеха да разберат в какво настроение е, а тя обикновено беше в лошо. Докато госпожата хокаше слугите си, една трилистна детелинка, пораснала до оградата и, пееше.

Ясничко небе,
слънчице пече,
а как ще завали,
не знаете, нали!

Чу това баба Цветна, позасмя се, после подаде глава иззад оградата и викна силно.
- Хубава маса, дано само не я навали.
- Да я навали ли? - тросна се жената на банкера и погледна нагоре, където имаше няколко безобидни бели облачета.
- Че не виждате ли какво хубаво време е! - и отново се скара на слугите си, понеже никак не обичаше някой да и противоречи.

- Щом не щат да чуят, тяхна си работа - каза бабата и влезе с внучката си в магазина на Радомир.

Накупиха каквото имаше да купуват и излязоха. Щом стъпиха на улицата, духна толкова силен вятър, че за малко не отвея панделката на Мая. Баба и погледна към нагоре, малките пухкави облачета се бяха събрали. Птичките бяха замлъкнали.
В градината на банкерката скъпият чаен сервиз вече танцуваше по покривката и слугите и едва го удържаха.
- Така било то - промърмори баба Цветна и закрачи бързо с внучето по улица Крайречна, където госпожа кметицата мъчно удържаше новата си шапка. Всички пандели и цветчета се бяха разлетели. Баба Цветна отново поклати глава.
Облачетата някак незабелязано станаха големи и тъмни. Тъкмо стигнаха до спретната къща на госпожа Фиала, вятърът духна отново. Толкова силно, че успя да отвее две ризи от току-що простряното пране.
- Оооо, ризите ми, ризите ми - хукна госпожа Фиала след тях и едва успя да ги догони.
Пакостливият вятър бе довял дъждовни облаци. Всички се разбързаха. Настана голяма суматоха. Само една непозната жена с красива оранжева пелерина никак не се страхуваше от дъжда.
Когато закапаха първите едри капки, Мая вече пийваше сладък горски чай пред печката, а баба и бъркаше шипков мармалад.
В същото това време госпожа Фиона переше наново двете изпокаляни ризи, прислужникът на Елиферия тичаше с все сила подир шапката, която беше отлетяла. А жената на банкера отново вдигаше врява за скъпия чаен сервиз, който вятърът току-що бе счупил.

***
Навън валеше пороен дъжд. Мая тъкмо допиваше чаша чай и гледаше баба си как приготвя шипково сладко, когато някой почука на вратата. Баба Цветна отвори и на прага застана жената с оранжевата пелерина.
- Добър ден, бабо Цветна. - усмихна се непознатата гостенка
- Добре си дошла, Есен, заповядай.
Щом влезе Есен, в стаята мигом се разнесе сладък аромат на зрели ябълки, примесен с миризма на дъжд и мокра трева. Тя свали качулката, развърза пелерината, а изпод нея извади пълна кошница. Медени крушки, червени и златни ябълки, грозде и орехи, всякакви плодове беше донесла гостенката. Мая, която се бе скрила зад роклята на баба си, любопитно надникна да види коя е тази щедра госпожа. Есен беше дългокоса и също като Мая с лунички по бузите. Роклята и беше от оранжево-медена тафта, украсена със слънчеви нишки и златни дантели, тук там проблясваха бисери като капчици роса.
Щом видя малкото момиченце, Есен така се засмя, че роклята и се разшумя като листенца на топола, а оранжевите и къдрици заподскачаха весело по раменете. Мая гледаше и не вярваше на очите си.
- Надявам се, знаеш, че твоята баба е много необикновена и покрай нея има да ти се случват много неща - каза Есен, щом видя изненаданото момиченце.
Зачуди се Мая, какво щеше да прави една толкова знатна дама в малкото им градче. Накрая се престраши и попита
- А ти по някаква работа ли идваш в Средноград?
Есен се усмихна, извади из чантата си малка кутийка и я отвори. Отвътре грейнаха цветове - медено червено, алено, шоколадово кафяво, златно жълто и топло оранжево.
- Ето в тази кутийка са боичките ми. През септември започвам да рисувам с тях по дървета.
Мая разбра, че всяка година Есен се отбиваше в къщичката на баба и, за да се постопли с чаша чай. Научи, че нейната баба е Магьосницата на Средноград и само тя в града може да вижда Есен. А също разбра, че като нейна внучка бе наследила някои от уменията и.
Следващите няколко дни облаците се разотидоха, слънцето отново грейна и някой незабелязано премени дърветата в златно жълто, алено, медено червено, топло оранжево и кафяво. А баба Цвета обеща скоро да разкаже за сестрите и братчето на Есен.



Край на първа приказка