Беше ранна пролет. Полъхваше лек ветрец, но галеше лицата със студени пръсти. Те обаче не го забелязваха. Двете жени седяха на терасата на любимото си кафене. Спокойствие и чист въздух. Приказваха си както едно време. Времето преди гадния вирус, маските и локдауна. Малките радости на живота: чаша ароматно кафе, цигара, тортичка и приятелско лице. Колко прост и хубав е живота...
Над тях се надвеси сянка. Чорлава глава, ехидна усмивка и присмехулни очи. Беше мъжът на едната от жените - Елена.
- Какво правиш тук? – попита го тя леко троснато.
- Ами отбих се да ви видя. Минавах с колата и ви видях, че сте седнали тук на терасата. Не ти ли е студено?
- Не, добре ми е. На чист въздух сме и без маски.
- Ами как ще ти е студено с тези сланини. Както си се освинила не можеш да усетиш нищо.
Елена го изгледа студено, но на устните й цъфна усмивка.
- А ти защо не се погледнеш? Да не си манекен?
- Мен не ме гледай. Свалил съм десет килограма. Ама ти на нищо не приличаш. И твоята приятелка не е от с ...