Ходя по моята пътека, а мълнии над мене и пламъци зад мене... Поглеждам наляво, където до мен върви Шира, а отвъд него стена от мъгла. Викам му, но нито звук не се чува, а мълнии над мене и пламъци зад мене... Хвърлям поглед надясно - там върви Ръмжачът, след него пълна тъмнина. Тръгвам към него, краката ми не ме слушат - продължават по пътеката... А мълнии над мене и пламъци зад мене... Продължавам напред, без да се съпротивлявам, но внимателно и методично опипвам до колко контролирам собственото си тяло, а небето е оранжево с мълнии над мене и пламъци зад мене... След обстоен анализ разбирам, че ако си вървя по пътеката, нямам проблеми - контролът е мой, а земята е синя с мълнии над мене и пламъци зад мене... Всяка моя крачка ме приближава все повече и повече към целта на това ми пътуване, крайната точка е близо - усещам го, нещо ме зове, а небето е зелено с мълнии над мене и пламъци зад мене... Двамата ми учители продължават мълчаливо да ме съпътстват, като са съвсем малко зад мен от двете ми страни, колкото да покажат, че аз определям темпото. Постепенно земята и небето придобиват нормалните си багри, или поне тези, които аз имам за нормални. Мъглата се разрежда и постепенно се разнася, а тъмнината изсветлява и пейзажът около нас започва да се оформя, а мълнии над мене и пламъци зад мене... Пътеката се вие в гъста дъбрава, сега дори и да можех, нямам възможност да се отклоня. Излизаме на поляна и го виждам - искрящо бял боен еднорог в цялото си вълшебно великолепие. Знам, че той ме призова тук и аз дойдох, а мълнии над мене и пламъци зад мене... Забавям крачки, спирам на десетина метра от него и срещам погледа си с неговия, смътно усещайки, че спътниците ми също са спрели малко зад мен, но вниманието ми е насочено към еднорога... След няколко минути, прекарани в неподвижно мълчание, бавно изпъвам нагоре лявата си ръка и прибирам обратно мълниите си... също толкова бавно протягам назад дясната ръка и с длан надолу описвам полукръг обратно на часовника, за да укротя пламъците си... Сега вече пейзажът е напълно нормален, като изключим искрящия звяр пред нас. Поглеждам към учителите си за съвет, но двамата разсеяно се оглеждат, а крайчето на опашката на Шира леко нервно се върти. Взимам решение и без да изпускам погледа на рогатия кон, бавно заставам на лявото си коляно и за момент допирам левия си юмрук до земята, после пак, без да губя контакта с очите му, се изправям и застивам в очакване. Еднорогът тропва с копито и посочва с рога си лявата ми ръка, след това се обръща и потъва в гората...
По-късно установих, че на лявата ми длан, където ме посочи този странен звяр, се появи малка светлинка, която обаче можех да видя само като си затворя очите...
- Хайде, стига си се размотавал! И за какво всъщност спряхме тук?! - недоволно изрича Шира.
Учудено го поглеждам, но явно е напълно сериозен. Усмихвам се и без да бързам започвам да крача обратно...