Никога не съм очаквала, че „животът” е способен да ми поднесе подобно нещо.
    Той дойде едно лято при баба си на гости в малкото провинциално градче. Беше висок, мускулест – най-прекрасното нещо създавано от големия взрив насам. Очите му бяха черни, а миглите големи и гъсти. От него се излъчваше по-скоро доверие и грижа преди всичко друго .
   Това лято мама нямаше да я има. Отиваше да работи по морето. Цеха фалира, а работни места нямаше. Аз щях да съм сама. Целия сезон родителският контрол щеше да е просто мираж (присъствие), надвиснал над мен.
   Запознах се с Иван още щом пристигна. Една прекрасна събота, под кичестата слива две-три къщи по-надолу от нашата се паркира бежов миниван и гостите наслязоха. Той беше (по-лесно ми е да говоря за него в трето лице отколкото по име) последен. Безмълвен, висок, като восъчна фигура облята от слънцето, движеща се като, че ли с механизъм. Явно беше, че пребиваването му тук не бе по негов избор.
   Не си спомням как нещата се завъртяха отначалото, а и всеки ще се досети щом стигне до края.
   Бях на 17 и това беше първата ми голяма и истинска любов. Не като онези в училище в 5-6 клас, когато харесваш някой и само кротко с големи, влажни очи го гледаш и не смееш да му кажеш нищо. Не, с Иван беше различно, различно в смисъл, той беше необикновен, галантен, мил, вежлив. Като инкрустирана картина намираща се на централно място насред стена, заливаща всички със своята лъчезарност. Нямаше втори като него в никой аспект, в който може да се сетиш.
Разликата във възрастта въобще не трябва да се споменава, две години не са от толкова голямо значение.
  Лятото започваше да се изнизва постепенно и заливаше брега на спомените. Дните бяха жарки, а нощите прохладни. Прекарвах с него по 24 часа на ден. Говорехме, обсъждахме всичко възможно, от най-прозрачното до най-сложното нещо и винаги края на разговоря беше придружен от смях.
    Подозирам, че се случи горе в планината, където прекарахме няколко дни. Отначалото си мислех, че месечният ми цикъл закъснява както обикновено, но щом се навлезе и във втората седмица на чакане нещо да се промени сериозно започнах да се тревожа. Отидох до аптеката. Дори не знаех как се озовах там. Думите излизаха сами от устната ми кухина и се лееха в пространството. Дори не ги бях изрекла сякаш аз! Нещо толкова голямо и плашещо, силно ме притискаше из отзад. Една вълна се бе разположила на шията ми и заплашваше да погълне и без друго малкото въздух, който можех да си поема.
   Купих теста и закрачих към нас възможно най-бавно. Оттук нататък или живота ми щеше да се промени или просто изживявах в момента най-ужасната сцена.
   Прибрах се в къщи. Тишината бе поголомна, смъртоносно-ужасяваща. Всеки предмет крещеше без звук. Въздуха в помещението се събираше в единия ъгъл и не ми позволяваше да си поема повече от нужното за едно вдишване.
Слънцето беше същото. Пак минаваше на процепи през водата. Бях си взела душ и се приближих с треперещи пръсти към пакетчето…
  Позволено ли ми бе да чувствам? Или може би се очакваше само да страдам? Животът бе преотстъпил кормилото от мен на едно бебе, все още зародиш растящ в мен. Бях бременна.
   Някой беше казал, че първите дни са най-страшни. Все още се сблъскваш с новото и го научаваш. Тогава болката и безсилието от незнанието те удрят като с камък по главата. Вълната е вече до устните ти и ти няма какво да направиш, защото из отзад те притиска някой.
   Не съм безхарактерна, просто съм страхлива. Мисълта ми в напрегнати ситуации се избистря, но тук придоби катранени нюанси.
- И какво? Нищо ли няма да направиш?
- А ти какво очакваш? Да се оженя за теб ли? Казах ти, направи аборт! - момчето мечта се замени от един долен, продажен лицемер.
- Не знаеш ли колко е опасно?
- О, моля те! Било е опасно едно време, не ми излизай с тези номера или какво?
- Аз няма да направя аборт! - прерязах тона му с моя вик. Дори не бях сигурна. 

  Отново говорех напосоки без да мога да оформя и едно изречение по нормалния начин.
- Твоя воля! - в гласа му имаше облекчение, проблемът беше мой, намираше се в мен - аз трябваше да се оправям с него. - А и откъде да съм сигурен, че детето не е от друг?
   Детето не беше от друг. Той беше единственият, на който разреших да се стигне до там и затова сега си плащах. Нямаше да махна създанието вътре в мен, щях да му дам живот. То щеше да види слънцето и да чуе птичата песен, щеше да чувства любовта ми за сметка на тази, която нямаше да получи от баща си.
   След седмица Иван си тръгна. Замина без да ми каже. А и какво ли можеше да направя аз? Да вдигна скандал пред роднините му? - Не бях такава. Както каза той, това сега беше моя грижа.
   Няколко дни след заминаването на Иван, аз заминах при мама. Не беше угодно по никой параграф да ú го казвам по телефона. 17-годишната ú дъщеря беше бременна и това тя трябваше да го чуе лице в лице.
   Обичам да пътувам. Стволовете не дърветата се сливат в синхрон какво и коронките им и всичко се размазва във величествената феерия, и само хоризонта се очертава чист и лазурен. Е, моят хоризонт не беше чист, най-малкото пък лазурен.
   Мама ми удари плесница. За първи път от много, много години насам го правеше. Заслужавах си го и нямаше да ú възразя.
- Как можа? Не виждаш ли, че баща ти го няма, а аз със сетни сили се справям със сметките, как можа? А твоето бъдеще, ти? Как можа? - татко почина, когато бях само във втори клас и оттогава с мама сме сами.
- Аз ще се справя! Ще постъпя в колеж и всичко, няма да го махна или да го дам за осиновяване, това е частичка, все още малка, от мен. Ще се справим, мамо, знаеш го!
   Мама се разплака още по-силно и ме притисна борбено съм топлата си гръд. Тя беше съгласна с мен, ние, тримата, щяхме да се справим.
   Така и не ú казах от кой е детето, а и тя не ме попита. Беше ú ясно, че бащата няма да иска да знае нищо за случващото се.
   Бременността ми мина доста леко и след девет месеца по-късно се роди Тя. Беше толкова красива, приличаше поразително много на него. Кожата ú беше бяла, а черните ú очи и коса принадлежаха на баща ú. Усмихваше се с малката си устичка и криеше големите си очи зад черните миглички. Мама още щом я видя, я обикна.
   Кръстих я Ема, не на някой, просто така. Винаги съм харесвала това име.