Генка Богданова

   Автобусът най-после спря на непознатата гара. Младата жена, която стоеше сама на последната седалка, изчака десетината пътници да слязат и чак тогава нерешително тръгна към изхода. Преди да слезе  се огледа тревожно наоколо, като, че ли търсеше  познато лице. Забързаните хора сновяха насам – натам, поели в своите посоки и никой не обърна поглед към нея. Беше късен следобед. Скоро хладната ноемврийска нощ щеше да  приюти града в мрачните си обятия и всички бързаха да се приберат в уютните си  топли домове. Утрешният ден бе посветен на християнското семейство и всеки искаше да бъде  с близките  си.

-  Госпожо, докога ще Ви чакам! – стресна я гласът на шофьора. - Вземете си багажа, че  бързам за гаража. Цял ден съм на път, изморен съм…

   Жената слезе бавно от автобуса и пое мълчаливо голямата пътническа чанта  от шофьора. Едва тогава той вдигна поглед към нея и забеляза, че е бременна. Беше облечена в широко и дълго  черно палто, но и така личеше, че е в напреднала бременност. Изпод шапката й се подаваха черни къдрици, под които лицето й изглеждаше съвсем бледо.  Шофьорът се почувства някак неудобно като срещна погледа й. Жената беше съвсем  млада, почти дете, а в очите ѝ  се  таеше тревожна несигурност.

-  Вие май не сте от тук? – попита я той по – меко. – Няма ли кой да Ви посрещне? Мога ли да

Ви помогна с нещо?

  Тя въздъхна и  промълви притеснено:

- Благодаря Ви, но единственото за което искам да Ви помоля  е да ми извикате такси. Чантата ми е доста тежка…

  Таксито пристигна, шофьорът ѝ помогна да качи чантата в багажника  и  потеглиха  към адреса, който жената назова. Пътуваха към другият край на града, където в подножието на неголям хълм се белееха силуетите на два социални дома.

    Сградата, пред която спряха беше странно притихнала и като, че ли  спотаена зад короните на дърветата в парка сред който бе построена. Беше  се здрачило. Наоколо беше безлюдно. Дори  светлини не се виждаха  в обърнатата с гръб сграда. Само по шосето зад гърба й профучаваха  коли и стряскаха тишината.

   Жената остави тежката си чанта и посегна към звънеца на заключеният портал. Едва пристъпила към  него, тя уплашено спря, защото  щеше да настъпи  малката кучка, свита сред  изсъхналите треви в сянката на  оградата. Тя изскимтя  страхливо и  побягна тромаво, не по-малко уплашена от нея.

„ Господи, какъв кошмар! Не стига, че осем часа  се лашках по пътищата до този  непознат град, но освен улично куче, няма кой да ме посрещне.! Ето до къде ме доведе моята „голяма любов”!

    Бояна, така се казваше младата жена, натисна още няколко пъти звънеца, докато най –после портиерът се дотътри мърморейки и отключи вратата. Вместо  „Добре дошла!” той я огледа намръщено и само промърмори с досада изпод носа си:

- Хм, още една нещастница! – И тъй като се сети, че директорката скоро му „набива чемберите” за грубото му отношение към пациентките, смекчи тона и добави по - меко:

- Хайде, хайде, не се тревожи толкова! Всяко чудо – за три дена! Ще родиш, ще го оставиш и ще започнеш живота си на чисто. Да не си само ти? Знаеш ли, колко като тебе изгорели душички са минали през този праг?

    Изминаха няколко дни. Бояна се опитваше да свикне с новата обстановка и с останалите самотни майки, които чакаха раждането на нежеланите си рожби. Тя нямаше желание да се сближава с тях, нито да  говори за себе си. Но и те като нея  не искаха да имат по-близки отношения и да споделят личните си проблеми.

   Времето течеше мудно, тягостно. Гледаше телевизия, четеше, но и това й омръзна. През деня  се разхождаше в градината и търсеше единственото живо същество, с което се беше сприятелила още на другият ден след пристигането си в Дом „Майка и дете”.

   Малката кучка, която я беше уплашила пред портата, също беше бременна. Не беше чистокръвна порода болонка, но личеше,че е била домашен любимец, кой знае защо отхвърлена от стопаните си  и намерила  тук убежище. Все още носеше на шията си някаква избеляла панделка, знак, че  някой се е грижил с любов за нея в по-хубави дни.

     Готвачката от време  на време ѝ подхвърляше  нещичко за ядене. А и бъдещите майки споделяха понякога с нея остатъци от храната си.

