Беше 11:11ч на 20.02.2022, когато положих началото на редовете си.
Тази история започва от преди да се родя.
Не е история като на Шекспировите „Ромео и Жулиета”, но пък е любовна, въпреки това.
Майка ми среща баща ми в ученическите си години.
До ден днешен сякаш в градинката на „Кристал” отекват звуците на пламенната им любов.
Докато тя е влюбена в него, той е повече влюбен в музиката и тази любов го отвежда в Кралство Дания…
* Дания *
Няма да забравя първото ми качване на самолет.
Усещането беше сякаш съм се качила на изтребител. Всичко ми се обърна, включително и душата.
Няколко часа по - късно самолетът се приземи на летище Каструп Копенхаген.
Макар че беше отдавна е почти невъзможно да забравя най - голямото летище в скандинавския регион.
Смело крачех наоколо, следвана от куфара си, докато в мислите ми бушуваха ветрове и урагани, от най - опустошителните.
Бях сякаш на другия край на света. Там, където заставаш на брега на океана и в далечината му виждаш бреговете на Швеция.
Далечна и недостижима, сякаш.
„Какви са тези големи, бели.. неща, приличащи на вятърни мелници, хвърлени в средата на водата?”, ще попиташ, а в отговор ще получиш.. нещо с електричеството беше. И издавали много силни шумове, и затова нямало риби там.. Плашели се били...
Загубих се на летището. Така, както се загубих доста години по - късно (дори може би повече).
Търсех изхода така, както много години по - късно търсех пътя към себе си.
Тогава намерих пътя, за разлика от годините по - късно, в които все още не знам накъде съм тръгнала точно.
Знаех откъде съм дошла, обаче, и въпреки, че трябваше да ходя с гордо вдигната глава, и да нося белезите си още по - гордо... душата ми беше сразена, а в ъглите й кънтяха думите как винаги, винаги ще ме боли.
Балтийско и Северно море ми бяха граници. С острови и полуострови простиращи се докъдето ти виждат очите, и отвъд въобръжението ти. И след това...
Праволинейни, ниски, пясъчни дюни и плитка вода. И след това..
Меки зими и прохладни лета, и още малко по - нататък...
Човек спокойно можеше да се загуби в крепостите, катедралите и замъците, и то съвсем доброволно.
Какво имаше пред мен? Път или бездънна пропаст? А зад себе си какво оставях? Знаех ли коя съм или отново се загубих? Въпросите се блъскаха в главата ми, разкъсваха душата ми, разбиваха сърцето ми... Мога ли да живея така? Нещастна, погълната от мрака в душата ми?! И бях ли нещастна наистина или тези чувства бяха от онези смесените, които никога не водеха до нещо добро?
Отново бях на кръстопът и отново се разкъсвах между доброто, и злото в себе си; отново в мен лаеха кучета, озверели да се откъснат от оковите си и отново търсех думи, с които да ги укротя... Бях ли способна да спася душата си или по - лесно беше да я захвърля насред нищото, като непотребна вещ?
Можеха ли думите ми да накарат някой друг да се разплаче; да се засмее; да се влюби? И можеха ли думите ми да бъдат онази сила, която толкова дълго търсех в себе си? Биха ли могли да ми помогнат да открия себе си сред гъстата мъгла, която ме беше обгърнала?
В най - черното на черното и в най - тъмното на тъмното щяха ли да прогледнат очите ми? Под дъното на дъното щях ли да намеря отговорите, които търпеливо са ме чакали в ръждясалия сандък на разума ми? В най - болезнената фибра на болката щяха ли да се притъпят чувствата ми и щях ли да успея да ги разлея в думи, които не очаквах да бъдат прочетени? В най - страшното на страха ми открих ли кураж през сълзите си да му се усмихна и в силата на слабостта си ще вдигна ли очи, за да погледна в себе си? В най - самотното кътче на самотата си ще разбера ли, някога, че светът понякога става тесен?!
Мислите ми се заплетоха в кълбо от пълен хаос. Бях объркана, понякога щастлива, друг път пък бях малка, изплашена и слаба, но доста често бях, и сълзи, опустошена, агонизираща и разпиляна на милиарди болезнени атоми... Стените, които бях изградила около себе си бяха моите неми свидетели, обезсърчени от своята безпомощност, които ме гледаха всеки път как си тръгвам от себе си и после отново се връщах, по - изгубена от всякога...
Такава бях, изгубена. И доста години по – късно все още бях в търсене на себе си.
Доста години по – късно бях недописани редове с думи, които се носеха хаотично в пространството на отминали дати, оставили отпечатъци.. къде ли не.
Думи, които чакаха реда си да се случат.
Случвания, които можеха и да не се сбъднат.
Сбъдвания, които заглъхваха в тишината на мрака.
Тръгваш. Оставаш. Вървиш. Спираш. Поглеждаш назад. Продължаваш напред. Падаш. Ставаш. Продължаваш. Губиш се. Намираш се и се губиш отново...
Така и стана... Загубих се…
© Todos los derechos reservados