Сега, като помисля така малко за всичко, което съм преживяла, като погледна назад, виждам повече и по-малко... не знам защо е така, сигурно това е някаква специална способност на мозъка да отбира определени моменти и да ги изтрива, а други да запазва, не мога да обясня нито критерия, по който ги избира, нито факта, че аз не вземам участие в този подбор, аз само съм получател на съхранената информация, и то не винаги и не на цялата, само отделни моменти, случки, лица, места. Аз трудно запомням имената на хората, но помня лицата им, очите им... понякога погледът им е така дълбок, очите - така обсебващи, че да ги забравя е невъзможно, а дори и ако все пак успея да запратя този поглед далеч, в някое ъгълче, само една среща е достатъчна, за да попадна отново под неговата власт... Неговите очи, едва ли има нещо по-пленяващо и омагьосващо от тези очи. Поглежда към теб и ти потъваш в тях, толкова дълбоко, че забравяш за всичко около теб, за всички около теб, забравяш дори коя си ти самата, а той нищо не казва, дори не помръдва, поглежда към теб само за миг и нищо повече, но и това е достатъчно, напълно достатъчно, за да се изгубиш, да се пристрастиш, и единственото, което започваш да искаш, е само още един поглед. Също като наркоман ставаш зависима от тези очи, те проникват в теб, хипнотизират те, сякаш светлината, която струи от тях, навлиза право в сърцето ти, разбивайки на прах всички прегради и защитни стени, които си построила. И после, когато вече не ги виждаш, когато те не гледат вече към теб, не спираш да мислиш за тях, преследват те и единственото, от което се нуждаеш, е да го видиш отново, без да говорите, без да спорите, само да гледа към теб с онези огромни сини очи, да прониква в теб чрез тях... А те, колкото и ясни да са, колкото и да се взираш в тях, никога не ще преминеш отвъд, там, където е сърцето. Него той пази добре, никой още не е достигнал до там. И може би и това е част от тръпката - да си слабата, беззащитната, а той - всесилният, недостижимият... магьосникът.