- Добро утро!
Така ме събуждаше мама всяка сутрин за училище, а и през ваканциите. Дори ме целуваше и ми задаваше въпроси като "Как спинка, мое сладко дете?", а аз усмихната й отговарях "Добре". Беше вълнуващо, защото това беше мама, а това беше нейният глас. Лягах и ставах с мисълта, че мама е наоколо и винаги ще си отварям очите, взирайки се в нейния образ. Ставах, миех си зъбите, хапвах. В по-малките класове мама ми помагаше да си подготвя раницата за училище, а в по-горните се справях и сама. Но мама беше наоколо и ми се усмихваше с блестящата си усмивка. Усмивка по-красива от на ангел и принцеса от приказките. Защото това беше моята мама. И аз я правех щастлива, изкарвах 6-ци, бях добро дете.
И сега съм добро, но не дете. А и да съм дете сега, мама я няма. И няма кой да ме събужда с добро утро. Затова се успивам. Благодаря на преподавателите, че не ми правят проблеми за закъсненията. Трябва да ми влезнат в положението - аз нямам будилник, защото мама я няма.
Две години по-късно. А ...