   Една сутрин  Бояна откри, че малката ѝ приятелка е станала майка. Беше родила две кученца, които бяха заврели нослета в корема на майка си и лакомо сучеха. А тя доволно притваряше очи и гальовно проскимтяваше.

   „ Господи, не съм ли аз като това нещастно животно? Самотна, отритната, изоставена, от този, когото обичах безрезервно, всеотдайно. Далеч от дома си, отчаяна, че  наскърбих и засрамих   родителите си, очаквам  едно дете, което никога няма да гушна в прегръдките си, нито ще усетя сладостта да го кърмя с любов както тази малка кучка се грижи за малките си!”

    Няколко седмици Бояна умишлено избягваше да  ходи при малките кученца. Чувстваше се още по – тъжна  и тревожна. А и терминът й наближаваше.

 Някое  от момичетата спомена , че едно от кученцата изпълзяло от убежището им под елхата до портала, било смазано от кола и сега кучката треперела за единствената си рожба и не давала на никой да се доближи до нея. Беше го замъкнала далеч от портала, под друга, още по - разклонена елха, извисила ръст точно срещу прозореца на Боянината стая. Като я гледаше как мъкне стари парцали  и свива за малкото постеля, оглеждайки се тревожно на всички страни, Бояна бе разтърсено от  напиращите в душата й чувства, които все още не можеше да осъзнае напълно.

   „Горката! Та тя самата се нуждае от грижи, а ето ,че има още един товар на душата си.Колко си приличаме с нея …” – съчувстваше ѝ Бояна, но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за предстоящото си раждане и трудното решение, което  и предстоеше да вземе.

    Оставаха броени дни до Коледа. Времето изведнъж рязко се застуди. Температурите паднаха под  нулата. Нямаше сняг, но всичко беше замръзнало. Леденият вятър пронизваше до кости случайните  минувачи, въпреки дебелите палта, шалове и шапки.

    През прозореца Бояна видя портиерът , който се опитваше да вземе нещо изпод клоните на елхата, но кучката  лаеше яростно и се опитваше да го ухапе. След няколко неуспешни опита той се отказа и побърза да се прибере на топло. А кучката легна под елхата и се успокои.

    - Бай Иване, защо кучката се опитваше да те ухапе тази сутрин? – попита Бояна портиера, като се  разминаха на път за столовата.

    - Кучешка работа! Снощи беше много студено и кученцето умряло. Видях , че лежи  вкочанено и реших да го махна, но тя нали е майка, направо беше готова да ме изяде.Не можах да го взема. Оставих го. Утре ще я издебна и ще го хвърля  в казана с боклука.

    Но нито на другият ден, нито седмица след това портиерът успя да вземе мъртвото кученце. Почти мъртва от студ и глад майката цял ден  лежеше до него, но когато той понечеше да приближи  кой знае от къде намираше сили да скочи гневно озъбена , за да брани рожбата си.

    Всичко това ставаше пред очите на Бояна. А като знак свише, точно в тези моменти, когато тя наблюдаваше тази трогателна сцена  нейното дете не спираше да се движи  в нея и да напомня, че е тук, че е живо, и че иска вече да излезе на белия свят.

    Роди се  точно на Коледа като Исус Младенеца. Малко красиво бебе, с черни като нейните коси. Успя да го зърне само за миг преди акушерката да го отнесе разплакано, сякаш усещаше, че е дошло на този свят нежелано и ще бъде изоставено от майка си  още в първият миг на живота си.

     В този миг се пробуди и майчинското чувство в младата жена. Тя погледна отчаяно към вратата през която отнесоха току – що родената ѝ рожба , но само от иконата над нея я погледна с укор и съжаление погледът на Богородица, притиснала нежно в обятията си Младенеца.

    В този миг в съзнанието ѝ изплува и споменът за  кучката, която вече десет дни лежеше до мъртвото си кученце и беше готова да се опълчи срещу целият свят, но да не позволи да й го вземат.

    „ Господи, какво правя аз? Нима съм по –лоша майка и от това нещастно бездомно животно? Та аз дори не зная момченце, или момиченце съм родила. Не видях очичките му! Не го притиснах до гърдите си , не го целунах …”

    И забравила заръката на акушерката да лежи  тя скочи  и с разтреперани крака решително тръгна към  залата, от където се чуваше бебешки плач. Сърцето ѝ се блъскаше като ранена птица в гърдите, но тя бързаше към  късчето разплакан живот, на което душата ѝ не можеше да обърне гръб. То беше част от нея и животът ѝ без тази безценна частица беше просто невъзможен!