Много малка беше пчеличката. Току-що се излюпи и литна. Измори се. Крилцата й още не бяха укрепнали. Стигна до реката.

- Ти коя си? Мога ли да пия от водата ти? - попита.

- Аз ли? Аз съм реката. Водите ми са бързи. Ще те отнесат.

- О, о, страшно е.

- Ей, ела насам. На листенцата ми има още капки от дъжда. Ела, ела. Тук съм. - повика я едно цвете.

- Дъжд ли? Какво е дъжд? - попита срамежливо пчеличката и забръмча на едно място.

- И това е вода, но пада от небето. Понякога и тя е силна и студена. И от нея трябва да се пазиш - каза реката.

- И когато задуха вятърът - се обади цветето - е опасно за теб. Той превива клоните на старите дървета до земята, понякога.

- З-з-з, колко  неща знаете. Колко много научих от вас. А цветята - и те ли са опасни? И от тях ли да се пазя?

- И това ли не знаеш? Затова ли кацна само за малко на листото ми и отлетя? Не се страхувай от нас, цветята. Ние ви обичаме. Чакаме ви даже, да кацнете. Да вземете от прашеца ни. По крилцата ви полепва и когато кацнете на друго цветче го оставяте там. Благодарение на вас цветчетата стават плодове. Погледни малиновия храст. Има цветчета, има и плодове.

- З-з, зная вече толкова неща. Ще разкажа всичко това на сестричките си - разбърза се пчеличката.

- Ела, ела. Вземи от моя нектар - извика й цветето.

Пчеличката потопи хоботчето си за миг и литна.

- Довиждане... Ще дойда пак. З- з, ще дойда...