Пролетните слънчеви лъчи се промушваха между листата на дърветата. Небето беше син лазур с малка бели облачета като кълбета памук. Април беше раззеленил гората, поляните и нивите. Жужаха пчели. Чуваше се кукувица.
Старицата и девойката вървяха покрай реката и високо си говореха.
- Ей, Мирке, пак нямаме нито една пара в джоба, а тя закука …закука проклетницата…Ама, тази пролет може да имаме друг късмет… - и погледна към момичето, намигна ѝ и се изкиска.
Такава беше баба Радица, винаги можеше да каже нещо и да разсмее Мирка. Отгледа детето, от както беше проплакала на белия свят. В този есенен ден, майката на Мирка хукна подир един мъж и не се видя повече. Минаха години … и ни вест, ни кост от нея.
А Мирка беше кротко, мълчаливо момиче, петнадесетгодишната ѝ внучка, с която живееха двете сами, в края на селото. Тази пролет девойката се беше замомила и се беше източила на ръст. Черни, лъскави коси обграждаха матовото й лице и стигаха до кръста. Две сплетени плитки се полюшваха, като тичаш ...