Малък е светът
Беше обичайна гледка да си седим в парка след часовете с Мария, да пушим цигари, да пием бира и да се кикотим. И понякога се появяваше една откачалка, сещаш се, онези чичари с мръсните бежови шлифери и плешиви мазни глави. Наистина безобидна отрепка, но всеки път когато го засечем, си разтваряше шлифера и започваше да мастурбира. Ние не се страхувахме, защото му бяхме свикнали. Крещяхме да се махне, но той сякаш все повече и повече се надъхваше и се налагаше да си оберем нещата и да се преместим другаде. Един ден обаче, докато обикаляхме магазините с майка ми, той мина по улицата и майка ми го поздрави. Викам ù: “Мамо, ти от къде го познаваш тоя?“ - напълно втрещена откъде майка ми познава тоя боклук, и тя ми вика: “Ооо, ама това е Щерю от съседния офис” ХА! викам си, а така, ама нищо не ù казвам. И на другия ден отиваме пак с Мима в парка и кого да видим, тоя ти ми същия се набира пак и аз вместо да му се разкрещя както обикновено, му викам: “Щерьо, дай една цигара бе, ...