Това е предпразнично. Едно осмомартенско такова.
вдъхновено от Morose
Вкараха ме в изолатора на Шейново, защото нямах тест за австралийски антиген. Докато чаках резултатите от теста, обикалях из коридора и засичах долу-горе на колко време са ми контракциите. Малко след мен дойде една жена, много слаба, изпита, на около 42 години, прошарена. Личеше, че е била много хубава. Застана в ъгъла и зачака срамежливо. Излезе една санитарка и каза: “Пак ли ти бе? Това кое по ред е?” Жената замълча. Нямаше никави изследвания. Очевидно не е имала пари. “Влизай да те слагаме на системата - да го изкараш за 10 минути.” Преместиха ме горе след половин час.
Първата нощ, след като се роди дъщеря ми, бях излязла на пейките пред болницата към 1 часа. Видях едно момиче, което стенеше и плачеше, ходеше напред-назад като луда. Попитах какво й е и ако е с родилни болки, защо не е горе. Обясни ми, че от първия ден на бременността е тук, лежи на леглото по цял ден, защото вече има 3 спонтани аборта. Този път беше докарала до девети месец. Преди половин час бяха загубили тоновете на детето и я бяха накарали да слезе и да ходи. Да ходи много. И тя ходеше и само повтаряше: “Не и този път, моля те, Боже.” Не можах да се кача в стаята с 10 родилки, където докарваха и две нови. Започнах да ходя из болницата. Да, тя загуби детето.
На другия ден седях с един приятел на пейките долу и чаках да стане време да доведат бебетата. Приближи се жената с прошарената коса. Беше родила момченце. Дебело бебе. Поска една цигара. Седна до нас и аз я заразпитвах как е минало. Започна да разказва. Имаше вече 3 деца. Син на 24, дъщеря на 20, син на 4 и сега това. Каза, че живее в оборотно жилище и че вероятно ще ги изишат още утре.
Вечерта се видяхме пак. Плачеше. Каза, че никой не искал да я вземе, никой не искал да я прибере. Не знаеше кой е бащата. Т. е. бил един от двамата. Така и не разбрах кои са двамата. Малкият й син бил някъде в дом. Нямала пари да го гледа и го оставила поне да го хранят. Ходела да го вижда всяка седмица. Започнах да я мразя. Плямпаше как от тук отива направо при кмета с бебето и там ще седи и ще протестира. “За какво ще протестираш? Решила си да родиш дете, не помисли ли как ще гледаш това? Синът ти е женен и не иска да те чуе, дъщеря ти – не я знаеш къде е, имаш едно в дом, сега и това? Домът ти е пълен с плъхове (така ми каза), нямаш работа...” Погледна ме със злоба: “Ти пък каква си, че да ми казваш какво да правя с живота си.” Помислих си: “Не ме касае твоят живот, а този на това, което е горе и е отворило очи за един ад, в който ще го хвърлиш още утре.” Заричаше се, че никога няма да си остави това дете. Никога. „Ако ще да се влача по корем, това няма да го дам на никого.“ Поиска ми 5 лева. Дадох й. Изписаха ни заедно. Нея без детето.
В стаята, в която лежах, имаше циганка с 4 деца. На 36 години. Беше родила близнаци в седмия месец. Бяха доста недоносени, малки, слабички и бяха в кувьоз. Бащата и половината рода идваха всеки ден. Жената плачеше тихо всеки ден и се молеше да оцелеят. Позволиха й да ги види на четвъртия ден преди да си тръгна. Беше толкова щастлива. Влезе в стаята и каза: “Ми те са станали юнаци бе. Едното е вече 1700 грама. И всички ръкопляскаха и се радваха.
Майка.
Много хора ме обвиняват, че постоянно мрънкам, че съм самотна майка и че се оплаквам редовно от какво ли не. За да не ме цензурират- е@ала съм ги. Да хванат да се оправят сами. Детето е Божи дар. Знаете, предполагам колко семейства копнеят за дете, колко жени с ужас чакат всеки месец... и с надежда и как ходят като попарени след надеждата, какви безумни пари се дават за инвитро и какво ли още не само за една детска усмивка, а в това време други ги хвърлят не фигуративно, направо до кофите за боклук.
29 дена след като излязох от болницата, ме върнаха от социалните да взема документ, че не съм оставила детето си за осиновяване. Даже предположиха, че това с мен „може да е на комшийка“. Отидох при юристката на Шейново да ми даде бележка, че детето не е оставено. Чакахме много часове, аз с малката в убийствената жега и едно 16-годишно момиче, което плачеше през цялото време. Не посмях да я попитам. Каза ми сама. Родителите й не искали да я приемат у дома с „копелето“. Нямаше къде и при кого да отиде, та тя седеше за другата бележка, че е оставила здравото си, хубаво момченце на... кой?
Както забелязвате, не споменавам бащите никъде. Според мен изборът на една жена да има дете или не, е неин, но безотговорността на „таткото“ в общия случай не е регламентирана с никакъв закон и той просто не подлежи на друго назидание, освен това на съвестта си... може би... след години. С риск да се повторя пред Пустинната Лисица, най-много болка ти причиняват хората, които следва да ти подадат ръка. Никога няма да забравя гледката пред Майчин дом в Бургас. Минавах случайно и един баща биеше, даже пребиваше едно много младо момиче, което не искаше да ражда там и да си дава детето там. Бутна я като боклук в двора, една санитарка я пое и той се качи на белия москвич. Дом, беше преди години, но нищо не се е променило. Продължаваме да сме същите говеда. Не, не говеда, говедата се грижат за живота, който са създали. В този случай родителите обричаха детето си на доживотна присъда и то в името на най-тъпото нещо, което човешкият мозък е измислил - морал. Не че има нещо лошо, ама никой не знае докъде се простират границите му и както е видно - те се преливат някак със садизма.
Всички се умиляваме като видим малко дете, всички се потрисат за съдбата на децата в домовете, с изключение на един, двама, които за жалост познавам. И все пак – факти.
© Гергана Дечева Todos los derechos reservados